Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (34)

34

Кроуън Фрейн действаше бавно и спокойно с Елизабет Дръри и резултатът го удовлетвори. Извади лявата очна ябълка внимателно и с изключителна прецизност. Опитът му с Харингтън се оказа от полза. С помощта на две от четирите си клампи издърпа назад клепача на лявото око на Дръри, докато извършваше операцията. Освен това този път използва по-малък и по-лек скалпел, с което избегна увреждането на самата очна ябълка.

Цели два часа работи съсредоточено, но усилието си струваше. В крайна сметка Микеланджело не е изрисувал купола на Сикстинската капела с валяк. Сега окото на Елизабет Дръри се бе сгушило удобно до това на Луси Харингтън върху копринената подплата на дървената кутия на Фрейн. Гледката го вълнуваше неимоверно. Тъканта на очната ябълка — също. Склерата беше еластична и твърда. Беше си представял, че окото ще бъде като стъкло — твърдо и чупливо. Подобно на неговото кончето, окото също бе съвършено оформена, напълно развита структура. Две трети от аргументите му вече бяха налице. Оставаше само логическата развръзка.

Старателно изми инструментите си в мивката на банята, преди да ги постави обратно в кутията. Провери дали всеки инструмент е на точното място. Не поемаше ли ненужни рискове? Мобилният телефон на Дръри звъня вече три пъти. Може би беше време да си върви. Не му се искаше да напуска къщата — тя беше прекрасна сцена за неговата поезия. Вкусът на Дръри беше безупречен — по стените имаше няколко старинни часовника и гравюри. За огромно свое удоволствие Фрейн забеляза дори репродукции на серия от анатомични рисунки на Леонардо да Винчи, окачени в помещението, което явно беше кабинетът на Дръри. Свали ги от стената и ги постави върху леглото на Дръри до инструментите и чука си. Щеше да се наложи да ходи до колата два пъти.

Портата беше отворена и Декстър плавно зави и влезе. Погледна към „Буковете“ през предното стъкло на колата си — постройката беше наистина внушителна. Тръгна по хрущящия под краката й чакъл на алеята и спря до аудито с две спаднали гуми. Входната врата на къщата беше отворена, но не се забелязваха никакви признаци на живот. Дали да не повика подкрепление по радиостанцията? Реши да не го прави и се приближи към къщата.

— Ехо? — провикна се през входната врата. — Елизабет Дръри?

Тишина. Декстър се поколеба, после пристъпи вътре.

— Има ли някой? Полиция!

Сведе очи — по килима имаше кръв и дълга червена следа, която водеше нагоре по стълбите. Обзе я студен страх, след това вълнение. Вече наистина трябваше да повика подкрепление. Вдигна поглед към стълбите — трябваше да бъде съвсем сигурна. Това беше нейно откритие, заслугата трябваше да бъде само нейна. Освен това, бързо съобрази тя, възможно бе Дръри да е все още жива. „Инспектор Декстър“, харесваше й как звучи. Пое си дълбоко въздух и се заизкачва по стълбите с разтуптяно сърце.

Кроуън Фрейн стоеше долепен до стената на къщата и се чудеше какво да предприеме. Беше сложил репродукциите в багажника на микробуса си. Съзнаваше, че трябва да се омита — да изчезне и да остави полицайката да се възхищава на великолепната му поезия. Смая се, че толкова бързо са успели да направят връзката с Елизабет Дръри. Самият той бе открил тази жена доста трудно. Стасман явно си бе дала сметка, че става дума за предварително избран кръг от хора. Вероятно тази полицайка също заслужаваше да бъде част от него.

Опита се да разсъди ясно. Твърде опасно бе да се бави повече. Трябваше да си тръгне веднага. Малко вероятно бе тя да е забелязала колата му. Можеше да изчезне още преди да си е дала сметка какво става. Това му се стори разумно. Тъкмо се канеше да се качи в микробуса си, когато се сети, че е оставил чуковете си и, което бе още по-неприятно, хирургическите си инструменти върху леглото на Елизабет Дръри.

Тласкана от нервна възбуда, страх и любопитство, Декстър отвори вратата на спалнята на Елизабет Дръри. Кранчетата на ваната. Чу шума от течаща вода и обзета от ужасното чувство за неизбежност, прекрачи кървавите петна на килима и отвори вратата на луксозната баня на Дръри.

Елизабет Дръри лежеше потопена наполовина във ваната, пълна с кървава вода. Декстър усети как стомахът й се свива, но не повърна. Стоеше като парализирана, неспособна да помръдне. Жената беше напълно облечена, готова да тръгне на работа. Лявото й око бе отстранено и празната ямка зееше към тавана. Водата беше тъмночервена като отвратителна гъста супа, а когато се приближи колебливо, Декстър видя раната от удара в тила на Дръри. Реверите на сакото на мъртвата жена бяха разкъсани. Дали се бе борила с нападателя си? Декстър потръпна при тази мисъл. Проследи мъртвия поглед на Дръри към тавана, където с отвратителни червени букви пишеше следното:

Кръвта напълни цяла вана със сълзи

и от искрата ярка на живота я лиши.

От топлата вода се надигаше пара и текстът вече се бе разтекъл. Извади бележника си от чантата и с трепереща ръка си записа думите. След това забеляза, че върху капака на тоалетната също има кръв. Декстър извади носната си кърпичка и внимателно затвори двете кранчета, като се стараеше да не заличава пръстовите отпечатъци, макар да знаеше, че едва ли ще намерят такива. След това със същата ръка вдигна капака на тоалетната.

Вътре имаше мъртва котка. Беше поставена седнала, а главата й бе клюмнала на една страна. И двете й очи бяха извадени. Между двете й лапи и издутия корем беше пъхнато бяло картонче, на което с червени букви старателно бе написано следното:

Отидеш ли си ти, душата на света,

останалото ще е само труп,

не ти, пленителна, не твоят дух,

а хората, червеи цял куп.

Декстър съзнаваше, че вече трябва да потърси помощ. Първоначалното й вълнение бе отстъпило място на мъчителен страх и на усещането, че е съвсем сама. Предпазливо прекрачи кървавите петна по пода на банята и се върна в спалнята. Едва тогава забеляза странната черна кутия върху леглото. И двата чука. Обзе я паника, но точно в този момент отстрани върху главата й се стовари силен удар. Политна към стената на спалнята, почти изгубила съзнание. Успя да различи тъмния силует на мъж. Беше висок. Не можа да спре погледа си върху него, защото стаята се въртеше около нея. Знаеше, че не бива да пада. Последва втори удар, Декстър се строполи и удари главата си в рамката на вратата на банята. Мрак.

Фрейн коленичи и се надвеси над нея, сигурен, че жената няма да се надигне. Все пак тя дишаше и тихо стенеше. Отстрани на главата й имаше дълбока рана. Отвори чантата й и извади полицейската карта. Алисън Декстър, сержант. Отдел за криминални разследвания на Кеймбриджшър. Номер. Неясна снимка. Той се отдръпна.

— Алисън Декстър.

Името не му говореше нищо, беше невзрачно и безцветно. В него нямаше никаква поезия. Но въпреки това тя бе открила Дръри. Беше открила него. Кроуън Фрейн беше впечатлен. Пресегна се, вдигна левия й клепач и се замисли. Зелени очи. Жалко. Въпреки това обаче може би щеше да успее да й намери място във финалния екстаз на аргументите си. Дете в пещта. Идеята му допадна.

Главата й пареше точно над очите. Паника. Дали щеше да я убие? Дали беше извадил окото й? Не, моля те! Не очите! Опита се да види. Светлина, силуети, стаята, която се въртеше. Опита да се помръдне — нищо. Беше се надвесил над нея и говореше: „Вденаговденаговденаго…“. Безсмислици. Шум. Виж лицето му. Опитай да видиш лицето му. Той се движеше. Отиде си. „Тъпа крава, тъпа кра…“ — гласът на майка й. Стаята се върти. Причернява й. Гади й се. „Хайде, Али, раздвижи се!“ Повдигна се отстрани на леглото и премигна, опита се да разгадае хаоса. Беше сама. Виждаше. Облекчение. Покатери се, опряна на леглото, и се изправи. Чу шум от кола. Хрущенето на чакъл. Вденаговденаго. Започна да рови в чантата за мобилния си телефон. 999.