Мелани Раабе
Капанът (9)

9.

Аз се опитвам да нокаутирам моя импулс за бягство. Безкрайно трудно ми е. Усещам как пулсът ми се ускорява, дишането ми се учестява. Опитвам се да приложа наученото, мъча се да работя с телесните си усещания и възприятия, вместо да ги игнорирам. Съсредоточавам се върху пулса си, броя вдишванията и издишванията си, двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три. Насочвам вниманието си върху погнусата си, вместо да правя безполезни усилия да я потискам. Погнусата ми е заседнала в гърдите ми, малко под страха ми. Тя е лепкава и гъста като жилава слуз. Опипвам я предпазливо, тя набъбва и отпуска като зъбобол. Искам да я избягна, искам да се махна — това е нормално, и това също съм научила.

Инстинкт за бягство — нещо напълно нормално. Само дето няма никаква полза от това, да се измъкваш, да искаш да избягваш болките и страха. Посягам към мантрата, която сме разработили заедно с терапевта, вкопчвам се в нея. Пътят навън от страха минава през страха. Пътят навън от страха минава през страха. Пътят навън от страха минава през страха.

Мъжът ме поглежда въпросително. С безмълвно кимване аз му сигнализирам, че съм готова, въпреки че е точно обратното. Но аз наблюдавам тарантулата вече много, много ужасяващо дълги минути. Тя си седи в буркана, през повечето време спокойно, само от време на време помръдва лениво, а аз настръхвам и косата ми се изправя. Всичко по нея изглежда фалшиво: странните й движения, тялото, силно раздалечените части на краката й.

Психотерапевтът е търпелив. Днес сме напреднали доста. Отначало аз дори не можех да пребивавам в едно помещение заедно с него и с това животно.

Входната врата му беше отворила Шарлоте и точно тя ме придума да имам доверие и да поздравя мъжа с тарантулата. Шарлоте си мисли, че аз правя проучвания за нова книга. Че днешната акция, както и всички други щури неща, които извърших в тази къща през последните седмици, имат нещо общо с проучванията за някакъв роман. Това е добре. Така тя лесно ще приеме, че се заключвам в стаята с бивши полицаи и изучавам методи за разпит и че бивши военни, обучаващи от Бундесвера, ми обясняват как войници от елитните части биват тренирани мисловно до такава степен, че да издържат на евентуални мъчения, без да издават нищо. Шарлоте посреща любезно и дискретно експертите, които ден след ден идват в къщата ми. И затова тя не коментира и появата на терапевта, който е специалист в лечението на хора с фобии чрез терапия на конфронтацията. Тя си мисли, че проучвам. Няма представа, че аз се опитвам да открия колко страх мога да поема и издържа, преди да колабирам.

Аз съм изнежена и знам, че съм изнежена. Животът, който водех през последните години, премина без никакви видове дискомфорт. Толкова съм размекната и кекава, че ми струва безкрайно преодоляване дори веднъж поне да взема студен душ вместо топъл. Трябва да се науча да бъда сурова със себе си, ако искам да се изправя срещу убиеца на сестра ми.

Та заради това е тарантулата. Повече дискомфорт няма накъде. Откакто се помня, не се ужасявам от нищо така, както от паяци.

Мъжът сваля капака на буркана, в който временно е настанил паяка, за да мога на първо време да свикна с гледката.

— Чакайте — казвам. — Чакайте.

Мъжът замира.

— Не мислете твърде много за това — съветва ме той. — Няма да стане по-лесно. Независимо колко дълго изчаквате.

Той ме гледа търпеливо. Няма да предприеме нищо, докато аз не дам съгласието си — такава е уговорката ни.

Помня нашия разговор в началото на тази сесия.

— От какво ви е страх, госпожо Конрадс? — попита той.

— От паяка, разбира се — отвърнах, объркана от този глупав въпрос. — Страх ме е от паяка.

— Тарантулата, която е в буркан в чантата ми?

— Да!

— Сега в момента изпитвате ли страх?

— Естествено!

— А какво, ако се окаже, че в чантата ми изобщо няма никакъв буркан с тарантула?

— Не разбирам.

— Просто да предположим за малко, само за един момент, че няма никакъв паяк. Понеже аз съм забравил да сложа в чантата си буркана с него. Тогава от какво толкова ще се страхувате? В този случай не би могло да е от паяка. Той дори не е бил реален.

— Да, но в момента аз съм мислела, че е реален — казах.

— Точно така. Мислели сте. Там започва страхът. В главата ви, във вашето мислене. Паякът няма абсолютно нищо общо с това.

Аз се престрашавам.

— Добре — казвам. — Ще го направим сега.

Мъжът отново сваля капака и бавно поставя буркана водоравно. Паякът се размърдва със скорост, която ме ужасява. Налагам си да издържа гледката дори когато мъжът пуска паяка да пълзи по дланта му. Потискам желанието да скоча и да избягам. Усещам как една-две капки пот се стичат по гърба ми. Студена пот. Налагам си да остана седнала и да гледам. Паякът замира върху дланта на мъжа — материализирал се кошмар от крака, мъх и отвратителност.

Аз отново се опитвам да приложа на практика наученото през последните две седмици. Насочвам вниманието си към своето тяло, осъзнавам неестествената поза, която съм заела. С наклонен колкото се може по-наляво торс, аз съм се свила в ъгъла на дивана. И се питам дали искам да съм такава: като зайчето пред змията. Дали мога да си го позволя, сега и в бъдеще. И аз се изправям, изпъвам рамене, вдигам брадичката си. Протягам ръка и кимвам на мъжа с паяка. Пръстите ми треперят, ала аз не ги дръпвам.

— Добре ли сте? — пита той.

Аз кимвам мълчаливо, пускам цялата си енергия да се влее в пръстите ми, държа ги съвсем спокойни.

— Ясно — казва мъжът с паяка и доближава дланта си до моята.

Няколко секунди животното си седи там неподвижно. Аз го наблюдавам, дебелите му, окосмени крака, плътното тяло, също окосмено, обаче с едно малко, оголено място точно в средата. Краката са с тигрова шарка, наситеночерно и светлокафяво, наситеночерно и светлокафяво, с по едно оранжево петно в средата. Едва сега това ми се набива в очите, преди това не го бях забелязала. Паякът седи съвсем спокойно върху ръката на мъжа и аз си мисля, че ще успея.

После той се размърдва. Всичко по него ми изглежда фалшиво. Стомахът ми се бунтува, пред очите ми танцуват светли точици, обаче аз седя кротко, съвсем кротко, а животното пропълзява по ръката ми. Първото опипващо движение на краката му върху дланта ми ме хвърля в паника, но аз продължавам да пазя спокойствие. Тарантулата пълзи по ръката ми. Усещам теглото й, докосването на краката й и как тялото й гали опакото на дланта ми. За един кратък, ужасен миг ми хрумва, че гадината може да продължи да върви, ще се покатери нагоре по ръката ми, по раменете към врата ми, към лицето… обаче тя остава там. Само помръдва лениво крака. Върху дланта ми. Гледам я вторачено как клечи там. Не, това не е кошмар, мисля си аз, това е действителност, това се случва точно сега и ти ще издържиш, това е твоят страх, така се усеща той и ти ще го изтърпиш. Завива ми се свят, иска ми се да припадна, обаче не припадам. Седя си с тарантула върху ръката. Тя се успокоява, просто си седи, изчаква. Аз опипвам страха си. Моят страх е тъмен кладенец, в който съм пропаднала. Люлея се във водата и с пръстите на краката търся дъното, но не го достигам.

— Да го махна ли от вас? — пита мъжът и ме изтръгва от транса.

Аз пак успявам само да кимна безмълвно. Той предпазливо взема с голи ръце паяка и го връща в малкия му преносим терариум, който транспортира в нещо като спортен сак.

Аз гледам ръката си, заслушвам се в пулса си, отбелязвам усещането за нещо космато по езика си, напрежението в мускулите си. Тениската ми, която е залепнала от пот. Лицето ми се сгърчва така, сякаш иска да заплаче, обаче сълзите не идват, както често се случва в последните години, затова плача без сълзи, със сухо, болезнено хълцане.

Аз успях.