Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (28)

28

Андъруд седеше сред развалините на живота си. Върху леглото, което сега беше само негово, той се почувства като абсолютно нищо. Писмото на Джулия беше забило още по-навътре ръждивия пирон, който и без друго усещаше между очите и в сърцето си.

Джон, за мен е очевидно, че с брака ни е свършено. За теб също щеше да бъде очевидно, ако си беше дал труд да погледнеш. Опитах се да ти позвъня, да поговоря с теб, но ти не ми даде тази възможност. Това е единственият начин.

Ще остана при майка си няколко седмици. След това ще се свържа с теб, за да обсъдим подробностите. Имам адвокат и ти препоръчвам ти също да си намериш. Това ще улесни нещата.

Не исках да стане така, Джон, но от известно време животът ми е празен. Може би щях да успея да се справя с теб, с несигурността и стреса, с които е свързана работата ти, ако ти бе направил някакво усилие да установиш връзка с мен. Не си единственият човек, който има чувства. Ти явно си се отказал от връзката ни. Аз обаче не съм го това да се откажа от себе си. Срещнах друг.

Моля те, отиди на лекар.

Джулия

Ето го последното доказателство за провала му. Неопровержимо доказателство. Написаните думи са жестоки и безмилостни — те намират човека като сноп ослепителна светлина. Всичко в главата на Андъруд вреше и пулсираше. Имаше чувството, че ще се пръсне. Беше се превърнал в една миниатюрна болка в огромната безсмислена вселена. Джон Андъруд се вгледа в едно изречение: „Срещнах друг“ — епитафът на осемнайсетте години брак, двайсет и две от първата им среща. „Срещнах друг“ — просто и ефикасно като изстрел.

Очите му се спряха на халата на Джулия, който все още висеше на вратата на гардероба. Може би тя бе сметнала, че вече не й трябва, може би онзи Хейър й беше купил нов. Стана и отвори гардероба — вътре все още висеше цяла редица рокли на Джулия, а на дъното се виждаше батальон от обувки. Бельото й все още беше в най-горното чекмедже на раклата — сигурно вече изобщо не й беше нужно. Андъруд взе един куфар от съседната стая и започна да пъха дрехите в него. Отне му пет минути, а издутият куфар не искаше да се затвори както трябва. Замъкна го долу, хвърли го в багажника и затръшна капака.

5 ноември 1975 година. Денят, в който осъзна, че я обича. Познаваше я от една година. Учеха в едно и също училище, но тя бе с една година по-малка. Умно момиче, сигурно щеше да завърши университет. Права черна коса до раменете, големи сериозни очи. Беше звездата на училищната пиеса и той често я гледаше по време на репетициите, като се преструваше, че помага с декорите или с прожекторите. Джулия трябваше да изпее „Някъде отвъд дъгата“. Имаше красив глас, вземаше височините без всякакво усилие. Джон Андъруд седеше в кабинката на осветителите и я наблюдаваше, без тя да го вижда, застинал в страхопочитание. Най-сетне се реши да я покани на среща.

5 ноември 1975 година. Нощта на големия огън. Бяха наклали огромна клада на неизползваемата спортна площадка зад гимнастическия салон, винаги отбелязваха пищно събитието — родители и ученици заедно. От кръжока по рисуване дори бяха направили едно чучело, точно копие на директора. Джулия Купър дойде на празника заедно с родителите си. Джон беше сам. Купи си хотдог и тръгна да я търси сред огряната от огъня тълпа от бърборещи лица. Откри я съвсем близо до огъня — стоеше загледана в пламъците с големите си сериозни зелени очи, а лицето й бе окъпано в топлото сияние. Родителите й разговаряха с директора и със съпругата му — вероятно за приемните изпити в Кеймбридж. Джулия стоеше сама. Той хвърли сандвича си в огъня и се приближи към нея, като триеше мазнината от брадичката си. Тя държеше картонена чашка с доматена супа, от която между ръцете й в ръкавици се издигаше приятна пара.

— Как си, Джулия?

— Здравей. Ти си Джон, нали? — леко изви кестенявите си вежди тя. Заинтересована ли беше, или беше смутена?

— Хубав огън.

— Страхотен.

— По-късно ще има фойерверки. Тази година са похарчили триста лири.

— Нямам търпение да ги видя.

— Това е господин Ходжис, нали? — посочи той към наклоненото на една страна горящо чучело, което предизвикваше огромно вълнение.

— Наистина е смешно. Много прилича на него. Само дето не е дебело.

Тя се засмя, погледна го право в очите и с него бе свършено.

Над главите им изсвистяха и загърмяха евтини фойерверки. Хората започнаха да се отдръпват от огъня ида се скупчват да наблюдават по-отблизо. Изведнъж Джулия се огледа неловко.

— Най-добре да вървя — каза тя.

— Да, разбира се. Едва ли ти се иска да изпуснеш зрелището. — Трябваше да действа бързо, да измисли нещо. — Много ми хареса как пя днес. Имаш наистина хубав глас.

— Благодаря ти. Ще дойдеш ли на репетицията утре? — Изобщо не изглеждаше смутена.

— Да, ще се видим там.

— Доскоро.

Джон не си даде труда да гледа фойерверките. Прибра се у дома с усещането, че бог бе запалил фитила на сърцето му. На следващия ден научи, че Джулия Купър се е натискала с Дани Линч след фойерверките. Това беше най-новата клюка в училището. Целият свят на Джон Андъруд се продъни. Плака за нея в училищните тоалетни. Беше изгубил, но не възнамеряваше да се предаде. Един месец след това, на последното представление на училищната пиеса, той я покани на среща.

Двайсет и пет години по-късно Джон Андъруд стоеше на алеята пред къщата на Пол Хейър в псевдотюдоров стил и изливаше едно шише парафин върху куфара, пълен с дрехите на съпругата му. Знаеше, че тя е вътре и вероятно гали с ръка проклета чаша с вино. Кучка! Дано да види това. Запали крайчеца на една от блузите й със запалката си и отстъпи назад. Парафинът се възпламени с приятно съскане. В продължение на няколко секунди наблюдава как огънят се разпалва и скоро пламъците се издигнаха на около метър във въздуха. Цикълът се бе затворил. Джон Андъруд си тръгна и мракът бързо го погълна.

Минута след това Пол Хейър рязко отвори входната врата на дома си и изтича навън. Носеше купа с вода, която плисна върху горящия куфар. Във въздуха се носеше острата миризма на пушек и той се закашля, когато тя стигна до гърлото и до очите му. Джулия Андъруд го последва и изсипа една тенджера вода върху огъня. Успяха да го потушат с общи усилия. От купчината дрехи се носеше отровен дим. Тя разпозна етикетчето с адреса на куфара.

— Смахнат идиот! — изруга Пол.

— Мили боже! — закри устата си с ръка Джулия.

— Чуваш ли ме? — кресна Пол в мрака. — Ти си смахнат идиот!

Нощта просто го слушаше.