Метаданни
Данни
- Серия
- Андъруд и Декстър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Yeare’s Midnight, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Розова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ед О'Конър
Заглавие: Най-дългата нощ в годината
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Весела Люцканова
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Весела Люцканова
Художник: Валентин Киров
ISBN: 954-311-021-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16679
История
- — Добавяне
3
Закуската беше напрегната. Андъруд поглъщаше горчивото нес кафе. Джулия се криеше зад днешния брой на „Дейли Телеграф“. Той знаеше, че вече е само въпрос на време. Часовникът отмерваше последните мигове на брака им. Какво щеше да прави след това? Почувства се като ранено животно — искаше му се да пропълзи някъде и да прегърне утехата на забравата. Тази мисъл му се струваше все по-привлекателна.
— Кога се прибра снощи?
Постара се първата му забележка да прозвучи небрежно. Настана кратка пауза. Усети как съпругата му събира мислите си зад вестника.
— Честно казано, не съм сигурна. Доста късно. Може би към един и половина, два.
Умно — признание за дребна вина, за да прикриеш по-голямата лъжа. Кажи на водещия разпита онова, което иска да чуе, и успокой положението. Хитро. Чувал го бе хиляди пъти, при това от по-изпечени лъжци, отколкото беше съпругата му. Все пак трябваше да признае, че с всеки изминал ден тя лъжеше все по-умело, и това продължаваше от седмици.
— Хм… доста късно. Сигурно си гроги. Къде беше?
— С Маделин ходихме на концерт на Хайдн в „Сейнт Питърс“ — пиано трио „Белини“. Вечеряхме в „Марко“ към десет и след това отидохме у тях на бутилка вино. — Джулия свали вестника и го погледна право в очите. — Напихме се и заспахме във всекидневната.
Звучеше безусловно правдоподобно. Маделин несъмнено обичаше да си пийва. Джулия нарочно бе срещнала погледа му, за да може думите й да прозвучат по-искрено. Поредицата от събития обаче бе твърде добре подредена. Напомни на Андъруд за добре обмислените и нереалистично стройни алибита, които му предлагаха неопитните престъпници. Надяваше се да греши. Знаеше, че в ужасния хаос на живота вината обикновено се крие в подробностите.
— Какво вечеряхте?
Иззвъня телефонът. Джулия леко се сепна.
— Фусили „Алфредо“.
Дали не отговори прекалено бързо? Мислите на Андъруд не течаха съвсем гладко. Изправи се. Стори му се, че Джулия отрони тиха въздишка на облекчение. Усещаше как, докато той прекосява кухнята, тя го проследява с поглед като напрегната котка, която очаква нападение. В стомаха му се разлепиха киселини. Вдигна слушалката.
— Шест, шест, две, четири.
— Сър, обажда се Декстър.
Сержант Декстър имаше остър и силен лондонски акцент. Андъруд леко се намръщи. Очакваше лоши новини.
— Добро утро, Декс. Какво има?
— Денят започва зле, сър. Имаме събитие.
Андъруд беше прекалено изморен, за да пусне очевидната шега. Освен това знаеше, че човек не бива да флиртува с Алисън Декстър — все едно да паднеш в бодлив храсталак. Във всеки случай, ако се пошегува по този начин с помощничката си, би изгубил моралното си преимущество пред Джулия, а не му се искаше да става така. Това беше последната игра в брака им. Можеше да разчита единствено на тактиката.
— Мъж или жена?
— Жена. На около двайсет и пет години.
— Свързано ли е със секс?
— Още не сме сигурни. — След кратка пауза тя продължи: — Елате бързо, сър. Мисля, че става въпрос за онази Харингтън.
— Плувкинята? — Андъруд изпъшка наум. Чел беше вестниците. Героинята на Ню Болдън бързо се превръщаше в национална знаменитост. Този случай щеше да бъде кошмарен.
— Да, Някой здравата я е накълцал.
— Добре, Декс. Изолирай мястото. Викни съдебния лекар. Журналистите ще налетят отвсякъде като мухи на мед. Опитай се да ги обуздаеш.
— Няма да е лесно, сър. Вече са там.
Андъруд си записа адреса и грабна дебелото синьо яке, с което ходеше на работа. Изгълта остатъка от кафето си и се обърна с лице към Джулия. Тя продължаваше да се крие зад вестника с широко отворени очи, без да чете.
— Три и седемнайсет — каза той.
— Съжалявам, не…?
— Аз също.
Наблюдаваше го, докато излиза. Заля я вълна от горчива вина и безсилие. Вече нямаше сили да плува срещу нея. Джулия Андъруд беше на края на силите си.