Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (27)

27

Д-р Елизабет Дръри се отказа да чака Томас Стиглиц в седем без петнайсет вечерта. Беше разочарована, че няма да се срещне със своя отдавнашен познат, но нямаше намерение да седи сама цяла нощ в празната сграда и да го чака. Пък и Стиглиц бе казал на секретарката й, че ще лети същата нощ — вероятно го бяха задържали някъде и той бе решил да отиде направо на летището. Все пак нямаше да е зле да се беше обадил. За щастие тя спря такси почти веднага пред сградата на клиниката. Успя да хване претъпкания влак и пътуването беше неприятно както винаги. Дръри изпита леко раздразнение, че хора, които явно имаха билети за втора класа, се бяха настанили в първа. Поне успя да седне.

С гръб към нея се бе изправил висок младеж с безизразен поглед. Опита се да не обръща внимание на монотонното електронно бръждене, което се носеше от слушалките на уокмена му, и раздразнително шумолеше с вестника си. Никъде нямаше спокойствие. Никъде нямаше нужната висота. Имаше чувството, че животът във Великобритания се е вулгаризирал до крайна степен — Националната галерия се бе напълнила с хора, които в нейните очи изглеждаха като тълпа футболни запалянковци. В днешно време да си купиш билет за първа класа означаваше да седиш в непоносимата и задушлива жега, до мъж, застанал с гръб към теб, който прекарва в това положение цял час и слуша музика, която размеква мозъка му. „Няма друга красота, освен вътрешната“, беше написала тя като заключение в книгата си „Тежестта на очакванията“ и все повече се убеждаваше в правотата си.

Студеният въздух и спокойствието на гарата в Афтън я накараха да изпита истинско облекчение — все едно се гмурваше в леденостудената вода на басейн в горещ летен ден. След претъпкания и задушен вагон дори седалката в аудито й се стори като луксозен кожен фотьойл. Запали двигателя и преди да потегли си пусна музика: Miserere mei, Deus от Алегри. Затвори очи за секунда, когато зазвуча музиката — един от най-красивите хорали, които бе чувала. Сложи си колана и излезе от паркинга на заден. Жалко, че не успя да се види със Стиги, каза си, докато потегляше. Работата му върху наследствеността на особеностите, водещи до напълняване, беше оказала силно влияние върху собствените й схващания. Излезе от паркинга и зави наляво. На двайсетина метра зад нея Кроуън Фрейн включи фаровете на колата си.

Автомобилът на Дръри излезе от Афтън с висока скорост. Микробусът „Форд“ на Фрейн с мъка успяваше да я следва. Той не искаше да се приближава прекалено, но и не искаше да я изпуска от очи, тъй като нямаше никаква представа къде живее Дръри. Пътят стана по-тесен, когато двете коли излязоха на полето. Блайндманс Лейн се виеше и се катереше през обработваемите земи. Разораните ниви от двете страни приличаха на Фрейн на бездънни черни езера, но той знаеше, че в тях живеят хиляди поколения мъртъвци. Караше на около четиристотин метра зад Дръри, без да откъсва поглед от задните фарове на аудито й пред себе си. Изведнъж те изчезнаха зад един завой. Фрейн ускори, не искаше да я изгуби сред лабиринта от тесни пътища. Вече и без друго не беше сигурен къде точно се намират.

Зави и видя, че аудито е поело по тясно отклонение вдясно от пътя и се приближава към голяма къща, която се издига някак нелепо сред откритото поле. Със сигурност беше преустроена ферма. Подмина и спря в началото на селскостопански път на около осемстотин метра по-нататък. Микробусът му не се виждаше от главния път. Пое премерения риск, че няма голяма вероятност някой да се появи на полето по това време на нощта. Напрегнато се взираше в мрака пред себе си — нямаше нито овце, нито други животни, просто голо поле.

Чувстваше се неспокоен. Беше открил сградата, но не знаеше нищо за нея. Толкова голяма и отдалечена къща със сигурност щеше да има алармена система, при това най-вероятно доста добра. Знаеше със сигурност, че Дръри разполага с доста пари. Фрейн реши да огледа къщата за последен път, преди да премине към действие. Можеше да се промъкне до сградата през полето. Не искаше да рискува да попадне в светлината на фаровете на някоя преминаваща кола. Между пътя и нивата имаше ниски храсти, които можеше да използва за прикритие. Нямаше защо да се тревожи. По Блайндманс Лейн се движеха предимно селскостопански машини и той успя да се добере до алеята пред дома на Дръри, без да се натъкне на никакви автомобили.

Мракът му действаше успокояващо — проникваше в него и му вдъхваше сили. Самият той беше мрак — сляпата, обгръщаща всичко нощ. Беше мрачно и той не успяваше да различи нито едно от съзвездията, които толкова добре познаваше. Все пак ги чуваше — приглушени и затулени от безредно пръснатите сиви облаци, но несъмнено красиви. Спря поглед на къщата. Ясно виждаше долния етаж. Имаше порта, която водеше към застланата с чакъл алея пред къщата. Отпред се ширеше голяма морава. От задната страна имаше групи дървета, които биха могли да му осигурят удобно укритие, но за да стигне дотам, трябваше или да прекоси моравата, или да си проправи път през съседната нива, която явно бе разорана наскоро. Фрейн отхвърли възможността да гази сляпо в лепкавата кал, понесъл инструментите си. Двата големи бука отляво на алеята му се струваха по-обещаващи. Зад тях имаше и редица ниски храсти. Ако се промъкнеше внимателно, щеше да бъде на практика незабележим на фона им, а и при нужда можеше да почине до всеки от буковете.

Фрейн пресече пътя и с мъка се прехвърли през дървената порта. Зави наляво и бързо се приближи към къщата, плътно притиснат до шумящата стена на един лигуструм. Вече виждаше къщата по-ясно. Беше голяма квадратна постройка с високи прозорци от две части и масивна дървена врата. Колата на Дръри беше паркирана пред къщата на двайсетина метра от входа. Приклекна в основата на единия бук, за да размисли как да постъпи. Смачка теменужените листенца в лявата си ръка, вдигна дланта към лицето си и вдъхна тежкия аромат. Положението не изглеждаше обещаващо — къщата изглеждаше добре обезопасена. Над входната врата се виждаше кутията на алармената система. Приближи се още повече, защото искаше да огледа по-подробно — знаеше, че някои хора слагат фалшиви кутии за сплашване на крадците, защото смятат, че самото наличие на алармена система е достатъчно за това. Стигна до втория бук, но все още не виждаше кутията ясно.

Кроуън Фрейн коленичи и се отпусна. Бяха го залавяли, докато се опитва да пререже жичките на алармена система. Много от съвременните аларми имаха вградена допълнителна фалшива система, която се включваше при първия опит да я докоснеш. Рискът беше огромен. Трябваше да бъде сигурен. Промъкна се от задната страна на дървото и пристъпи напред. Изведнъж го обля ослепителна бяла светлина. Подскочи, хвърли се на чакъла и пропълзя покрай колата на Елизабет Дръри. Не бе очаквал подобно нещо. Все пак автомобилът го скриваше от къщата. Зачака.

Елизабет Дръри хвърли един поглед през прозореца на дневната, когато алеята се обля в светлина. Вече бе свикнала с охранителните прожектори. Котките се боричкаха нощем и често задействаха алармата, а също и местните лисици, които редовно нападаха кофите й за смет. Не видя нищо и отново се вглъби в книгата си.

Светлините угаснаха сякаш след цяла вечност. Кроуън Фрейн се успокои и си позволи да погледне по-отблизо към къщата през прозорците на колата. Виждаше кутията на алармената система и веднага забеляза, че е свързана с жици. За малко да изругае на глас, но се побоя, че дори дъхът му може да го издаде. Щеше да е изключително опасно да влезе през някоя врата или прозорец — Дръри можеше дори да има система, която безшумно да осъществяваше връзка с местното полицейско управление. Трябваше да измисли друг начин. Отново погледна към фасадата на къщата през скъпата призма на аудито. Отчаяно търсеше да открие някакви слаби места в охраната, но не успя. Тогава нещо на страничния прозорец на колата привлече вниманието му — някакъв стикер.

Доволен, че присъствието му е останало незабелязано, Фрейн побърза да се върне в относително безопасното укритие на оградата и да прецени другите възможности. Имаше начин да осъществи намерението си, но щеше да му отнеме време и криеше известен риск. Вече минаваше девет часа. Реши да се върне в полунощ. Смяташе, че д-р Дръри става рано, защото ежедневно пътуваше на голямо разстояние. Прокрадна се покрай алеята, бързо прекоси пътя, промуши се през храстите и се запъти обратно към автомобила си.

В Афтън имаше само две кръчми, а Кейти Хънт беше непълнолетна. Стиви Райли беше едва на осемнайсет. Двамата прекара един час в „Младия фермер“, но скоро им писна да се наливат с кока-кола. Стиви предложи да се качат на колата и да си намерят по-добро местенце. Беше едва втората им среща. Целуваха се на паркинга пред кръчмата, след това отново в колата. Тя имаше вкус на лимон. Стиви се сети, че сигурно беше смукала лимоновите резенчета от чашата с кола.

Докато напускаха селото в мрака, Стиви трескаво прехвърляше възможностите през съзнанието си. Трудно успяваше да се съсредоточи с ръката на Кейти върху бедрото си, но се стараеше. Спря за малко на кръстовището на главната улица на Афтън и Блайндманс Лейн, след това го осени вдъхновение, зави наляво и излезе от селото.

Кроуън Фрейн забеляза колата отдалеч — фаровете пронизаха мрака кратко и несигурно. Коленичи до храстите и зачака. Чу как боботенето на двигателя се усилва, а ръмженето му се носи във въздуха. Умът му работеше трескаво — по този път единствената видима спирка беше домът на Дръри. Ако тя очакваше гости, щеше да остави портата отворена. Не. Сигурно колата просто минаваше оттук. Зачака да го подмине. Две минути след това фаровете на фиестата на Стиви проблеснаха покрай мястото, където си криеше Фрейн, но пътниците не забелязаха нищо необичайно в мрака пред себе си. Фрейн тъкмо се изправяше на крака, когато чу колата да спира.

Стиви Райли зави по черния селскостопански път. Меката почва потъваше под гумите. Кейти се разкикоти, докато подскачаха по буците торф. Стиви намали и се вгледа през предното стъкло — фаровете му осветиха задните врати на белия микробус на Кроуън Фрейн.

— Май и друг е родил същата идея — отбеляза Стиви.

— Може колата им да се е развалила.

Стиви спря на няколко метра от ескорта и излезе от колата си. Заобиколи микробуса, движейки се в осветения от фаровете участък, надникна през задните прозорци. Вътре нямаше никого. Успя да различи няколко дървени сандъка отзад, но нямаше никакви признаци на живот. Обърна се назад, запъти се към автомобила си и сви рамене. Кейти също сви рамене, макар той да не видя това. Стиви се върна в колата си.

— Няма никой. Сигурно е на някой от работниците. Мисля, че отзад има някакви инструменти — осведоми я Стиви. — Искаш ли да отидем другаде?

— Тук е добре.

Кейти се наведе напред и отново го целуна. Лимони. Стиви положи длан върху пуловера й и побърза да обхване гърдите й. Нямаше смисъл да губят време.

Кроуън Фрейн, дупка в мрака, ги наблюдаваше от десетина метра. Колебаеше се как да постъпи. Изкушаваше се да ги остави, но имаше вероятност да са запомнили микробуса му и регистрационния номер, а Фрейн още не беше готов да попадне в ръцете на полицията. Да рискува ли да ги остави на мира? По дяволите! Не беше планирал нещата около Дръри достатъчно внимателно. Не беше избрал безопасно място за подготовката и сега плановете му бяха разстроени. Имаше два варианта: да се откаже от Дръри, да изчака двойката да си тръгне и тихомълком да се прибере у дома. Или да действа незабавно. Стиви Райли беше сложил ръка върху ципа на джинсите на Кейти. В колата нямаше много място за маневриране, но той беше доволен от развитието на нещата. Устата й откликваше живо и с желание, докато той я целуваше силно и продължително. Ухажваше я от месеци и вече хиляди пъти си бе представял този момент. Знаеше точно какво предстои да направи, но сигурно щеше да се наложи да свали изцяло седалката й, за да успее. Пресегна се през Кейти и се опита да напипа лостчето. Тя хвана ръката му и леко го отблъсна.

— Стиви… — разкиска се тя. Това толкова му харесваше! — Трябва да се изпишкам.

— Майтапиш се.

— Съжалявам, но наистина се налага.

— Къде? Насред полето сме — не успя да скрие разочарованието си той. Не си бе представял подобно нещо.

— Ще намеря някой храст. Трябва да отида.

Кейти отвори вратата си, закопча джинсите си и показа краката си навън на студа. Колебливо пристъпи в мрака, присвила очи. Вляво, на десетина метра зад колата се виждаше плоско тревисто плато. Не искаше Стиви да я вижда. Земята под краката й бе труднопроходима и неравна. Кейти залитна. Най-сетне се добра до малкото тревисто възвишение, което си бе избрала, и разкопча панталона си. Още преди да коленичи, Кроуън Фрейн изникна от мрака и нанесе силен удар в тила й. В главата й изригна ярка светлина, сетне Кейти безмълвно се строполи на земята. Тялото й потръпна, докато животът го напускаше. Фрейн коленичи над нея и отново я удари силно. Два пъти.

Измина около минута и Стиви започна да губи търпение. Изтри запотеното стъкло за обратно виждане и се опита да надникне през задното стъкло. Не можеше да види Кейти. Изведнъж му дожаля за нея — беше съвсем сама в тъмното. Беше постъпил егоистично. Отвори вратата на колата си и излезе навън.

— Кейти, добре ли си? — провикна се той.

— Кейти вече е добре — разнесе се тих глас зад гърба му.

Стиви се обърна по посока на гласа. Нещо го цапардоса, бърз удар по челото. Олюля се към страничната част на колата, политна назад и краката му се плъзнаха в калта. Пред себе си различи силуета на някакъв мъж. Знаеше, че ако той се наведе, това ще бъде краят му. Нещо просветна над него, стовари се върху лицето му и строши скулите му. Усети как зъбите му се чупят и как кръвта нахлува в непознатата острота, която усещаше в устата си. Ударът прекатури Стиви Райли в калта. Той се опита да се изправи, но върху му се стовари трети удар. Този път не помръдна.

Кроуън Фрейн замъкна мъртвото тяло на Стиви Райли обратно във фиестата и го стовари на задната седалка. Сигурно навсякъде имаше кръв. Добре, че нищо не се виждаше. Задъхваше се. Усилието бе изцедило силите му. Това беше грозно. В него нямаше никаква поезия. Отвори вратата на собствената си кола и извади фенерчето. Върна се до мястото, където беше убил момичето, и освети лицето й. Очите й бяха широко отворени от преживения шок. Бяха кафяви. Той прокле лошия си късмет и замъкна мъртвото момиче в колата. С усилие я стовари на задната седалка и напипа ключовете на таблото. Беше изключително важно бързо да се освободи от телата. Запали двигателя и пое на заден ход по черния път.