Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (53)

53

Алисън Декстър шофираше шокирана към болницата на Ню Болдън. Груповият началник Чалмърс я бе повикал в кабинета си в седем и половина сутринта. В присъствието на офицер от Хантингдън, когото Декстър не познаваше, началникът я осведоми, че инспектор Андъруд е в болница и се възстановява след сърдечен удар. Освен това й съобщи, че има „смекчаващи вината обстоятелства“ и че от този момент нататък Андъруд няма да ръководи разследването на убийствата в Ню Болдън. Тя щеше временно да отговаря за операцията, докато не бъде назначен нов инспектор от управлението в Хантингдън.

Декстър най-сетне успя да намери място за паркиране пред болницата, влезе в сградата и се насочи към отделение C6, където се възстановяваха прекаралите инфаркт. В асансьора беше горещо и задушно и Декстър усети как по тялото й се стича вадичка пот. На рецепцията на шестия етаж сестрата я насочи по шумния коридор към едно оградено място в отдалечения му край. Джон Андъруд спеше, заобиколен от апарати, които измерваха пулса и кръвното му налягане. Декстър погледна показанията на електронните екранчета: пулсът му беше 68 удара в минута, а кръвното му беше 180 на 90. Беше високо. Приближи се до леглото и седна. Андъруд се размърда, главата му леко помръдна и той отвори очи.

— Декс — сухо и сипкаво изграчи той.

— Само как сте се подредили, шефе — опита да се пошегува тя. — На нищо не прилича!

— Бил съм и по-добре. — Клепачите му се притвориха от изтощение.

— Беше глупаво от ваша страна. Не ви е добре от седмици, а това е много време за…

— За човек на моята възраст ли?

Той се закашля и усети как го прорязва болка. Пулсът му скочи на 82 удара. Декстър неловко се размърда на мястото си.

— Да повикам ли сестрата? — попита тя.

— Не… не, добре съм.

В съзнанието му като облаци се скупчваха най-различни образи: морето, блъскащия в прозорците вятър, Джулия, която страхливо се отдръпва от него, Пол Хейър, овързан като пуйка. С мъка отвори очи и видя Декстър, когато облаците започнаха да се разнасят.

— Декс… чуй ме. — Преглътна събралия се в гърлото му секрет и от усилието захъхри. — Смятам, че те грози опасност… — Отчаяно се опита да си поеме дъх и за малко не изгуби съзнание. — Той не проявява… не проявява… Не е това.

Очите му се затвориха. Влезе една медицинска сестра и провери апаратите около Андъруд.

— Изтощен е — каза тя на Декстър с измъчена усмивка, изморена от нощното дежурство. — Не стойте дълго.

— Няма — отвърна Декстър, докато сестрата излизаше от стаята.

Андъруд се откопчи от кошмара, в който сънуваше, че потъва. От лекарствата ужасно му се спеше, имаше чувството, че крайниците му са пълни с вода. Съсредоточи се върху искрящите зелени очи на Декстър, които обхождаха лицето му: може да ги вземе, да ги сложи на главата на Джулия и тя отново да стане красива.

— Казахте, че не проявява, сър, но не разбирам какво — рязко прозвуча гласът й. Акцентът й беше грубоват като нрава й. Той събра всичките си сили, за да й отговори: силата на волята.

— Публиката… той не играе пред публиката…, а я образова, като използва Стасман. — Вече му се виеше свят, стаята отново започваше да се върти пред очите му. Съсредоточи се. — Ти ще го намериш… той ще те потърси.

— Тогава защо не ме уби, когато можеше? Защо ме пусна?

— Искал е да видиш онази Дръри… да разбереш… да се усъвършенстваш… Убил е двамата младежи, които са се натъкнали на него… а теб не… освен ако не си му била нужна за друго.

— Ще внимавам — увери го Декстър, но не беше съвсем убедена. Освен това очите й бяха зелени, не сини. Веднъж й бяха казали, че те са най-хубавото нещо у нея.

Само веднъж.

— А какво стана с онзи Хейър, когото отиде да провериш? Искаш ли да продължа по тази следа? — попита тя.

По лицето на Андъруд пробяга някаква сянка.

— Загуба на време. Зарежи го.

Очите му примижаха и се затвориха. Декстър се зачуди дали шефът й ще оцелее. Надяваше се да е така.

Андъруд отново заговори — този път по-тихо, сякаш бълнуваше насън. Думите му отзвучаха, когато изпадна в безсъзнание. Очите на Декстър инстинктивно се стрелнаха към компютърния екран до леглото — пулсът му беше 65 удара в минута, а кръвното му беше 180 на 90. Беше добре. Андъруд дишаше тежко. Спеше. Декстър го наблюдава за кратко, след това си тръгна, без да се обръща.

 

 

Докато караше към полицейското управление на Ню Болдън, Декстър усети, че я болят и тялото, и душата. Сутрешното движение беше натоварено и пътуването я изпълваше с раздразнение. Наистина ли беше в опасност? Докосна раната отстрани на главата си, където я беше ударил убиецът. Ако искаше да я убие, вече да го е направил. Можеше дори да я вземе със себе си, каза си тя. Само да успееше да си спомни лицето му. Със сигурност беше висок, слаб, бял. Какво друго? Напрегна мозъка си за още подробности. Какво знаеха за него? Беше умен.

— Жалка работа! — удари волана с ръце Декстър и прокле ограниченията на собственото си въображение. Четири души бяха убити, а всичко, което й хрумваше, бе, че убиецът е „умен“. Движението пред нея започна да се разпръсва и да оредява и тя силно натисна газта като отдушник на безсилието си. Най-много от всичко в момента я безпокоеше фактът, че сега тя ръководи разследването — макар и временно. Как щеше да се почувства, ако се появи нова жертва? Отговорността светеше в съзнанието й болезнено ослепително като фаровете на челно летящ камион. Върху предното стъкло на колата й започна да пръска дъжд. Замисли се за Елизабет Дръри. Как я беше открил убиецът? Декстър бе намерила Дръри с помощта на изрезка от вестник отпреди две години. Той със сигурност не беше чакал две години, за да я убие.

Тази мисъл я измъчваше, докато се изкачваше по стълбите към криминалния отдел. Двете жертви бяха споменати в материали във вестниците. Това беше единствената връзка между тях, освен имената. Трябваше да означава нещо. Дали убиецът нямаше достъп до база данни като тази в централното полицейско управление в Хантингдън, която можеше да претърси стотици вестници за конкретни имена? Това бяха скъпи системи. Декстър знаеше, че ги има в някои банки и адвокатски кантори. Къде другаде?

Харисън я чакаше. Изглеждаше изморен.

— Утре от централното управление ще дойде инспектор Тарант. Прекъсват отпуската му.

Декстър внимателно затвори вратата към кабинета на Андъруд и прекоси общата зала.

— Какво става с Андъруд? — продължи Харисън. — Ще се оправи ли?

— Не знам. Не изглежда много добре. — Декстър спря пред снимките на Харингтън и на Дръри, закачени на таблото. Образова ни. Защо ни образова?

— Говори се, че снощи превъртял — прошепна Харисън в ухото на Декстър. — Скарал се с жена си и спукал от бой гаджето й.

— Не говори глупости! — сряза го Декстър. — Получил е инфаркт.

— Просто ти казвам. — Харисън я поведе към един по-тих ъгъл на стаята. — Такъв е слухът в криминалния отдел на Норич. Дженсън има познат там.

— Не се и съмнявам — саркастично подметна Декстър.

— Той й казал, че Андъруд бил арестуван до някаква затънтена вила на края на света и бил откаран в болницата. Според показанията на съпругата му Андъруд нахълтал с взлом, вързал гаджето й, ударил го по главата и го зарязал върху някаква скала.

— Глупости!

— Сериозно ти казвам. А знаеш ли кой е гаджето?

— Нямам представа.

— Пол Хейър — донякъде тържествуващо обяви Харисън.

Декстър се замисли за мръсната диря, която бе оставил след себе си шефът й.

— Хейър ли? Същият, който…

— Да, същият, когото Андъруд обяви за заподозрян уж заради някакво анонимно обаждане. Същият, когото двамата с него разпитвахме преди няколко дни за Луси Харингтън. Не разбираш ли? Той си е измислил всичко, Декс. Триха ми сол на главата в кабинета на шефа. Тази сутрин този тип Хейър е подал оплакване срещу Андъруд. Ако оживее, инспекторът ще затъне до шия.

Декстър се отдръпна слисана. Почувства се предадена и гневна. Бяха пропилели ценно време за Хейър — да го разпитват, да проучват него и компанията му. Време, което можеха да оползотворят по-добре за друго. Може би Дръри и останалите щяха да са живи. И тогава си спомни за Андъруд, самотен и с разбито сърце, привързан към разни апарати. Прогони мисълта от съзнанието си.

— Ако това, което ми казваш, е вярно, с него е свършено — каза тя.

— Аве, инспектор Декстър! — възкликна Харисън с лека усмивка. — Ти ще бъдеш следващият император тук.

— Разкарай се — сряза го тя и се приближи към таблото. — Най-добре е да се залавяме за работа. Какво още съм пропуснала тази сутрин?

— Дженсън взе един униформен и тръгна да обикаля хората от списъка на кражбите с взлом. Засега са били при двама — единият има златно алиби и за двете нощи, а другият е на инвалиден стол.

— Прекрасно — горчиво отбеляза Декстър. — Знаех се, че този списък е чиста загуба на време.

— Тази сутрин ви търси онзи доктор — продължи Харисън.

— Лийч ли?

— Не, американката. Стасман.

— Пак ли й се е обаждал?

— Не. Каза, че трябва да говори с вас.

— Ще й се обадя. — Декстър препрочете имената на Елизабет Дръри и на Луси Харингтън за десети път. — Заеми се със списъка, който ни изготви Стасман. Трябва да издирим хора с такива имена, които живеят в околността. Преди се бяхме заели само с Елизабет Дръри, но сега ще трябва да издирим останалите.

Харисън се намръщи — това щеше да му отнеме цяла вечност, а и Дженсън я нямаше.

— Добре, ще опитам. Ще взема няколко униформени да ми помогнат. Това е ужасно бавна работа. Нещо друго?

— Накарай някого да издири в Интернет местните антиквари. И най-вече тези в Кеймбридж. Според Лийч нашият човек може да си е купил старинни лекарски инструменти в стила на Джак Изкормвача. Може би си струва да проверим.

— Ще се заема — съгласи се Харисън. Това му се стори по-интересно, отколкото да преравя избирателните списъци. — А ти какво ще правиш?

— Ще отида в библиотеката.

— Защо?

— Андъруд смята, че убиецът се опитва да ни образова. Ще прегледам някои изследвания върху творчеството на Дон. Отговорът се крие някъде в стихотворенията му. Не можем непрекъснато да разчитаме на Стасман. Трябва да действаме умно.

— Докато си още тук… — поде Харисън и взе един лист от бюрото си, — може би ще поискаш да провериш това. Дръри е написала книга.

— За какво?

— За дебелите задници. Заглавието е „Тежестта на очакванията“. Секретарката й ми каза — подаде й той листа.