Мелани Раабе
Капанът (8)

8.

Вторачвам се уплашена в Норберт — моя издател, все още залепил пръста си в копчето на звънеца.

— Хайде, де, къде се бавиш! — казва той и без поздрав или друга любезност, се набутва покрай мен в антрето.

Заедно с него през прага ми навлиза първият полъх на зимата. Понечвам да кажа нещо, ала не се стига дотам.

— Ти вече наистина ли полудя напълно? — изръмжава насреща ми Норберт.

Буковски подскача към гърдите му, той обича издателя ми. Което не означава много, понеже Буковски обича всички. Очевидно Норберт е страшно вкиснат. Въпреки това омеква за миг, разрошва козината на кучето, а сетне, когато пак се обръща към мен, бръчката между веждите му се завръща. Честно казано, адски се радвам, че го виждам, без значение дали е бесен или не. Норберт е не само холерик, но също и най-добрият човек, когото познавам. Той може да се изказва за всичко: за политиката, която става все по-глупава, за нашия бранш, който все повече запада, за своите автори, които стават все по-алчни. Цял свят познава гневните изблици на Норберт и неговите страстни тиради, които той (особено когато му кипне кръвта) украсява с цветисти и силни изрази от южнофренската си родна земя. „Putain! Merde!“, а когато е особено зле: и двете в комбинация.

— Какво става? — питам аз, след като съм преглътнала донякъде среднощната изненада. — Мислех, че си във Франция.

Той изсумтява:

— Какво става ли? Това аз питам теб!

Аз наистина нямам представа защо Норберт е толкова бесен. Работим заедно от години. И сме приятели. Какво съм направила? Или пък съм забравила да направя нещо? Да не би покрай работата над моя трилър да съм пропуснала нещо важно? Главата ми е празна.

— Я първо влез. Искам да кажа, влез както трябва — казвам и тръгвам пред него към кухнята.

Зареждам кафе в машината, наливам вода в една чаша и му я подавам. Без да се налага да го подканям, Норберт вече е заел място край масата. Сега обаче, когато се обръщам към него, той пак става. Твърде е напрегнат, за да седи.

— Е? — питам.

— Е? Е ли? — повтаря като ехо той с такъв тон, че Буковски се дръпва няколко крачки назад. — Моята авторка Линда Конрадс, която издавам и обгрижвам повече от десетилетие, решила да се откаже от чудесните изискани литературни романи, които досега пишеше редовно, и вместо това да изиграе публиката, критиката и не на последно място мен, като родила грандиозната идея да напише кървав трилър. Без да съгласува, без нищо, просто ей така. Не стига това, ами госпожа авторката веднага атакува с тази информация и пресата! Без да е говорила дори веднъж със своя издател. Понеже явно смята, че аз не само съм шеф на една доста голяма, доста печеливша компания с много служители, тоест ръководител, който ден след ден си съдира задника от работа най-вече за нея и нейните книги, а че съм също така и най-вече съм едно нещо: нейната собствена лична, безволева и подчинена печатница. Putain bordel de merde!

Лицето на Норберт е станало наситеночервено. Той взема чашата с вода и отпива глътка. Понечва да каже още нещо, отваря уста, после решава друго, тръсва мълчаливо глава и продължава, хълцукайки гневно, да допива водата. Аз стоя, не зная какво да кажа, нито за миг не бях помислила, че точно пък Норберт може да ми създаде проблеми. А той може да ми създаде огромни проблеми! Това ми става ясно. Това, че книгата ми ще се издаде и ще получи обичайното внимание в пресата, е елементарна част от моя план. Няма книга, няма и интервю. По дяволите! Нямам време и енергия да се карам с Норберт или даже да се налага в крайна сметка да си търся ново издателство. Имам си други проблеми. Естествено, всяко издателство би си облизвало пръстите след мен, аз съм преуспяваща, а и съм сигурна, че смяната на жанра няма да отблъсне моите фенове. Може би няколко, ала вместо тези, които си тръгнат, ще надойдат други. А пък и не за това става дума. На мен ми е напълно безразлично колко книги ще продам, стига Ленцен да клъвне на въдицата. Не мога обаче да кажа това на Норберт. Че тук не става дума просто за някаква книга.

Не искам да се караме. Още по-малко пък с един от малцината ми приятели на тази планета. Мозъкът ми заработва на високи обороти, опитвам се да преценя дали да посветя Норберт във всичко. Толкова често ме е занимавала тази мисъл. Би било хубаво да имам неговата подкрепа.

— Значи повтарям първия си въпрос — отсича Норберт, слага чашата с вода на масата и ме откъсва от мислите ми. — Ти вече наистина ли полудя?

Мисля си, че много ми се иска да имам съучастник, някого, на когото да се доверя. Мисля си, че в криза, в истинска, тотална криза, бих предпочела да имам до рамото си Норберт, никого другиго. Мисля си, че трябва да му разкажа всичко. И че не мога да направя това сама. И че ме е страх.

— Е, какво сега? — пита той нетърпеливо.

Майната му. Ще му кажа. Стягам се, поемам си въздух.

— Норберт…

— Не казвай нищо сега — изсъсква той, вдига ръка, за да ме накара да замълча. — Забравих нещо.

Той бързо излиза от стаята. Аз чувам как отваря вратата на къщата и изчезва в нощта. Няколко минути по-късно се появява с бутилка вино в ръка.

— За теб — казва и все още с вкиснато изражение на лицето поставя виното на кухненската маса.

Когато ми идва на гости, Норберт обикновено ми носи бутилка вино от любимата си родина — най-доброто розе, което познавам. Но пък той обикновено не ми е сърдит. Норберт забелязва обърканото ми изражение.

— Това, че ти се държиш като тъпа гъска, не означава, че ще те оставя да гладуваш — заявява той и ми хвърля поглед в стил „виж-колко-съм-добър-към-теб“.

Аз потискам една усмивка, а едновременно с това ми се плаче. Мисля си, че щеше да е твърде добре да имам Норберт на борда и че той би ми повярвал, може би дори би ме разбрал. Но е твърде опасно. Не мога да въвлека Норберт. По дяволите! Какво да правя?

Машината за кафе прекъсва, гъргорейки, моите мисли и аз наливам в чашите ни.

— Не си мисли, че си се отървала — казва Норберт. — Дължиш ми обяснение.

Аз сядам, той се намества на стола срещу мен, а аз ровя из мозъка си за някакво обяснение, което той може да разбере.

— Как става така, че ти вече си говорила с другите в издателството, а само с мен не си?

— Понеже исках да говоря лично с теб след отпуската ти, вместо да ти пиша някакъв тъп имейл — казвам. — Обаче ти ме изпревари! Аз дори не знаех, че си се върнал!

Това е самата истина. Норберт ме пронизва с поглед.

— И защо трилър? — пита. — Този път отговори сериозно!

Аз се поколебавам за миг, после решавам да се придържам възможно най-близо до истината, без обаче да издавам твърде много.

— Норберт, ти имаш ли братя или сестри?

— Не. Едно дете съм. Жена ми казва, че си личало.

Аз едва не прихвам. После пак ставам сериозна.

— Аз имах сестра. Казваше се Ана.

Норберт свива гъстите си вежди.

— Имала си… в минало време? — пита.

— Ана е мъртва. Убиха я.

— О, боже! Кога е станало това?

— Много отдавна. През лятото ще станат дванайсет години.

— Merde! — изругава Норберт.

— Да.

— Заловиха ли убиеца?

— Не — казвам и преглъщам мъчително. — До момента не са.

— Putain — промълвява той. — Това е лошо.

Двамата правим пауза за миг.

— Ти защо никога не си ми разказвала това?

— Не обичам да говоря за случилото се — казвам. — Не го мога много добре това… да си изливам сърцето пред други хора. Може би и затова не можах изобщо да го преодолея истински. Знаеш ли, моят начин да се справям с нещата, е друг. Надмогвам случилото се, издигам се над него, като пиша за него. И точно това правя сега.

Норберт мълчи дълго. После кима.

— Разбирам — казва най-сетне.

И с това нещата приключват за него. Той става, разравя чекмеджето на шкафа ми, намира тирбушона, изважда тапата на бутилката, която е донесъл, и налива и на двама ни. Камъкът, който пада от сърцето ми, тежи тонове.

 

 

Един час по-късно, след много думи, след три чаши еспресо, една бутилка отлично френско розе и три четвърти бутилка уиски ние седим край кухненската маса и се превиваме от смях. Норберт ми разказва сигурно за десети път историята как навремето веднъж в някакъв бар в компанията на онзи навремето все още дебел, приятно мърляв политик от Хесен, двамата се натряскали до такава степен, че накрая Норберт бил заловен от двама полицаи, докато се опитвал с ключовете на своя автомобил да отвори вратата на някакво чуждо порше, което по случайност било също червено и стояло на същия паркинг като неговия очукан фолксваген. Аз всеки път се смея на тази история, точно както когато я чух за първи път.

Аз дори му се усмихвам, когато Норберт започва да разказва как на купона по повод петдесетия му рожден ден аз съм била избухнала и съм се заяждала само защото оркестърът бил дръзнал да свири песента на „Бийтълс“ „All You Need is Love“. Аз помня тази вечер като през някаква пелена пред очите ми, беше една от по-добрите ми вечери малко след смъртта на Ана. Беше в странния междинен период между шока и срива, когато аз отдавна вече не бях наред, ала всичко все още функционираше някак си.

С Норберт все още не се познавахме добре, аз тъкмо се бях преместила в тяхното издателство, а той си нямаше представа през какво бях преминала. Нямаше представа, че аз изобщо имах сестра. Помня, че пих вино просеко, въпреки че приемах антидепресанти. Танцувахме. Съгласно дрескода, посочен в поканата, бях облечена в бяло, въпреки че допреди това ходех изключително само в черно. Помня как си мислех, че животът ми действително може да бъде такъв, че бих могла да празнувам и да пия просеко, и да танцувам, и да изпълнявам безобидните желания на ексцентрични приятели. И помня, че онова ме улучи на дансинга тогава, земетресението… и че тъкмо танцувах с Марк, когато то започна, първите тактове — love, love, love. Помня как реалността бе засмукана от един ненаситен водовъртеж от чернилка, а аз останах сама с момента, с кръвта, с Ана и кръвта, отварях уста да поема въздух, опитвах се да изплувам от чернилката, ала песента ме стискаше здраво, отворих очи, съзрях няколко откъснати парчета от реалността, вкопчих се в тях. Хората около мен пееха, аз отворих уста за глътка въздух. Престанете, престанете! — крещях нечуто, а хората около мен пееха ли пееха, не ме чуваха. „All you need is love, la-da-da-da-da“. И тогава закрещях наистина с всичка сила. „Стига, стига, стига!“ Крещях, докато гърлото ми не пресъхна и не започна да пари, докато хората около мен не престанаха да пеят, да танцуват, докато погледите не се обърнаха към мен, докато и оркестърът не замлъкна, а аз крещях и пищях на дансинга. „Стига, стига, стига!“, все още в плен на водовъртежа, все още в апартамента на Ана, все още безпомощна, все още сама, а ръцете на Марк, гласът му, тихо: „Шшшт, спокойно, съвсем спокойно, всичко е наред. — И гласът му, високо: — Извинете, моята годеница пи твърде много, съжалявам, може ли да минем?“

 

 

Норберт се превива от смях, като се сети за онзи купон. Той няма представа какво ставаше наистина, мисли си, че аз просто съм ударила една чаша в повече, а освен това съм имала някакво необяснимо дълбоко заседнало отвращение към „Бийтълс“.

Днес аз не говоря за това, което се случи с Ана, а и тогава не говорех. В действителност днес вече няма никакви хора в моя живот, които да знаят, че съм имала сестра и какво се е случило с нея — изключвам родителите си. Няма стари приятели, няма съученици, няма общи познати. За хората около мен никога не е имало Ана.

Как тогава Норберт да направи връзка между моето избухване и убийството? Затова нека се смее Норберт, нормално е. Той няма представа за момента, в който влязох в жилището на Ана, намерих я легнала на пода, мъртва или умираща, и видях убиеца й. Дебнещ, студените му светли очи, аз, окаменяла на няколко ужасяващи секунди, Ана, вкаменена завинаги, всичко застинало в мига, аз — скулптура, Ана, една страховита, страховита скулптура, вцепенена, неподвижна, цялото пространство като замръзнало, и само едно-единствено движение, сюрреалистично, призрачно, безкрайно, грамофонът, тъй жесток, тъй фалшив, как се въртеше и въртеше, плочата, впрочем една от моите стари плочи, които бях подарила на Ана. „Бийтълс“. All you need is love, la-da-da-da-da, all you need is love, la-da-da-da-da, all you need is love, love, love is all you need.

Песента, която е причината аз никога, ама наистина никога да не включвам радиото — от страх, че може да я пуснат.

 

 

Преглъщам буцата в гърлото си, прогонвам мисълта много надалеч. Добре е, че Норберт се смее. Все едно на какво.

Наслаждавам се, че той е тук. Обичам неговия хумор, обичам забавния му цинизъм, начина, който могат да си позволяват само хора, към които животът е наистина добър. Искаше ми се Норберт да остане през нощта, в моята къща има достатъчно стаи за гости. Норберт обаче настоява да се прибере, разправя ми нещо за някаква конференция на другата сутрин. По дяволите, тъкмо стана толкова хубаво, насреща ми седи приятел, тъй близък, като по-голям брат, в нозете му е заспало моето куче и насън бърчи вежди, сякаш среща нещо извънредно чудновато. Само тримата сме, но точно в този момент моята къща е изпълнена с живот. Потискам една въздишка. Ясно е, че не може да остане така. Даже не бива изобщо да си го пожелавам — да задържа един такъв хубав момент. Ей сега ще се случи нещо, което ще го разруши. Какво ще е то, какво ще е то, какво ще е то?

 

 

То е Норберт. Той се надига. Аз потискам желанието си да се вкопча в него.

— Моля те, остани — казвам тихо. — Страх ме е.

Той не ме чува, а може би пък аз изобщо не съм го изричала. Норберт взема палтото си, хвърля ми един строг поглед и казва, че е по-добре ръкописът да е добър, щом като непременно трябва да пиша някакъв тъп трилър. После, залитайки, се насочва към входната врата. Не би трябвало да го пускам да шофира в това състояние, толкова пиян. Тръгвам след него, краката ми са като от олово.

Той се обръща към мен, сграбчва ме за раменете и се вторачва в лицето ми. Дъхът му мирише на уиски.

— Книгата трябва да бъде брадвата за замръзналото море вътре в нас — казва той с почти обвиняващ тон.

— Кафка — отговарям, а Норберт кима.

— Ти беше тази, която постоянно цитираше Кафка. Книгата трябва да бъде брадвата, Линда. Не го забравяй. Трилър тук, трилър там, на мен ми трябва нещо истинско от теб. Нещо за живота, за душата, за…

Той измърморва нещо неразбираемо, пуска раменете ми, залавя се разсеяно да закопчава палтото си. Започва погрешно, разменя илиците, отказва се и оставя палтото си разтворено.

— Тази книга е брадвата, Норберт.

Той ме поглежда с недоверие, сетне само свива рамене. Аз се опитвам с един поглед да му кажа всичко, което в момента не успявам да изразя с думи, крещя. Че изпитвам огромен страх и че не искам да умра, и че ми е нужен някой, с когото да говоря. И че ще падна и ще умра, ако той сега си отиде. И че се чувствам като най-самотния човек на планетата. Не крещя достатъчно силно.

 

 

Моят издател си тръгва, напуска ме — мляска ме по лявата буза, мляска ме по дясната и се отдалечава, клатушкайки си. Гледам след него как изчезва в нощта. Не искам той да си тръгва. Искам да му разкажа всичко. За земетресението. За Ана. Искам да му разкажа какво съм намислила. Колко съм сама. Той е моят последен шанс, спасителният бряг, моята котва. Отварям уста да го повикам, ала вече не го виждам, не го виждам, твърде късно е, той е изчезнал. Вдигаме въжетата, аз съм сама.

6.

Йонас

Той стисна оръжието с две ръце, намери стабилна опора, вдигна го, прицели се и стреля. Йонас Вебер мразеше тази мисъл — някой ден да насочи оръжието си срещу човек, радваше се, че досега никога не му се бе налагало да го прави. Веднъж беше стрелял предупредително във въздуха и това бе всичко, надяваше се, нещата никога да не се променят. Но обичаше тренировките на стрелбището, открай време обичаше да стреля. Като дете с въздушната пушка на баща си — по консервени кутии, като младеж, идиотски и все още с въздушната пушка, заедно с приятеля си — по врабчета и гълъби. А днес — със служебното оръжие по мишени. Харесваше вниманието, което се изискваше при боравенето с огнестрелно оръжие. Прецизността, свързаните с нея ритуали. Обикновено на мозъка не му оставаше много време за мислене. Само че днес ритуалът не действаше, мислите му не намираха покой.

Той си мислеше за местопрестъплението, където го бяха извикали миналата нощ, за всичката онази кръв. Мислеше си за гледката, за трупа. Мислеше за свидетелката, която бе открила мъртвото момиче и бе изненадала убиеца. Цялата тази странна история. Толкова много материал трябваше да бъде сортиран, толкова много въпроси, на които може би никога нямаше да се намерят отговори, колкото и упорито да работеше той.

 

 

Изминалата нощ беше дълга, дълга и напрегната — никаква възможност да се прибере вкъщи преди зазоряване и да се пъхне в леглото при Миа. А пък освен това той бе направил една много глупава грешка. И досега не знаеше как можа да се случи това. Обикновено беше толкова уверен в общуването с близките на жертвите. Нямаше представа защо всичко това го засягаше толкова силно, след всички тези години. Да, жертвата изглеждаше страшно. Седем пъти намушкана с нож. Но той не за първи път виждаше такова нещо. Да, той бе адски преуморен. Но бе свикнал с това.

Трябва да бе заради жената. Свидетелката, може би няколко години по-млада от самия него, жена, която намерила сестра си наръгана и успяла да види убиеца, докато бягал. Докато разговаряше с колегите си, Йонас се улови, че я наблюдава. Един санитар я бе сложил да седне, бе наметнал одеяло на раменете й — странен жест предвид нощната жега. Жената седеше там, изгубена в мислите си. Не трепереше, не плачеше. Може би е в шок, си помисли Йонас, и в този миг тя извърна глава към него и го погледна право в лицето, с тази странна настойчивост в очите. Не бяха разплакани, нито объркани, нито замъглени, нито шокирани, изобщо не, бяха съвсем ясни. Оттогава тази сцена постоянно се появяваше пред вътрешния му взор, не можеше да се отърве от нея. Жената смъкна одеялото от раменете си, стана и се приближи към него. После го погледна в очите и изрече една-единствена дума, така, сякаш цели изречения биха й стрували твърде много енергия.

— Защо?

— Не зная — отвърна задавено Йонас.

Но усети, че това не е достатъчно и че трябва да й даде нещо. И по-бързо, отколкото можеше да мисли, добави:

— Не зная какво се е случило тук, но ви обещавам, че ще открия.

Идеше му сам да се удари. Как можа да даде обещание на роднина на жертвата. Възможно бе никога да не разкрият убиеца. Йонас все още не знаеше нищо за обстоятелствата по този случай. Беше се държал напълно непрофесионално! Като глупав полицай в тъп филм.

Той се сети за пълния с укор поглед, който му хвърли Антония Буг, на него, който би трябвало да бъде не само по-опитния, но също и по-уверения полицай. Йонас си спомни как очакваше, че колежката ще каже нещо, когато двамата останат насаме, и как високо оцени поведението й заради факта че тя не го направи.

Той зареди пистолета си, опита се да се съсредоточи и да се отърси от спомена за сцената. Имаше си достатъчно проблеми, не биваше да затъва в самообвинения заради тази малка издънка.

Той не беше обещавал нищо на онази жена, не и истински. Това просто нямаше как да стане, всеки човек би трябвало да е наясно. Понякога го казваме ей така — „обещавам“. Само израз. И въобще, разпитите на свидетелите бяха приключили, вероятно той никога повече нямаше да види онази жена.

Вдигна оръжието, опита се да не мисли за нищо и стреля.