Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (75)

75

Хедър Стасман лежеше със съвсем леки оплаквания в отделение C5 на градската болница в Ню Болдън. Тя мразеше болниците — миризмата, шума, навлизането в личното пространство. „Адът това са другите“, беше писал Жан-Пол Сартр. Тя знаеше точно какво е имал предвид.

Последните осем седмици бяха изпълнени с много болка. Осем седмици на мехлеми и смяна на превръзки. Най-лошото нещо бяха изгарянията по краката й. Огънят беше проникнал през панталоните й, докато Декстър неистово се бе опитвала да я измъкне от ада, в който се беше превърнало мазето на Кроуън Фрейн. Белезите на челото й бяха ужасни, но се оправяха. Само веднъж бе погледнала „жалостта“ в очите. Щеше да бъде нужно доста време, болка и присаждане на кожа, преди да се изправи пред съжалението от страна на другите.

— Говори ли с Джон Андъруд? — попита Стасман.

— От няколко седмици не съм. Сега си има други проблеми — с равен глас каза Алисън Декстър, опитвайки се да скрие вината си. — Той не е добре.

— Трябва да отидеш да го видиш.

— Може би. Трябва да му се обадя.

— По-добре ли се чувстваш?

— Нужно е време, нали? — сви рамене Декстър.

— Кошмари?

— Понякога — сковано призна Декстър.

— Нищо чудно.

— Вече по-рядко, откакто заровиха господин Фрейн. — Декстър се поколеба и каза: — Е, поне каквото беше останало от него.

— Едва ли е било много.

— Не ти трябва да знаеш.

Възцари се кратко мълчание. И двете жени съзнаваха, че се бяха разминали на косъм от съдбата на своя мъчител. Декстър се изкашля неловко. Стасман я наблюдаваше внимателно.

— Знаеш ли, Алисън, отношенията ни не започнаха добре…

— Забрави за това — безстрастно отвърна Декстър.

— Държах се студено с теб.

— Свикнала съм.

— Аз също. И точно затова не трябваше да го допускам.

— Вече е минало. — Суровите зелени очи на Декстър проследиха минаващата количка с подносите за храна. Медицинската сестра имаше къса червена коса. Декстър отмести поглед.

— Разполагах с много време за мислене, докато лежах тук — каза Стасман.

— Опасно е да мислиш.

Стасман не се усмихна. Болеше я, когато се усмихваше.

— Хора като теб и мен… — внимателно каза тя и спря, за да потърси точните думи. Декстър се размърда на мястото си. Усещаше какво ще последва. — Няма причина да се държим пренебрежително една към друга. Не е логично. Ние се борим за едно и също нещо, но по различен начин.

— И какво е то?

— Уважение.

— Продължавай.

— Движат ни еднакви мотиви. Качествата, които ценим най-много у себе си, ни дразнят у другите.

Декстър кимна, внезапно засрамена от себе си.

— Изглеждаш изморена. Трябва да вървя.

— Мислиш ли често за това? — неочаквано полита Стасман.

— Опитвам се да не мисля, но като че ли е неизбежно. Необходимо е, нали?

— Предполагам. — Раните по главата на Стасман отново засмъдяха и тя намести неудобната превръзка. — Знаеш ли, в „Божествена комедия“ след като излезе от Ада, Данте отива в Чистилището. Един ангел изписва на челото му седем пъти буквата „Р“. Първата буква на латинската дума за грях, Peccatum.

— Седемте смъртни гряха, нали?

— Да. След всеки грях, който изкупва Данте, от челото му изчезва по една буква, докато накрая не отива в рая. — Стасман зарея поглед към ясното небе отвъд зацапания болничен прозорец. — Мисля, че трябва да извървя още дълъг път.

— Странно е… какви неща ме тревожат сега. — Декстър замълча, преди да продължи: — Сега, след като всичко приключи, имам време да го премисля отново. Защо изгори всички книги? Мислех, че обича книгите.

— И аз си мислех за същото — каза Стасман. — Той непрекъснато говореше за всички мъртъвци, които живеят у него… за това, че мъртвите му говорят. Може би е смятал, че те му говорят чрез книгите. Книгите са просто записани на хартия мисли. Може би е смятал, че като изгори книгите, ще извърши някаква алхимическа реакция с тях. Нали разбираш — идеите в книгите се превръщат в пламъци и пушек, самият той се превръща в пламъци и пушек, ти и аз се превръщаме в пламъци и пушек. Всички ставаме един огромен красив огън от идеи.

— Мътните да го вземат!

— Във „Въздухът и ангелите“ Дон пише, че ангелите стават физически осезаеми, точно както въздухът кондензира в облаци или в мъгла.

— Той каза, че ние ще станем ангели.

— „Сетне като ангел с лик и криле/ от въздух, с одеяние от чистота/ потъвам в сферата на любовта…“ — Стасман леко се усмихна на Декстър. — Може би е смятал, че сме достойни да се превърнем в ангели заедно с него, с лица и с криле от дим. Един димен екстаз на ангели и идеи, познание и ценност.

— Казано така, не звучи толкова ужасно. Само че идеята не ти изглежда толкова привлекателна, докато задникът ти се пържи в някакво мазе.

Стасман въздъхна уморено:

— Поетите метафизици се опитват да запълнят празнотите между признатата наука, религията и логиката. Ренесансът е бил време на огромна несигурност и интелектуални сблъсъци. Дон и колегите му се заели с несигурността и непоследователностите, които в творчеството им кристализирали като нов вид изразност.

— Необичайни връзки — промълви Алисън.

— Точно така. Да се вгледаме в конкретния случай. Според закона на Нютон за запазване на енергията нищо никога не се унищожава, а само променя формата си. Не е особено трудно да се стигне до извода, че идеите и спомените също не умират. Може би господин Фрейн е смятал, че огънят ще превърне идеите, затворени е книгите, идеите и способностите, които двете с теб притежаваме, и собствения му интелект в нещо единно, красиво и сложно.

— Това е лудост.

— Алисън, католическата църква вярва, че нафората и чашата вино се превръщат в тялото и в кръвта на Исус. Схващането на Фрейн поне се основава на логиката.

— Ще гориш в ада, ако говориш така.

— Едва ли. Нека те попитам нещо. Андъруд каза, че убийците имат фантазии, които преживяват наистина, когато извършват убийствата.

— При някои е така. Предполагам, че нашият човек Фрейн попада в тази категория. Наричат се мотивирани от видения убийци. Те мечтаят, планират и развиват една фантазия, която постепенно се засилва и усъвършенства, докато не тласне към действие.

— Поетите също планират и фантазират, Алисън. Дон е прекрасен пример за това. Той замисля и изгражда един логически аргумент, след това въображението му ражда някакъв образ, който представя и разгръща този аргумент, и поетът изпълнява творбата си, за да удовлетвори и да образова една подбрана аудитория.

— Точно като Кроуън Фрейн — каза Декстър.

— Освен това и нашето време е изпълнено с несигурност, Алисън. Според Дон „новата философия поставя всичко под въпрос“. Накратко, това е парадоксът на съвременния свят. Науката успя да разруши вярата ни в установената религия, без да създаде нищо на нейно място. Отвсякъде ни залива информация, а ние гладуваме за познание. Живеем в свободно общество, но свободата ни зависи от сили, които изобщо не я ценят. Може би Кроуън Фрейн е прозрял част от тази несигурност и несъстоятелност и е сметнал, че може да изкове от това нова изразност.

— Хайде да говорим за нещо друго — помоли Декстър.

Декстър остана още половин час и макар Стасман да беше изтощена, компанията й беше приятна. Колежът й беше отпуснал един семестър академичен отпуск, за да се възстанови. Питаше се как ли възприемат Маккензи и кликата му новата й популярност. Сигурно я чакаха безброй неприятни шеги, които щяха да бъдат последвани от почти единодушно решение за прекратяване на стипендията й. Стасман не очакваше с нетърпение първата нощ, която щеше да прекара сама в стаята си, или първото иззвъняване на телефона. Може би изобщо нямаше да й е лесно да остане в Кеймбридж. Изведнъж ширналите се поля и спокойствието на Уисконсин вече не й се струваха толкова скучни, колкото преди.

Майка й възнамеряваше да дойде при нея и двете да предприемат пътуване из Европа. Слава богу, че имаше семейството си. Трудно й беше да живее откъсната от него. За миг се замисли за Кроуън Фрейн, който се опитваше да върне на баба си отнетата й красота. Хедър Стасман почувства внезапен прилив на чувства. Може би на жалост.

Инспектор Алисън Декстър излезе от фоайето на болницата и спря за миг под лъчите на студеното слънце. Чувстваше се невероятно празна. Би трябвало да бъде красива, трябваше поне да изпитва облекчение. За миг застина неподвижно. Вятърът съскаше и люлееше клоните на фиданките, посадени околовръст на паркинга пред болницата. Съвсем неочаквано си спомни един въпрос, който преди много години й бяха задали в колежа: „Ако едно дърво падне в гората, издава ли звук, ако няма кой да го чуе?“. Прогони мисълта от съзнанието си.

Амбицията й бе помогнала да стигне дотук. Амбицията й бе спечелила уважението на околните. Уважението бе довело до повишението й. Беше станала инспектор, беше постигнала мечтата си. Защо тогава се чувстваше толкова куха отвътре? Така вцепенена от преживяното?

Декстър прекоси празния паркинг, търсейки отговора. Ако паднеше, нямаше да се чуе никакъв звук.

Тя беше сама.