Мелани Раабе
Капанът (5)

5.

В моя свят няма такива неща: кестени, които ненадейно падат от дървото. Деца, които шумолят с крака из есенната шума. Костюмирани хора в трамваите. Съдбовни случайни срещи. Дребни жени, водещи на поводи едри кучета, които ги теглят из околността, сякаш карат водни ски.

Падащи звезди. Патенца, учещи се да плават. Пясъчни дворци. Пътнотранспортни произшествия. Изненади. Училищни регулировчици за децата. Атракционни влакчета. Слънчево изгаряне.

Моят свят се задоволява с малко цветове.

Музиката е моето убежище. Филмите са моето забавление, книгите — моята любов, моята страст. Обаче убежището ми е музиката. Когато съм весела или ведра, което се случва рядко, тогава си слагам съответна плоча — може би Ела Фицджералд или Сара Вон. И тогава почти имам чувството, че някой се радва заедно с мен. Когато пък съм тъжна и смазана, тогава заедно с мен страдат Били Холидей или Нина Симон. Или пък може би ме утешават по малко.

Стоя в кухнята, слушам Нина и сипвам шепа кафени зърна в моята старомодна малка мелничка. Обичам да се наслаждавам на мириса на кафе, този силен, тъмен, утешаващ аромат. Започвам да меля кафето. Радвам се на пукота и пращенето на зърната. Накрая отварям малкото дървено чекмедженце, където е паднало смляното кафе, и го изсипвам във филтър. Когато съм сама у дома и ми трябва кафе само за мен (а това е най-често), тогава винаги си го правя сама ръчно. Пълненето, меленето, пресилването, варенето на водата, бавното, непрекъснато запарване на кафето, което капе в чашата ми — това е цял ритуал. Когато човек води такъв спокоен живот като мен, той обича да се радва на малките неща.

Изпразвам филтърната кана и оглеждам черното кафе в чашата ми, после сядам с нея на кухненската маса. Уханието ме поуспокоява.

През кухненския прозорец виждам алеята към къщата ми. Тя е там, съвсем тиха и мирна. Скоро обаче чудовището от моите сънища ще поеме по нея. Ще позвъни на вратата ми, а аз ще му отворя. Мисълта ме плаши.

Отпивам глътка кафе, изкривявам лице. Обикновено обичам да го пия черно, но днес не съм улучила дозата — твърде силно е. Изваждам от хладилника сметана, която пазя за Шарлоте или други посетители, сипвам солидна доза в кафето си. Гледам възхитена малките сметанови облачета, които се завихрят в чашата ми, обединяват се и пак се разтеглят, напълно непредвидими в движенията си, като играещи деца. И ми става ясно, че се поставям в ситуация, която е също така непредвидима като тези малки облачета, неподдаващи се на контрола ми. Аз мога да примамя мъжа в къщата си, да.

А после?

Облачетата спират танца си, спускат се. Вземам лъжичка, разбърквам, изпивам кафето си на малки глътки. Погледът ми не се откъсва от алеята към къщата ми. Тя е опасана от стари дървета, скоро цялата ще бъде покрита с жълти, червени и кафяви кестенови листа. За първи път алеята ме плаши. Изведнъж ми става страшно трудно да дишам.

Не мога.

Откъсвам поглед от алеята и вземам смартфона си. Една-две минути щракам по него, докато намеря мястото, където мога да включа скриване на моя личен номер. Ставам, намалявам звука на музиката. После сядам пак и набирам номера на комисариата, където навремето водиха дознанието за убийството на Ана. Знам номера наизуст дори и днес.

Чувам как звъни там и сърцето ми ускорява ударите си. Опитвам се да дишам спокойно. Казвам си, че действам правилно и че имам доверие на полицията въпреки всичко. Оставям убийците на професионалистите. Казвам си, че ще прибера започнатия ръкопис в най-долното чекмедже на бюрото си или по-добре въобще ще го изхвърля веднага и никога повече няма да мисля за него.

Звъни се втори път, дълго и мъчително.

Вълнувам се, възбудена съм като преди изпит, задъхвам се. Олюлявам се, изведнъж решавам, че полицията няма да ми повярва, както не ми повярва навремето. Мисля да затворя телефона, но точно тогава някой вдига и се обажда женски глас. Тутакси разпознавам коя е.

Андрея Брант по онова време бе член на Комисията по убийствата. Аз не я харесвах, а тя не харесваше мен. Моята решителност веднага се разколебава.

— Ало? — казва Брант провлечено и леко нетърпеливо, след като аз не започвам веднага да говоря.

С усилие казвам:

— Добър ден. Мога ли да говоря с комисар Юлиян Шумер?

— Днес има свободен ден. С кого говоря, моля?

Аз преглъщам, не зная дали да й се доверя — точно на нея! — или е по-добре да затворя телефона.

— Става дума за един стар случай — казвам най-сетне, сякаш изобщо не съм чула въпроса й. Не мога да се реша да кажа името си. Все още не. — За едно убийство, станало преди повече от десет години — добавям.

— Да?

Усещам как антените на полицайката се наострят, иде ми да се шамаросам, задето не подготвих както трябва този разговор. Тази моя импулсивност — точно сега да се задейства!

— Какво ще кажете, ако след почти десетилетие сега се появи ново свидетелско показание? — питам. — От някого, който смята, че познава убиеца?

Андрея Брант се колебае само за секунда.

— Вие ли сте тази свидетелка? — пита.

По дяволите. Да сложа ли картите си на масата? Боря се със себе си.

— Ако искате да дадете свидетелско показание, можете да наминете по всяко време — допълни Брант.

— Колко често биват разкривани такива стари случаи? — питам, без да се впускам в подробности.

Усещам как жената на другия край на линията потиска една въздишка и се опитвам да си представя колко ли често тя получава подобни обаждания, от които накрая никога не излиза нищо конкретно.

— Не мога да ви посоча конкретно число, госпожо… коя?

Мил опит. Аз не казвам нищо. Полицайката изтърпява за миг неприятната тишина, после се отказва от желанието си да узнае името ми.

— Това, което се случва съвсем нерядко, е, стари случаи, така наречените „студени досиета“ да се разкриват с помощта на ДНК данни, така наречените генетични отпечатъци — казва тя. — Тези данни са напълно достоверни дори и десетки години след деянието.

„За разлика от показанията на свидетелите“ — мисля си аз.

— Но, както казах, ако вие искате да дадете показание, ние по всяко време сме на ваше разположение — допълва Брант. — Точно за кой случай става дума?

— Аз ще си помисля — отвръщам.

— Вашият глас ми се струва познат — казва изведнъж полицайката. — Срещали ли сме се някога?

Аз изпадам в паника. Прекъсвам връзката. Едва сега забелязвам, че през време на краткия ни разговор нервно съм вървяла напред-назад из стаята. В стомаха ми се е разпростряло някакво неприятно чувство. Сядам пак на масата в кухнята, чакам да се успокои пулсът ми и допивам останалото кафе. То е студено и безвкусно.

Следователят, който по онова време водеше издирванията, е останал в спомените ми, но тази млада сухарка — комисарката, която също бе в комисията по убийствата, бих предпочела да забравя. Още тогава, когато снемаха моите показания, имах чувството, че тази Андрея Брант не ми вярва. Известно време имах дори впечатлението, че тя тайничко смята мен за убийцата, напук на всички доказателства за противното. А сега да се налага точно пък на Андрея Брант да обяснявам, че съм разпознала убиеца на Ана и той е известен журналист, когото съм видяла в новинарско предаване. Дванайсет години след престъплението. И че е невъзможно да отида при нея, за да дам показанието. Понеже ми става зле дори при самата мисъл да пристъпя извън прага…

Не.

Ако искам да разчистя сметките си с този мъж, мога да разчитам само на себе си.