Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (21)

21

Джулия Андъруд лежеше във ваната. Усещаше болка зад очите си и гняв в стомаха си. Почти не бе мигнала. Подскачаше при всяка минаваща кола, при всяко изскърцване и подрънкване в старата къща. Предишната вечер се бе върнала от дома на Пол преди единайсет, обзета от решителност, готова за сблъсъка, който той я бе накарал да предприеме. Само че Джон го нямаше. Напредъкът се постига с болка. Тя съзнаваше това. Новият живот започва с болка, точно както е при раждането. Джулия знаеше, че вероятно за нея е вече твърде късно — някога сигурно й се бе искало да има деца, но сега се радваше, че няма. Потръпна при мисълта за усложненията, които едно дете би предизвикало в сегашното положение.

Мисълта за самоубийство често я бе спохождала в най-мрачните и отчаяни мигове през последните шест месеца. Понякога, докато стоеше на перона на гарата, си представяше как се хвърля пред приближаващия влак. Напредъкът се постига с болка. Беше мислила да погълне хапчета — в кухнята имаше две шишенца с парацетамол, а Джон винаги държеше в шкафа бутилка водка. Беше мислила дали да не си пререже вените — във ваната, за да се разширят кръвоносните съдове. Последната възможност й допадаше най-много. Съзираше някаква красива ирония в това, да напуснеш света, както си се появил на него — сред кръв и вода. Измъчвана от страх и съмнения, разкъсвана между отговорността и чувствата си, тя не бе предприела нищо. И точно това я плашеше най-много — безполезността на живота й, безполезността на смъртта й. От осемнайсет години беше сама. Щеше да сложи край на това. Беше прочела в някакво женско списание, че „ако можете да спасите нечий живот, нека да бъде вашият собствен“.

Беше звънила на съпруга си четири пъти през последните двайсет и четири часа. Два пъти в кабинета му и веднъж на мобилния му телефон. Беше оставила съобщения на гласовата му поща, беше му пуснала и текстови съобщения. Никакъв отговор. Джулия съзнаваше какво става. Джон винаги избягваше конфликта очи в очи. Вместо да участва в открит спор, той предпочиташе да подхване интелектуална война, което обикновено означаваше продължителни отсъствия или мълчание, на моменти прекъсвани от залпове от обиди. Това продължаваше вече осемнайсет години и й бе дошло до гуша. В споровете поне има победители и победени. А във войната на изтощение, в която се бе превърнал бракът й, всички бяха губещи.

Джулия погледна тялото си. След пет месеца щеше да навърши четирийсет години. Човек може да познае възрастта на дървото, като среже ствола и преброи линиите. Джулия също можеше съвсем лесно да преброи своите линии. Понякога имаше чувството, че е затворена в чуждо, непознато тяло, в тялото на друг човек. Не че беше дебела — теглото й варираше, но никога не бе излизало извън контрол. Просто изглеждаше изтощена, занемарена и изтощена. Изглеждаше като смачкан костюм, който някой е оставил в гардероба преди осемнайсет години.

Когато започна да се среща с Пол, Джулия избягваше да се издокарва прекалено. Избираше най-семплите, най-елегантните и най-несексапилните си дрехи. От началото на връзката им — боже, как мразеше тази дума! — едновременно си бе мечтала да спи с него и се бе страхувала. Страхувала се бе от мига, в който ще я види гола, боеше се, че може да се почувства подведен или да остане с усещането, че е допуснал огромна грешка. Реши, че ако се облича старомодно, поне няма да го подведе. Нямаше от какво да се притеснява.

Запозна се с Пол на един концерт в театъра в Ню Болдън. Беше някакво благотворително мероприятие. Оркестърът изпълни оркестрация на Равел на „Картини от една изложба“ на Мусоргски. Пол й се представи през почивката. Дирижираше оркестъра. Разговаряха за Мусоргски. Джулия си спомняше някои неща за композитора от ученическите си години, но Пол разказваше свободно за раните години от живота на Мусоргски в Санкт Петербург и за обучението му при Балакирев. В този момент Джулия усети, че в живота й се случва нещо ново — беше забелязана, той бе доловил, че е интелигентна, бе проявил интерес и й бе отворил вратата към един съвършено различен свят. Към един изтънчен свят на музика и разговори. Това я обърка напълно. В края на концерта Пол я покани на рецитал на „Песни и танци за смъртта“ от Мусоргски през следващата седмица в Кеймбридж. Не й се стори особено романтично, но я заинтригува. Той беше учтив и приятен събеседник. Прие поканата.

И ето докъде беше стигнала. Шест месеца по-късно бе изправена пред раздяла със съпруга си. Питаше се какво точно вече знае Джон. Той имаше мрачен и чувствителен ум, това й бе много добре известно. Ясно бе, че подозира нещо, и вероятно с присъщия си песимизъм допускаше най-лошото. Джулия излезе от ваната и се подсуши. Намаза краката си с крем — кожата й винаги изсъхваше много бързо, — загърна се в халата си и се качи горе. Дрехите й лежаха на леглото, което беше споделяла с Джон осемнайсет години и в което вече нито той, нито тя можеха да спят.

Бързо се облече и прибра в една чанта малко дрехи и тоалетните си принадлежности. Портмонето и паспортът й бяха в чекмеджето до леглото. Извади ги заедно с мобилния си телефон. Сложи един запечатан плик върху покривката на леглото, огледа се за последен път и напусна дома си. Помисли си с горчивина, че цели осемнайсет години се побират в един куфар. Тази нощ щеше да остане при Пол, а след това да се настани при майка си в Уорчестър за няколко седмици. Трябваше да проясни мислите си и да обмисли какво да прави оттук нататък. Напред с цената на болка.