Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (74)

74

Два месеца по-късно

Беемвето на Пол Хейър спря пред къщата. Пролетното слънце беше ярко и силно. Все още се виждаше луната, която бавно избледняваше на утринното небе. Очите го заболяха от светлината. Свали сенника пред седалката си и се обърна към Джулия.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Сигурна съм.

— Не ми се иска да оставаш сама с него.

— Всичко ще бъде наред. Той е преживял инфаркт, Пол. Не мисля, че ще ме нападне.

Хейър поклати глава. Все още имаше белези.

— У теб ли е мобилният ти телефон?

— В джоба на сакото ми е — увери го Джулия и потупа меката материя на новата си дреха.

— Ако се опита да ти направи нещо или ако видиш, че започва да си изпуска нервите, просто натисни бутона за бързо набиране на моя номер. Няма нужда да говориш. Ще дойда веднага след позвъняването ти.

— Нищо няма да ми се случи. — Тя се поколеба и попита: — Нали ще останеш тук?

— В края на улицата.

Джулия отвори вратата на колата и излезе навън. Къщата изглеждаше занемарена и сякаш изнемогваше, а градината беше обрасла с бурени. Вдъхна дълбоко студения въздух и пое по алеята, докато Пол бавно потегляше зад гърба й. Натисна звънеца на вратата. Не звънна. Почука. Вратата се отвори почти веднага.

Джон Андъруд беше облечен със сако и вратовръзка. Беше гладко избръснат, а върху връзката му беше капнала паста за зъби. Усмихна се на Джулия и я покани вътре. Беше почистено с прахосмукачка съвсем скоро. Джулия усети миризмата на полир за мебели.

— Почистил си — отбеляза тя на влизане в дневната.

— Сега започвам. Прибрах се преди седмица.

— Градината е…

— Тя е на второ място в списъка.

Джулия седна на някогашното си любимо кресло. Изглеждаше необикновено красива на слънчевата светлина, която струеше отстрани на лицето й. Андъруд си спомни как бе стояла пред огъня двайсетина години преди това. Прогони мисълта от главата си.

— Чай? — попита той.

— Не, благодаря. Как се чувстваш?

— По-добре. Възстанових се поне на седемдесет и пет процента.

— Предписаха ли ти лекарства за сърцето?

— О, да — отвърна той и направи неопределен жест към шишенцата с хапчета в бюфета. — Две от зелените на закуска и на вечеря — те са за сърцето. Едно жълто и едно синьо всяка сутрин — те са за дробовете. Явно действат, само че урината ми е добила странен цвят — осмели се да се усмихне той.

Джулия се вгледа в него.

— А ти, Джон, ти как си?

Той замълча. Да й каже ли за кошмарите, за пристъпите на паника и за депресията, които го връхлитаха като бури в Северно море? Какъв смисъл имаше? Беше твърде изтощен, за да се опитва да я впечатли. Играта беше приключила. Беше изгубил.

— Веднъж седмично се срещам с Джак Харви — простичко каза той. — Помниш ли го? Той е психолог в полицията в Хантингдън.

— Смътно. — Всъщност не си го спомняше.

— Дисциплинарната комисия настоя да ходя при него. Опитват се да не шумят много около такива злепоставящи полицията случаи. Аз… — запъна се той в търсене на точните думи. — Аз искам да благодаря на теб и на Пол, задето не сте повдигнали обвинения. Това ми помогна. Много ми помогна.

Изричането на тези думи беше болезнено за него. Почувства как гневът леко се надига в гърлото му, но този път премина бързо. Като дим, разнесен от вятъра.

— Решението беше на Пол — рязко каза тя.

Андъруд се усмихна. Знаеше, че е било малко по-сложно.

— Все пак благодаря.

— Ще се върнеш ли на работа?

— Зависи. — Андъруд проследи с поглед едно врабче, което се стрелна пред прозореца. — Отстранен съм от длъжност за шест месеца. Нарекоха го отпуск по болест. През юни ще ме подложат на пълен психологически преглед, въз основа на който ще решат дали съм готов да се върна на работа. Съмнявам се, че ще ме вземат в криминалния. Може би ще ме сложат на огневата линия.

Джулия леко се усмихна. Джон беше някъде там вътре. Под това набръчкано и изморено лице, под хлътналите и измъчени очи просветна искрата на човека, когото познаваше.

— Джон, ще бъде най-добре да приключим с това. — Тя отвори чантата си и извади оттам лист хартия. Подаде му го. — Това е името и адресът на адвоката ми. Следващата седмица ще ти изпрати писмо за къщата, за ипотеката и така нататък. Въпрос на документи е — за да сме сигурни, че е постигнато съгласие, че всичко е уговорено и двамата с теб сме осведомени.

— Разбирам.

— Разгледа ли други жилища? — колебливо попита тя, защото не знаеше каква ще бъде реакцията му.

— Разгледах няколко апартамента по обяви във вестниците. Цените тук са скочили до небето, откакто построиха магистралата до Лондон. — Той се опита да прикрие загрижеността си. През следващите няколко месеца нямаше да му бъде никак лесно.

— Съжалявам, Джон, наистина. Но така е най-добре.

— И аз това си повтарям. — Очите му леко се навлажниха. — Трябва да боли, за да се получи, нали?

Джулия кимна. Беше разстроена, но нямаше да плаче. Достатъчно бе плакала.

— Понякога трябва да се променим, за да продължим напред — каза тя. — Вече трябва да тръгвам. Пол ме чака отпред.

Андъруд леко сбърчи чело. Все още не се беше примирил с Пол Хейър. О, любов моя, ти ме нарани, когато ме отхвърли толкова жестоко. Внезапно си даде сметка, че песента вече не го вбесяваше. Това не беше неговият глас.

— Добре, не бива да го караме да чака — отривисто каза той.

Изпрати я до входната врата. За пръв път забеляза косата й. Беше по-къса и по-добре сресана, отколкото я помнеше. Отиваше й. Тя отвори вратата и се обърна към него.

Джулия Андъруд се наведе и целуна Джон Андъруд по бузата за последен път. Той затвори очи за миг и потъна в спомени. След това си припомни нещо.

— О, имам нещо за теб. — Прокашля се, за да прогони сълзите, и бързо се отправи към кухнята. Върна се с една книга в малка книжна кесия и й я подаде. — Реших, че сигурно ще ти хареса. Не я отваряй сега.

— Джон, аз…

— Просто я вземи, моля те. Аз… замълча той. — Това означава много за мен.

Джулия Андъруд взе книгата и напусна живота, който се бе превърнал в мъчение за нея. Не се обърна назад дори когато вратата се затвори зад гърба й. Пол се приближи с колата и паркира встрани от къщата.

— Как мина? — попита той, когато тя се качи.

— Добре — отвърна Джулия. — Стори ми се малко по-добре.

— Разгледах някои от къщите на улицата. Кварталът е хубав. Може да получите четвърт милион за къщата, ако той я постегне малко.

Джулия изгледа студено Пол, но не каза нищо. За пръв път изпита съмнения и тревожни опасения. Спряха на една бензиностанция и Пол излезе, за да зареди. Докато го нямаше, Джулия се отдалечи на няколко крачки, отвори кесията и извади книгата. Беше сборник с поезия: „Песни и сонети“ на Джон Дон. Една от страниците някъде в средата на книгата беше отбелязана с листче. Тя отвори книгата и се зачете:

Разсъмване

 

Не се разбуждай, мила, спри

светлината от своите очи.

Разпуква се не утро, а сърцето,

от раздяла и тъга обзето.

Остани, бъди ми радост,

не моя смърт, а младост.

Джулия не прочете втория куплет. Затвори книгата и забързано пое към отворената врата на колата на Хейър.