Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (10)

10

Декстър организира залата за разследване с присъщата си бързина и прецизност. Способността й да се съсредоточава направо плашеше Андъруд. Превъзхождаше я единствено с опита си, а Декстър стопяваше преднината с всеки изминал ден. Андъруд знаеше, че съвсем скоро тя ще поиска повишение и ще осъзнае, че той й пречи да се развива. Питаше се дали и Джулия не се чувства по същия начин. Може би просто си внушаваше. Със сигурност обаче се страхуваше. Страхуваше се да остане сам. Андъруд никога досега не бе оставал сам. Знаеше, че скоро ще стане така — ще остане сам със себе си.

Стаята бързо се пълнеше с хора. Декстър беше взела трима души за разпитите на съседите и две секретарки, които да обслужват телефоните и да засичат получените данни. В единия край на стаята бе сложена голяма бяла дъска. Там беше забола снимката на Луси Харингтън, която бе получила от родителите на плувкинята в Питърбърг, а до нея бяха окачени полицейски снимки от местопрестъплението. Винаги правеше така, когато разследваха убийство. Искаше хората да не забравят, че жертвата е била човек от плът и кръв, а не просто име или няколко смразяващи кръвта снимки. Това беше умен психологически ход, но контрастът караше Андъруд да се чувства неловко. Декстър беше закачила на таблото и изрезки от наскоро излезли във вестниците статии за спечеления от Харингтън златен медал. Над тях имаше голям син лист, на който бяха написани известните до този момент факти по случая. Андъруд и Лийч стояха в центъра на полукръга, очертан от пластмасовите бюра. В стаята се носеше приглушен шум от вежливи разговори. Един от следователите, Марти Фаръл, се бе облегнал на радиатора. Предложи на Декстър цигара. Тя отказа.

Андъруд установи, че му става все по-трудно да подреди мислите си. Джулия бе заразила съзнанието му като вирус. Един бог знае откъде инспекторът почерпи сили и се обърна към присъстващите:

— Да започваме. Луси Харингтън, двайсет и шест годишна, известна плувкиня и местна знаменитост. Снощи си тръгва от приема в общината към единайсет часа. Прибира се у дома с колата си. Пътят й отнема петнайсет минути, при положение че не е спирала никъде. Смятаме, че не е. В дома си е нападната в гръб и убита. Тялото е открито в банята й тази сутрин след обаждане, вероятно от страна на убиеца, получено от репортер във вестник „Ню Болдън Екоу“. Помолих сержант Декстър да изготви списък с имената на роднините и приятелите на Харингтън. Нападението обаче е крайно необичайно, почти ритуално, съдейки по някои от особеностите. Възможно е дори да си имаме работа със сериен убиец.

Андъруд кимна на Лийч, който се прокашля и започна да докладва:

— Аутопсията потвърди, че смъртта е настъпила между единайсет и един часа през нощта. Трупът бе отчасти потопен във вода. Причината за смъртта е масивна мозъчна травма, получена вследствие на най-малко два силни удара в задната част на черепа. — Той вдигна една смразяваща кръвта снимка на тила на Луси Харингтън. — Тилната кост е ударена тук, почти на една линия с ламбдоидалната сутура. Диаметърът на раната е приблизително пет сантиметра. Допускам, че оръжието, с което е извършено убийството, е стоманен чук, метална тръба или нещо подобно. Смъртта е настъпила почти мигновено. Предвид на случилото се после, мисля, че трябва да сме благодарни поне за това. След като е нанесъл ударите в тила, убиецът е обърнал тялото на жертвата и е извадил лявото й око по хирургически път. Операцията сигурно му е отнела известно време. — Лийч избърса потта от челото си и продължи: — Отначало се е опитал да подходи научно, но след това е прибягнал до груба сила. Допускам, че са му били необходими един или два часа. Вероятно след като е извършил операцията, убиецът е пуснал и двете кранчета и е наводнил банята. Събирането на улики продължава, но не храним големи надежди.

Някой вдигна ръка. Полицай Дженсън — беше руса и привлекателна. Главите на всички бързо се завъртяха към нея.

— Имало ли е сексуален акт, сър? — попита тя Андъруд.

— Изглежда не — отвърна той.

— Жертвата е била намерена напълно облечена и няма признаци на сексуално насилие. Не сме открили следи от ухапвания, сперма или слюнка от убиеца. Трябва обаче да изтъкна, че водата ни пречи да направим окончателен извод — добави Лийч.

Андъруд отново пое нещата в свои ръце:

— Зад къщата има гора. Според мен убиецът е излязъл през предната врата и се е измъкнал през градината отзад, покатерил се е по оградата (на нея има следи от кръвта на Луси) и е избягал през гората пеша. — Спря, за да си поеме дъх. — Полицаите претърсват околността, но засега удрят на камък. — Инспекторът се приближи към голямата карта на околността, която Декстър бе закачила на дъската в далечния край на стаята. — Пътеките през гората свършват на ето тези места — посочи той към деветте червени звезди на картата — Две излизат на пътя за Лондон и две на пътя за Хартфийлд, тук и тук. Ако се е измъкнал с автомобил — а понеже след убийството целият е бил опръскан с кръв, явно е бил принуден да го направи, — трябва да е паркирал в близост до някое от тези места. Искам да разпитате местните жители и да разберете дали някой не е забелязал кола или микробус, паркирани наблизо.

Сержант Харисън старателно си водеше бележки, а по лицето му се появяваха все по-дълбоки бръчки, предизвикани от объркването му. Вдигна поглед към Андъруд:

— Шефе, нищо не схващам. Какъв е бил мотивът му? Явно не става дума за обир, който се е изпортил. Доколкото ни е известно, не е и сексуално насилие. Ако е искал просто да я убие — обезумял близък или нещо подобно, — има много по-лесни начини. И защо е направил тази гадост с окото й? Лекарят каза, че операцията отнема време. А времето означава опасност. Явно окото наистина му е трябвало.

— Трофей — предположи Декстър. — Чела съм, че някои от тези извратени копелета обичат да вземат по нещо, принадлежало на жертвата им, за да може после отново да преживеят всичко.

Харисън обаче не беше убеден:

— Добре, но защо не кичур от косата й или някоя дреха? Би било много по-лесно и далеч не толкова кърваво. Според мен този тип има наистина извратено въображение. Смятам, че ще го направи отново.

Андъруд кимна и рече:

— Окото явно има специално значение за него. Убиецът е написал с кръвта на жертвата и някакъв текст на стената на банята. Открихме ли вече какво означава той, Декс?

— Още не, сър. — Тя отвори бележника си и прочете на глас: — Не сбирай океани да ме удавят в твоето кълбо.

— Вода — отбеляза Харисън. — Наводнил е всичко, нали така? Може би целта му не е била само да заличи уликите. Да ме удавят в твоето кълбо. „Кълбо“ може да означава око. Не надигай водите, за да ме удавят в твоите очи. Не ме удавяй в сълзите си. Звучи като любовна песен.

В съзнанието на Андъруд светкавично се яви образът на пълната с черна съсирена кръв очна ямка и мръсната, гъста вода. Очи. Вода. Кръв. Харисън беше напипал някаква връзка. Това вече беше нещо. Бяха поели нанякъде.

— Декс, нека Харисън ти помогне да откриете откъде е текстът.

Декстър кимна и метна мрачен поглед към Харисън. Подразни се, че той бе направил връзка, която й беше убягнала. Молбата на Андъруд означаваше, че според него е по-вероятно Харисън, а не тя, да открие откъде е текстът. А това я измъчваше. Все пак сега, когато жестоките подробности, свързани с убийството, й се бяха доизяснили, Декстър наистина бе съгласна с Харисън в едно — това беше само началото.