Метаданни
Данни
- Серия
- Андъруд и Декстър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Yeare’s Midnight, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Розова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ед О'Конър
Заглавие: Най-дългата нощ в годината
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Весела Люцканова
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Весела Люцканова
Художник: Валентин Киров
ISBN: 954-311-021-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16679
История
- — Добавяне
58
Юни 1978 г.
Той беше интелигентно дете, схващаше много бързо. Имаше усет към езика и беше музикален — дарби, които Вайълит знаеше, че е наследил от семейство Фрейн. Имаше великолепна тъмна коса, която ставаше особено лъскава, след като се разреши, и пламенни очи, които винаги търсеха връзки и обяснения. Бележките на Кроуън в училище бяха хубави, но някои учители се притесняваха, защото затвореният му характер бе станал причина останалите деца да го избягват. Това не тревожеше Вайълит. Внукът й беше умен и здрав, преливаше от идеи и четеше дори нощем, когато Бил Гауърс гледаше телевизия и пиеше, докато не го обори сънят. Тя и Кроуън четяха Шекспир и изпълняваха един пред друг различни роли.
Кроуън харесваше монолога за „седемте възрасти“ от „Както ви харесва“ и особено частта за „кърмаче, което плаче и повръща в скута на дойката“. Кроуън изплюваше думите с такава злостна яснота, че Вайълит не успяваше да сдържи усмивката си. Научи го да свири на пианото, което беше наследила от Роуз, и постепенно го запозна със сбирката от книги на сестра си. Той беше твърде малък, за да се наслади на Дикенс и на Харди, затова пътешествията му в „Никълъс Никълби“ и „Загадъчната Джуд“ никога не траеха повече от няколко прочетени глави. Момчето обаче обичаше ритъма и багрите на поезията — римите правеха поезията по-лесна за запомняне. „Съвети на стария опосум към котките“ беше любимата му книга, въпреки че Вайълит внимателно, но настойчиво го тласкаше към Уърдсуърт и Дон.
Дон го завладя. Езикът често го объркваше, но простичките образи, залегнали в основата на някои от стихотворенията, много му допадаха. Извикваше образа в съзнанието си и след това възстановяваше езика. Вайълит разбра това и умишлено избираше стихотворения с някое ярко кончето, за да помогне на внука си да ги схване по-бързо. Кроуън харесваше най-много „Бълхата“. Простите и цветни образи се запечатаха дълбоко в съзнанието му и той запленен слушаше обясненията на Вайълит за произведението. „Поетът се сърди на любимата си, защото тя не иска да го целуне. Затова той й посочва една бълха и й казва, че след като й позволява да я ухапе, на него трябва поне да му позволи да я целуне“. Кроуън се разкикоти и се дръпна, когато Вайълит стисна устни и се опита да го целуне.
Виж таз бълха, виж и това,
което ми отказваш! Тя мен ухапа,
след туй ухапа теб самата
и сега кръвта ни смесена е в нея.
Вайълит премлясна силно няколко пъти, за да подсили въздействието.
— Значи бълхата смуче кръв? — попита Кроуън.
— Да. Това е храната й.
— Като чипса?
— Да, като чипса. Разбираш ли, тъй като бълхата е ухапала и двамата, сега тя ги носи в себе си.
— Като бебе.
Вайълит не за пръв път се учудваше от възприемчивостта на внука си. Умът му бързо правеше връзки и откриваше значението на думите и на идеите.
— Точно така — тихо отвърна тя. — Дон казва на момичето, че ако смачка бълхата и я убие, всъщност ще убие и тримата: „Ти искаш мене да погубиш,/но не извършвай този грях един не, трима да убиеш“.
На вратата на кухнята се появи Бил Гауърс.
— Ще го направиш педи — изхълца той и отвори хладилника.
— Да не си посмял да говориш така пред него! — напрегна се Вайълит.
— Какво означава педи? — попита Кроуън Фрейн.
— Кокона! Теменужка! Къде е скапаното сирене? — Гауърс прерови хладилника и най-сетне успя да намери сиренето чедар. Отряза си дебела филия и я намаза с маргарин.
— Теменужката е цвете, нали, бабо? — объркано попита Кроуън.
— Точно така, миличък. Едно мъничко цвете — отвърна Вайълит и метна изпепеляващ поглед към Гауърс, който добави резен сирене към дебелата порязаница.
— Да бе! Цвете! — насмешливо изсумтя той. — Точно така! Малки цветчета! Имахме колкото щеш такива във флота, ама не миришеха никак приятно. — Обърна се и се блъсна в Кроуън. — Махни се от пътя ми, мамка му, само ми се пречкаш.
— Да не си посмял да го пипнеш, пиян козел такъв — изръмжа Вайълит, — защото бог ми е свидетел, ще те…
— Какво? — кресна Гауърс. — Какво ще направиш? Претърпявал съм корабокрушение. Оставал съм насред Атлантика посред нощ с изгорени ръце. Едва ли можеш да ме уплашиш с нещо.
— Просто се махни. — Вайълит изпитваше студена ярост към този човек. — Остави ни на мира.
Гауърс показа ръцете си на Фрейн. Момчето и преди беше виждало раните от изгарянията, но все още се разтреперваше при вида им.
— Виждаш ли, женчо? Адолф Хитлер ми стори това, ама не можа да ме уплаши. Та тя ли ще успее!
Гауърс се върна в хола и затръшна вратата зад гърба си. Вайълит потръпна, като го чу да увеличава звука на телевизора.
— Не плачи, бабо — успокои я Кроуън Фрейн и се запита защо сълзите й текат само от едното око.
— Добре съм, миличък — избърса сълзите си тя и преглътна болката си. — Така. Докъде бяхме стигнали?
— До втория куплет — с готовност й подсказа Кроуън и сведе поглед към сборника със стихотворения, красиво подвързан с черна кожа. — Той тъкмо й каза да не убива бълхата.
— Благодаря. Хайде да привършим с този куплет. — Вайълит продължи да обяснява стихотворението на Кроуън, но той вече я слушаше с половин ухо. Обмисляше убийството на Бил Гауърс.
Същата нощ Кроуън Фрейн сънува, че се намира в тялото на бълха и плува в различна кръв. Женската кръв миришеше на теменужки, а мъжката кръв миришеше на уиски и на мръсни крака. Кръвта го заля и влезе в гърлото му. Блъскаше с ръце по корема на бълхата, затворен между черни лъскави стени. Беше като бебе, което плува в кръв. Но не можеше да се роди, защото нямаше майка. Почувства как някаква голяма сила вдига бълхата във въздуха. Кръвта и течността се ливнаха към него и той усети как главата му се удря в лигавицата на корема на насекомото. Някой мачкаше бълхата и той не можеше да диша. Тялото на бълхата се спука и той усети силен натиск. Каква жестокост — да обагриш нокти в невинна кръв! Смачкаха го, изгуби формата си. Сега бе само капка кръв във въздуха. Без миризма.
След като напусна търговския флот, Бил Гауърс работи на гарата в Болдън, докато не беше разрушена и след това отново построена като Ню Болдън Паркуей през 1965 година. Гауърс продължаваше да обича релсите и всяка сутрин предприемаше дълги разходки край тях до семафора на Южен Болдън. Харесваше му да разговаря с инженерите и често спираше за чаша чай и кифла при стрелочника Албърт Фолкс. Кроуън Фрейн неведнъж го питаше дали не може да се разходи с него, но той все му отказваше. Затова Кроуън го следеше. Спотайваше се в леглото, докато не чуеше входната врата да се затръшва. След това бързо се обличаше и тръгваше след стареца.
Пътят беше близо шест километра и половина и отнемаше на Гауърс повече от три часа, като се включи и спирането за чай. Кроуън вървеше на стотина метра след него — знаеше, че Гауърс недовижда и че едва ли ще го забележи от такова разстояние. Минаваха покрай старите общински земи, след това покрай гробището и поемаха по релсите. Кроуън обичаше релсите — устремното движение на влаковете, хрущенето на гранитния шист под краката си. Наблюдаваше тромавия и мъчителен ход на Гауърс и се питаше какво ще стане, ако блъсне стареца под някой влак. Дали ще отлети във въздуха, или ще бъде засмукан отдолу и накълцан на парчета?
Беше ясна и слънчева юнска сутрин, но Кроуън Фрейн предпочиташе сигурността на мрака. През деня се чувстваше твърде забележим. Изостана още повече и често изгубваше стареца от поглед, когато релсовият път извиваше покрай общинските земи. Кроуън не се притесняваше. По листата имаше роса, която приличаше на перли, а може би на сълзи: Обвеян от въздишки и пленен от сълзи, аз идвам тук да диря пролетта. Харесваше „Градината Туикнъм“ на Дон. Кроуън нежно прокара ръка по мокрите листа и усети как студената вода се изпарява при допира с кожата му. Взе един завой на пътя и се озова лице с лице срещу Бил Гауърс.
— Какво правиш, малък негоднико? — изръмжа Гауърс.
— Нищо.
— Следиш ме. Ще ти съдера задника от бой — кресна той и сърдито размаха бастуна си към Кроуън. — Не можеш ли да ме оставиш на мира? Не обърка ли вече достатъчно живота ми?
— Връщам се у дома.
Кроуън се обърна и се отдалечи. Гауърс замахна към крака му с пръчката си. Кроуън Фрейн усети остра болка, когато се строполи върху грапавата настилка.
— Мога да те убия, женчо, и никой няма да разбере. Мога да го направя. Ще те намерят на парчета. Един крак в Болдън, една ръка в Ивбъри и малката ти противна глава на Ливърпул стрийт.
— Ще кажа на баба какво ми наговори — опита да се изправи Кроуън. — Ти си смахнат женчо!
— Кажи й — изръмжа той. — Може и нея да убия. Така ще се отърва и от двама ви и най-сетне ще имам спокойствие. Ще ви заровя в гробището до майка ти — хубаво ще е да се събере цялото семейство, нали? А сега изчезвай оттук и ако още веднъж те хвана да ме следиш, ще ти счупя главата! Ясно?
Кроуън Фрейн тромаво се изправи. Коляното ужасно го болеше. Лицето му беше почервеняло от детинска ярост, докато се отдалечаваше, накуцвайки. Не се обърна, когато сълзите започнаха да се стичат по лицето му, а Гауърс кресна подире му:
— Давай, реви, женчо! Ето докъде те е докарала!
Кроуън Фрейн с мъка пое по пътеката, която се виеше успоредно на релсите. Покрай него със сърдито тракане прелетя товарен влак и той се дръпна уплашено. Замисли се за майка си. Знаеше, че няма майка, че майка му е починала при раждането му. Дълбоко в себе си винаги се бе надявал, че това е лъжа и че някой ден тя ще се върне при него. Но Гауърс му каза, че тя е в гробището и че е под земята. Значи нямаше да дойде при него. Пътеката се виеше през гробището. Фрейн спря и погледна към безредно пръснатите сиви и черни надгробни камъни, малките статуи и белия военен мемориал. Майка му беше там. Беше някъде там. Защо не му бяха казали досега? Реши какво да направи и се прехвърли през една пролука в живия плет.
Отне му почти час да намери надгробната плоча. Надписите на много от надгробните камъни бяха избелели с времето и бяха отмити от дъжда, затова се разчитаха трудно. Надгробната плоча на Елизабет Фрейн беше черна със златни букви. Гробът беше чист и добре поддържан, за разлика от обраслите гробове около него. Значи това беше мястото. Тя беше тук. Криеше се под пръстта и под цветята. Беше отишла да търси Господ. Поток от мисли почти зашемети Кроуън Фрейн — безсилие, самота, разочарование. Беше му дала живот, а след това го бе изоставила. По-добре да го беше убила, но да бе останала жива. Беше го оставила сам. Мразеше я.
Вайълит приготви яйца и пържени картофи за обяд. Това беше любимото ястие на Кроуън Фрейн, но днес направо му се повдигаше от храната. Яйцето му приличаше на бебе — дали белтъкът не беше мозъкът, а жълтъкът — тялото? Бебе без майка. Като него. Догади му се и той бутна чинията.
Гауърс се хранеше шумно и лакомо и наблюдаваше момчето. Кроуън не беше казал на Вайълит нито дума за сутрешната разправия. Баба му спеше до късно в събота и все още не беше станала, когато той се върна. Коляното го болеше.
— Следобед ще поседя в градината — каза Вайълит. — Денят е прекрасен.
— Добре. Надбягването е в два — отвърна Гауърс, дъвчейки. — Вземи и женчото с теб. Искам да остана на спокойствие.
— Искаш ли, Кроуън? — попита го Вайълит, без да обръща вниманието на злобните думи на съпруга си. — Можем да порисуваме.
Кроуън кимна безмълвно, без да вдига поглед. Гауърс се подсмихна и отново се зачете в спортните новини.
В два часа навън вече беше станало много горещо. Градината беше потънала в светлина и багри. Вайълит беше изнесла една малка маса и бе приготвила материалите за рисуване. Във въздуха се усещаше плътният аромат на орлови нокти и на люляк. Кроуън наблюдаваше как пчелите прелитат от цвят на цвят.
— Бабо, пчелите носят ли храна на цветята?
— Не — усмихна се Вайълит. — Обратното е. Пчелите пият нектар от цветята. Взимат прашец от едно цвете и го носят на друго. Така цветята се размножават.
— А как се хранят?
— Извличат хранителни вещества и сила от почвата и използват слънчевата светлина.
Кроуън Фрейн замълча. „Сила от почвата“ — знаеше какво означават тези думи.
Двамата започнаха да рисуват златният дъжд в дъното на градината. Вайълит не виждаше добре надалеч, затова рисуваше по-скоро по памет. Усети, че Кроуън е необичайно мълчалив, но се възпря и не го попита за причината. Понякога беше по-добре да го оставиш на мира. Погледна към рисунката му.
— Много хубаво, миличък, но не се старай да нарисуваш всяко листо и всяка клонка. Това може да те подлуди. Мисли за светлината, за формите, които образува, когато се процежда между листата и клоните. Светлина и сянка, простота.
— Добре.
Кроуън Фрейн почти не я слушаше. Мислеше си колко много мъртви неща са дали силата си на дървото — сигурно бяха хиляди. Някой ден щеше да ги нарисува всичките — ръце и крака на хора, преплетени в клоните, цветя и растения, извити и засмукани в листата, оплетени в корените тела на мъртви животни, издълбаното в кората уморено лице на Бил Гауърс. „Аз съм всяка мъртва същина“, каза дървото. Кроуън Фрейн кимна. Разбираше това.
Вайълит спря да рисува. Болеше я главата.
— Кроуън, миличък, ще ми донесеш ли очилата от спалнята? В чекмеджето на скрина са. Третото отдолу.
Кроуън се върна в къщата. Влезе през кухненската врата, а не през френския прозорец. Не искаше да безпокои Гауърс. От телевизора се носеше развълнуван коментар на конните надбягвания и той чуваше как Гауърс крещи и насърчава фаворитите си. Кроуън изкачи тесните стълби и влезе в стаята на Вайълит. Вътре беше хладно и тъмно. Нямаше килим и двете единични легла стъпваха направо върху дъските. Радко бе влизал в тази стая.
Скринът се намираше в другия край на стаята до красиво оправеното легло, което знаеше, че е на баба му. Върху тоалетната масичка прилежно бяха подредени скъпи на вид книги. Прокара пръст, докато минаваше покрай тях: Шекспир, Харди, Дикенс, Кийтс, Уърдсуърт, Остин, Бронте. Тези имена му ставаха все по-познати и всяко от тях събуждаше в съзнанието му образи, герои, истории и рими.
Когато стигна до целта си, Кроуън коленичи мъчително и отвори третото чекмедже отдолу. Съдържанието му беше старателно подредено — дневник, албум със снимки, листове за писма и пликове, калъфче за очила и една малка дървена кутийка. Докосна кутийката с пръст — усети прелестната й гладка повърхност, докато проследяваше жилките на дървото. На капака имаше надпис „В. Фрейн“.
Обзе го любопитство. Изправи се и вдигна капака. Отвътре го посрещна празният поглед на три стъклени очи. Видя отражението на лицето си в сините им роговици и в черните им зеници. Кроуън Фрейн стъписан се отдръпна и изпусна кутийката. Тя шумно се удари в ръба на скрина две от очите паднаха на пода и веднага се счупиха върху дъските. След това кутийката с трясък се стовари долу. Кроуън колебливо коленичи и я обърна. Последното око се бе счупило на три в кутийката, а назъбените парчета лежаха върху пурпурната подплата. Окото зловещо му се блещеше. Кроуън Фрейн повърна.
Зад него се разнесе смях. На вратата стоеше Гауърс.
— Сега вече загази, тъпо малко копеле! — Той се извърна и се провикна по стълбите: — Вайълит! Вайълит! Ела да видиш какво направи женчото.
Фрейн целият трепереше. Нямаше никаква представа какво се бе случило. Усещаше, че е нахлул в тайнствено и много съкровено пространство. По пода лежаха пръснати стъклени парченца. Вайълит се появи на вратата и закри устата си с ръка.
— Виж! — победоносно кресна Гауърс. — Малкото копеле ти счупи очите! Довърши започнатото от Хитлер. Нацистите ти взеха само едното око, а той — и трите!
Вайълит го избута и вдигна Кроуън Фрейн от пода. Накара го да седне на леглото, коленичи и започна да събира по-едрите парчета стъкло. Не каза нито дума. Срамуваше се, все едно я бяха хванали в огромна лъжа.
— Сигурно го е направил нарочно — ликуваше Гауърс. — Отмъстително и противно същество. Какво ще правиш сега? Той потърка злорадо брадичката си. Беше отбелязал голяма точка в своя полза. — Ще трябва да носиш тъмни очила като Рей Чарлс.
Фрейн скочи от леглото, нахвърли се върху Гауърс и стовари детския си юмрук в челюстта на стареца.
— Млъкни, по дяволите! Млъкни! — крещеше той. — Ще те убия!
Изненадващото и устремно нападение запрати Гауърс към стената. Той бързо възстанови равновесието си и силно цапардоса Кроуън по брадичката. Момчето политна назад и удари главата си в скрина. Потече кръв. Гауърс го вдигна и го стисна за гушата.
— Мислиш се за голям мъж, така ли? Хайде давай! Ще те убия, кълна се! Може дори да ти извадя окото, за да замени очите, които счупи. Да видим дали ще ти хареса, а?
Вайълит избута Гауърс. Кроуън падна по гръб в леглото.
— Махни се, Бил — твърдо му нареди тя. — Върви си и ни остави на мира. — Приведе се по-близо до него и прошепна: — И ако веднъж посегнеш на детето, ще те довърша. Разбра ли?
Гауърс я гледаше невярващо.
— Той ме нападна, не видя ли? Не му тече чак толкова кръв. Само се защитавах. Аз съм стар човек.
— А той е дете. Би трябвало да си по-умен. Махни се.
Гауърс изръмжа и се обърна. Вайълит седна на леглото до Кроуън и го прегърна. Целият трепереше, разтърсван от ридания. По тила му стичаше струйка топла кръв. Момчето кимаше безмълвно, докато тя му обясняваше: за войната, за взрива, за стъклото, за окото си. Но всъщност Кроуън Фрейн не я слушаше.
Внезапно се бе озовал на една безлюдна планета. За пръв път стъпваше там. По пясъка се виждаха следите само от собствените му стъпки.
Пясъкът в черен и планините имат очи: скалите говорят, когато небето им отвърне.
Реши да поостане там известно време.