Мелани Раабе
Капанът (25)

25.

Аз стоя като окаменяла насред стаята и гледам вторачено през прозореца.

Отвън в лицето ми наднича градинарят. Изражението му е почти весело. Обръчът, който ме стяга, се пръска и гневът ми тутакси се връща, сякаш някой е превключил шалтер — гневът и пронизващото главоболие, сиамските близнаци.

— Защо правите това? — викам.

Чертите на лицето му се размазват. Той изглежда не ме е разбрал, но вижда гневното ми изражение. Аз отварям прозореца.

— Какво е това, по дяволите? — питам.

— Кое? — пита объркано Ферди и ме гледа с големите си кафяви, момчешки очи, които изглеждат колкото не на място, толкова и трогателно на старческото му, сбръчкано лице.

— Тази песен, която тъкмо подсвирвахте…

Не зная как да завърша изречението си, страх ме е, че Ферди веднага ще каже „Коя песен?“ или нещо подобно, а тогава вече аз ще закрещя. Ще крещя, ще крещя и никога няма да престана.

— Вие не харесвате ли „Бийтълс“? Че това е страхотно парче!

Аз го зяпвам.

— Какво точно си свирехте одеве… от… — Устата ми е пресъхнала. — … От „Би… от «Бийтълс»“?

Ферди ме поглежда така, сякаш съм превъртяла, може би е прав.

— All you need is love, така се казва песента. „Всичко, от което се нуждаеш, е любов.“ Ама нея всеки я знае!

Той свива рамене.

— И аз не знам защо — казва после Ферди. — Откакто я чух у вас вчера, се е забила в главата ми и не мога да се отърва от нея. Странно е това понякога.

Сега вече аз съм напълно свежа и във форма.

— Вие сте били тук вчера? — прекъсвам го. — Но вие никога не идвате в четвъртък.

Чувствам, че коленете ми треперят.

— Е, да, но последния път казахте, че мога да си разпределям свободно часовете, та си помислих, че няма проблеми, ако по изключение дойда в четвъртък за няколко часа.

За секунди аз го гледам с отворена уста.

— Трябваше ли преди това да съобщя? — пита той.

— Не, глупости — заеквам аз. — Естествено, че не.

Не зная какво да кажа. Чувствам лицето си напълно изтръпнало.

— Ферди, трябва да говоря с вас. Ще влезете ли за малко вътре?

Той изглежда объркан. Може би се притеснява, че ще го уволня.

— Ами, аз всъщност исках да си събирам нещата. Трябва да ходя и при друг клиент.

— Само за малко. Моля ви!

Той кима неуверено.

Докато минавам по коридорите на къщата ми, се опитвам напълно безуспешно да подредя мислите си. Най-сетне отварям със замах входната врата. Ферди вече стои на прага.

— Аз да не би да съм ви изплашил или нещо такова? С моето подсвиркване — пита той.

— Не, не сте, обаче… — Аз не искам да се обясняваме на прага. — Първо влезте, Ферди.

Той си избърсва краката, оставя две големи парчета кал върху изтривалката, влиза в къщата ми.

— Ша ма прощавате, че ви мърся — казва и изговаря така неподражаемо „р“-то, а аз се чудя, защо никога досега не съм го питала, откъде е всъщност и какъв е този диалект. Ферди се грижи от много години за моята градина и сигурно се изнервя от факта, че днес аз за първи път не го посрещам с усмивка. Той вече не е млад, сигурно е надхвърлил пенсионната възраст, въпреки че косата му все още е тъмна, а веждите — гъсти и тъмнокафяви. Обичам Ферди, а той или се нуждае от работата, или пък й се наслаждава, защото никога досега не е давал да се разбере, че иска да се откаже. Това е добре, иначе сърцето на Буковски ще се пръсне, ако аз оставя Ферди да си тръгне и си потърся друг градинар. Буковски обича Ферди както никого другиго. И като по команда чувам звук от горния етаж.

Буковски е буден и реагира на нашите гласове, стрелва се надолу по стъпалата, мята се върху нас, първо върху мен, сетне върху Ферди, после пак върху мен, и аз едва не избухвам в смях заради него, моето куче, моя другар, това същество, състоящо се само от козина и жизнерадост. Аз го вдигам, вземам го на ръце, гушвам се в него, обаче той не обича моите сантименталности, върти се в ръцете ми, докато не го пусна пак на земята, а тогава той започва да се мята лудешки напред-назад из коридора, гонейки някакви невидими зайци. Ферди пристъпва от крак на крак като ученик, очакващ неприятности.

— Няма нищо лошо, Ферди — казвам. — Починете си и изпийте с мен едно кафе.

Краката ми са като гумени. Тръгвам пред него към кухнята и се опитвам да подредя мислите си. Ако Ферди наистина е чул музиката, тогава това означава, че… А и всичко друго би могло тогава да е…

Не бързай, Линда.

Предлагам на градинаря стола, на който вчера — наистина ли беше едва вчера? — ме снима фотографът. Ферди се намества с въздишка, но въздишката е само фасада, понеже е подходящо за възрастта му да сяда с въздишка. В действителност той е в по-добра форма от мен.

Кафеварката гъргори, а аз търся думи.

— Значи вчера вие сте били тук и ви се е натрапила в главата мелодия — започвам аз.

Ферди ме поглежда, наклонил глава. После кима, сякаш иска да каже: „Да. И?“

— Вие наистина чухте песента?

Той кима.

— Къде? — питам аз.

— През прозореца. Аз не исках да преча, наистина. Видях, че имате гости.

Забелязвам, че Ферди се колебае.

— Защо питате? — добавя накрая той.

Доколко да бъда откровена?

— Просто така — казвам.

— Не, да не би да си помислите, че съм подслушвал — натъртва Ферди.

— Не се притеснявайте. Не питам заради това.

Кафето е готово.

— Ами, вчера прозорците бяха поотворени — казва той. — Аз таман работех на лехата под вашата трапезария, та чух песента. Бяхте я пуснали доста силно. Но вие сигурно и сама си знаете.

На мен ми се иска да се смея, да плача и да буйствам, всичко едновременно, а вместо това изваждам от шкафа две чашки.

— Да — казвам накрая. — Естествено. Нали бях там.

Наливам механично кафе в чашките. Тази нова информация, която току-що получих, напълно претоварва мозъка ми.

— За мен без мляко и захар — казва Ферди, аз му подавам неговата, обгръщам с пръсти моята, отпивам глътка, оставям чашката тъкмо когато Буковски се втурва към мен и започва да облизва ръцете ми. Заигравам се с него и почти забравям за присъствието на Ферди. Тогава той дава знак, като се прокашля.

— Благодаря ви за кафето. Мисля… Ами аз тогава да взема да си ходя.

Буковски, с лай и размахвайки опашка, последва Ферди, а аз като замаяна се отпускам на стола си.

Каква игра играете, господин Ленцен?

Значи музиката е била истинска, не съм си въобразявала.

Щом е била истинска, тогава кой се е погрижил за това да я пусне? Виктор Ленцен? Понеже е запознат с книгата ми и си е направил извода, че аз ще реагирам на тази песен точно така, както моето литературно „алтер его“ — Софи? Ако музиката е била истинска, а тя е била истинска, защото аз не съм единствената, която я е чула, тогава значи Виктор Ленцен се е погрижил тя да бъде чута. Понеже е имал план. Той е лъгал, когато се правеше, че не чува нищо.

Един момент! Мислите пърхат из главата ми подобно на ято подплашени птици. Нали и фотографът беше там! Той би трябвало да е чувал музиката, трябваше да реагира някак си!

Освен ако Ленцен не е имал съучастник.

Но това е странно, Линда.

Това е единствената възможност!

В това няма никакъв смисъл. Ти вече не разсъждаваш ясно.

Ами ако един от двамата мъже ми е сипал нещо във водата или в кафето?

Защо, за бога, фотографът да е съучастник?

Така трябва да е.

Заговор? Това ли си мислиш? Ленцен е прав: ти се нуждаеш от помощ.

Може би фотографът искаше да ме предупреди. „Внимавайте, пазете се“, ми каза той, когато си тръгваше. Пазете се.

Това е просто израз.

Аз ставам рязко. Сетих се нещо.

Минавам през фоайето, тичам по стъпалата нагоре, спъвам се, падам, надигам се, вземам на един дъх последните стъпала, тичам по коридора, стигам до кабинета си, пускам лаптопа си, натискам клавиши, стоя права, с треперещи ръце, удрям по клавишите, кликам с мишката, търся, търся, търся, търся уебстраницата, която ми показа Виктор Ленцен, показа ми я на своя смартфон, „Шпигел Онлайн“, август 2002 година, нашият кореспондент в Афганистан. Търся ли търся, не, не може да бъде, как го е направил? Не може да бъде, не е възможно — обаче е така. Не я намирам. Тя е изчезнала. Архивната страница с репортажите на Ленцен, с алибито на Ленцен.

Няма я.

28.

Йонас

Йонас се наслаждаваше на чувството, което се разля в стомаха му, когато натисна газта на колата из нощните улици. Беше изтощен от този ден, искаше само едно — да се прибере у дома.

Всички тези факти, които през деня той и екипът му бяха насъбрали за втората жертва, кръжаха и жужаха из главата му. Нямаше никаква връзка с Брита Петерс, освен ако се абстрахираше човек от физическата прилика. За момента бяха прекратили издирването на извършител сред обкръжението на двете жени. Трябваше да търсят друг подход. Нямаше да е лесно.

След работа Йонас беше отишъл в боксовата зала и доколкото можа, си изкара стреса чрез удари, после се почувства малко по-добре. Но след посещението при Софи Петерс разтоварването и отпускането в резултат на яката физическа тренировка, изчезнаха като издухани от вятъра. Причината беше в нея, заради нея той приемаше толкова лично този случай. Той се запита дали това бе в негов минус, дали водеше дотам, да не забелязва неща, да допуска грешки.

Тази вечер Софи бе някак различна. Изглеждаше по-мрачна, по-уязвима. Това бе само някакво чувство, но Йонас инстинктивно намали скоростта, с която се носеше по улицата. Пред очите му се бе появило лицето на Софи. Горчиво-примиреното изражение на това лице. Как бе казала тя: „Сбогом, комисар Вебер.“ Толкова тъжно, толкова окончателно.

Дали да не се върне? Глупости. Софи не беше от хората, които биха посегнали на себе си.

Около четвърт час по-късно Йонас лежеше облечен в леглото си. Искаше само да си отдъхне малко, преди да седне в кабинета си и да прегледа още веднъж всички факти. Усети празнотата до себе си, която жена му бе оставила, след като реши да поживее временно при най-добрата си приятелка, за „да си изясняла някои неща“. Йонас затвори очи и почувства, че най-сетне му се удава да скочи от въртележката на мислите, където се беше въртял през целия ден.

Когато мобилният му телефон, оставен на нощното шкафче, обяви получаването на съобщение, той изпъшка изнервено. Може би беше от Миа? Взе телефона, не позна веднага номера, но после бавно му просветна: Софи.

Йонас седна, отвори съобщението.

Бяха само три думи: Той е тук.