Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (60)

60

Септември 1995 г.

Все още беше в плен на вълнението. Кроуън Фрейн стоеше в една непозната къща, която мракът обгръщаше от всички страни и на която вдъхваше сили, и изпитваше странното усещане, че мястото му е тук. Харесваха му непознатите миризми и украси, непознатите мебели, приливът на сила и контролът над всичко. Понякога вземаше в ръка разни неща, които можеха да се окажат ценни, когато мигът най-сетне настъпи. През повечето време обаче само стоеше, мастурбираше и поглъщаше мрака.

Освен това упражнението му беше полезно. Действаше в най-различни къщи. Знаеше, че натрупването на опит и на познания ще се окаже безценно, когато настъпи моментът да осъществи замисъла си. Това щеше да е петата къща. Беше голяма постройка в Едуардов стил — отчасти клиника, отчасти ветеринарна хирургия. Имаше алармена система — трябваше да внимава. В хирургията би могло да има полезно за него оборудване и дори лекарства. До задната част на сградата се стигаше само по една тясна уличка. Беше ужасно тясна и това му създаваше неприятно усещане.

Охранителната светлина го накара да се почувства още по-зле. Неволно я задейства, когато влезе в уличката. Застина и зачака да угасне. Зад къщата нямаше други лампи и Фрейн се придвижи бързо. Извади от джоба си един спрей и написа на стената „Педал“. В Ню Болдън е по-добре да те мислят за хулиган, отколкото за крадец. Проследи по стената кабела, захранващ алармената инсталация. Преряза го с ножчето си. Алармата не се задейства. Фрейн се залови със задната врата.

Алармената система имаше таен бутон, който я свързваше директно с полицейското управление в Ню Болдън. Една полицейска кола, която се намираше на по-малко от километър от мястото получи сигнала почти на секундата. Веднага локализираха хирургията като евентуален източник на сигнала. Фрейн все още не беше успял да се справи с ключалката на задната врата, когато чу стъпки и видя фенерчето по уличката. Не можеше да избяга. Метна чантата с инструментите си през най-близката ограда, пое си дълбоко въздух и хукна в мрака към двамата полицаи, които се задаваха по уличката, като пръскаше със спрея в очите им. Единият от тях падна, покосен от парещата болка, но другият улови Фрейн и го метна на земята. Сборичкаха се и Фрейн почти успя да избяга, когато очите на другия полицай се оправиха и той силно го ритна в корема, като извади въздуха от дробовете му. Фрейн остана без дъх, когато двамата го обърнаха по корем и извиха ръцете му зад гърба. Белезниците бяха много стегнати и се врязаха в кожата му. Единият полицай го нарече „смрадлива отрепка“.

Фрейн даде адреса на временното си жилище в Ню Болдън и заяви, че няма живи роднини. Нямаше никакво желание още веднъж да разбие сърцето на Вайълит. През ноември 1995 година беше обвинен и съден за обир. Служебният му защитник твърдеше, че Фрейн е безработен и не е целял да се облагодетелства и че хулиганската му проява се дължи просто на объркване и на отчаяние. Това беше пълна глупост, разбира се, но свърши работа, Фрейн беше осъден да заплати на ветеринарната клиника глоба в размер на петстотин лири и не получи дори условна присъда. Съдията му препоръча да се срещне със социален работник.

Фрейн не си направи труда.

Вайълит Фрейн изобщо не научи за проблемите на внука си. Той ревниво пазеше тайната си, сам плати глобата и унищожаваше всички местни вестници, които попадаха в пощенската кутия на Вайълит. Предпазните мерки бяха абсолютно ненужни, защото зрението на Вайълит Фрейн дотолкова се беше влошило, че тя не беше в състояние да чете вестниците без лупа, а рядко си даваше труда да го прави. За огромно задоволство на Фрейн, Бил Гауърс беше починал от рак на черния дроб предишната Коледа. Фрейн имаше планове за противния старец. Възнамеряваше да му инжектира концентриран разтвор на сярна киселина в корема, ако Вайълит умреше преди съпруга си. Вече нямаше нужда. Природата му бе отредила много по-мъчително и продължително страдание и сега Бил Гауърс беше просто поредната грапавина по кората на любимото дърво на Фрейн.

Фрейн беше успял да се спаси от затвора, но на известна цена. Сега имаше криминално досие. Когато започнеше да осъществява грандиозния си замисъл, трябваше да бъде изключително внимателен — щеше да има очи, които да го следят. Грешките щяха да му струват много скъпо. Нужно бе внимателно планиране, а натрупаният опит щеше да му бъде от полза. Времето зависеше от случая. Щеше да разбере, когато настъпи подходящият момент. А дотогава беше готов да чака и да се подготвя.

И да мечтае.