Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (71)

71

Отделението почти се бе изпразнило, с изключение на дежурната медицинска сестра и на санитаря, който тихо си бъбреше с нея. Андъруд се бе събудил преди десетина минути, когато отсервираха с тракане последните подноси от вечерята. Не беше ял, но не беше и гладен. Всъщност толкова му се гадеше, че имаше чувството, че никога повече няма да сложи залък в устата си.

Взе броя на „Ню Болдън Екоу“, който лежеше върху шкафчето до леглото му. Малко беше ядосан, че само Декстър беше дошла да го посети. След това си спомни, че просто няма други близки, освен Декстър. След като Пол Хейър и Джулия се възстановят, сигурно щеше да има много посетители — адвокати, шефа си, полицията от Норич. Опита се да подреди откъслечните и налудничави спомени в съзнанието си. Беше мъчително да се движи сред тях.

Луси Харингтън го гледаше обвинително от първата страница на вестника. Спомни си зейналата дупка на лицето й, съсипаната й хубост. Тя беше силна и успяла спортистка, убита без всякаква причина. Семейството й, което я бе подкрепяло и насърчавало през целия й живот, беше съсипано. А сега щяха да скърбят заради нелепата й смърт. Андъруд почти й завиждаше. Кой щеше да скърби за него? Носеше се по вълните на океан от несигурност и се блъскаше в острите ръбове на собствената си личност. Хората около нас ни определят и ни сглобяват. Когато тях ги няма, ние оставаме сами и трябва да разпорим тъканта на личността си, сякаш това е единственият начин да изпълним с нещо тишината.

Вниманието на Андъруд отново се насочи към вестника. Не беше в състояние отново да чете за постиженията на Луси Харингтън. Разгърна страниците бавно и почти без всякакъв интерес. Повечето статии бяха пълни с отегчителни местни новини за нападения над стари жени и за лауреати на конкурси за домашни любимци. Не ги прочете. Дали убиецът си беше дал труда да прочете и останалите материали във вестника?

Броят беше от 1 декември, само седмица преди убийството на Луси Харингтън. Убиецът се беше обадил на автора на статията, Джордж Гардинър, сутринта след убийството. Беше прочел вестника и бе открил нещо неочаквано — изпълнено със значение име. Провидение, катализатор, каза си Андъруд. Ако откриването на Луси Харингтън беше неочаквано, дали убиецът не беше търсил нещо друго? Какво може да търси човек в един местен вестник? Какво би търсил един местен жител в местния вестник?

Себе си, може би. Или някой познат или близък. Хората около нас ни определят и ни сглобяват, отново си каза Андъруд. Когато те ни изоставят, ние се разпадаме. Убиецът цени остроумието на странните асоциации. Той е свързал Луси Харингтън с нещо друго, което е търсел. Андъруд погледна към дъжда, който барабанеше по прозореца, и се замисли за Джулия и за родителите си. Когато те ни изоставят, ние се разпадаме.

— Мили боже! — прошепна той. Обърна на седемнайсета страница на вестника, където се печатаха съобщенията за сватби, раждания и погребения. Уморените му очи бързо прегледаха страницата. Изключи обявите за раждане и сватби и се съсредоточи върху некролозите. Първите два не му се сториха вероятни — бяха написани в суховатия стил, характерен за средната класа, все едно просто се обявяваха промени в актьорския състав на аматьорско театрално представление. Третият некролог обаче привлече вниманието му: Вайълит Фрейн, починала на 13 декември 1999 г., обичана майка и баба. В памет на жената, която бе символ на безукорната красота и на вечната хармония.

Андъруд знаеше, че е успял да го спипа. Разпозна посвещението. Беше от „Първата годишнина“ на Дон, стихотворението, което убиецът беше написал на тавана на банята на Елизабет Дръри. Тази жена, каквато и да му беше — майка, баба, — беше починала една година преди датата на този брой на вестника. Значи това беше. Убиецът отбелязваше първата годишнина от смъртта й, когато съвсем случайно красивите очи на Луси Харингтън са хвърлили искрица светлина в тъмата на скръбта му.

Андъруд взе мобилния си телефон и набра номера на криминалния отдел. Вдигна някаква жена.

— Декстър?

— Не — уморено отговори гласът. — Дженсън е.

— Дженсън, обажда се инспектор Андъруд.

— Здравейте, сър. — Звучеше учудена. — Как сте?

— Чуй ме, Дженсън. Мисля, че знам името на убиеца. Или поне фамилното му име. Няма да ти обяснявам всички подробности, но кажи на Декстър, че името му е Фрейн. Ф-Р-Е-Й-Н.

— И ние смятаме така, сър. Свалихме отпечатъците на някой си Кроуън Фрейн от компютъра на библиотеката в Ню Болдън. Преди двайсетина минути Харисън тръгна за жилището му с цял екип. Само че там няма никой. Според Харисън от известно време то не е обитавано. Опитвам се да изровя още информация за Фрейн. Работа, роднини и други такива.

— Потърси на Вайълит Фрейн. Мисля, че е майка му или баба му. Починала е преди година, но ми се струва, че е живяла в града. — Андъруд замълча за миг. — Не каза ли, че Харисън е отишъл да търси убиеца? Къде е Декстър?

Дженсън захапа устната си. Той не знаеше… А и откъде да знае? Пое си дълбоко въздух и накратко разказа на инспектора за отвличането на Декстър, за срещата на д-р Стасман с убиеца и за последвалото й изчезване и как самата тя, Дженсън, цяла сутрин обикаляла по разни къщи и пропуснала всичко това. Към края на разказа й Андъруд вече не я слушаше. Знаеше, че Декстър и Стасман са мъртви.

Дженсън се подразни, че Андъруд й затвори телефона, но насочи вниманието си към поставената й задача и написа името на Вайълит Фрейн за търсене в избирателните списъци. Базата данни беше отпреди две години, така че ако жената беше починала преди дванайсет месеца, все още щеше да е в списъците. Откри я за броени минути: Вайълит Фрейн, Уилоу Роуд, номер 12, Хостед, Ню Болдън. Дженсън позвъни на мобилния телефон на Харисън на излизане от отдела.