Мелани Раабе
Капанът (20)

20.

Виктор Ленцен ме гледа, свел глава, и мълчи. В отговор и аз го гледам. Няма да отстъпя, все едно какво ще се случи.

— Къде живеехте преди дванайсет години? — питам аз.

От устата на Ленцен се изтръгва мъчителен звук. Той обаче не казва нищо.

— Къде живеехте преди дванайсет години?

Аз повтарям въпроса си просто така, не повишавам глас, не рева гневно, просто питам, както са ме научили.

— Познавате ли жена на име Ана Михаелис?

Ленцен ме гледа вторачено. Аз също го гледам.

Объркващо е да гледаш дълго някого в очите. Ленцен има много светли очи, сиви, даже почти бели. Обаче сивото има различни оттенъци, няколко миниатюрни зелени и кафяви пръски, а освен това е обрамчено в черен кръг. Очите на Ленцен са като слънчево затъмнение.

— Познавате ли жена на име Ана Михаелис?

Мълчание.

— Къде бяхте на двайсет и трети август 2002 година?

Мълчание.

— Къде бяхте на двайсет и трети август 2002 година?

Нищо. Само бърчене на челото. Така, сякаш тази дата му говори нещо, за което той тъкмо си спомня.

— Не знам — казва със слаб глас.

Той говори. Това е добре.

— Защо ме лъжете, господин Ленцен?

Ако бяхме във филм, сега аз щях да дръпна предпазителя, за да подсиля думите си.

— Къде живеехте преди дванайсет години? — повтарям аз.

Той мълчи.

— Говорете, по дяволите!

— В Мюнхен — казва Ленцен.

— Познавате ли жена на име Ана Михаелис?

— Не.

— Защо лъжете, господин Ленцен? Няма смисъл.

— Не лъжа.

— Защо убихте Ана Михаелис?

— Не съм убил никого.

— Убивали ли сте и други жени?

— Не съм убивал никого.

— Какъв сте вие?

— Какво?

— Какъв сте вие? Изнасилвач? Грабител и убиец? Познавахте ли Ана?

— Ана — произнася Ленцен, а на мен косата на тила ми се изправя. — Не.

Името на Ана, което може да се чете отпред назад и отзад напред, заради което тя се гордееше. Името й, произнесено на глас от него, прави нещо страшно с мен. Аз треперя. Виждам Ана, която се страхува от кръв, но лежи в локва кръв. И аз зная, че няма да пусна Виктор Ленцен просто така да си отиде. Виктор Ленцен ще си признае или ще умре.

Той не казва нищо.

— Познавате ли жена на име Ана Михаелис?

— Не. Не познавам никаква Ана Михаелис.

— Къде бяхте на двайсет и трети август 2002 година?

Пак мълчание.

— Къде бяхте на двайсет и трети август 2002 година?

— Аз… — Той се колебае. — Не съм сигурен.

Това ме обърква. Той много добре знае къде е бил на 23 август 2002 година. Той много добре знае накъде бия аз. Картите отдавна са сложени на масата. Тогава за какво е всичко това?

— Какво значи това? — питам аз и не успявам да скрия нетърпението си.

— Госпожо Конрадс, моля, чуйте ме. Направете ми тази услуга.

Писна ми от него. Аз трябваше да го пречупя, а вместо това самата аз се пропуквам. Не мога повече да понасям нито погледа му, нито гласа, нито лъжите му. Вече не вярвам, че той ще си признае.

— Е, добре — казвам.

— Аз не знаех, че вие сте загубили сестра си — заявява Ленцен. Лицемерието му кара ръката ми с пистолета да затрепери.

„Загубила“ — как само го изрича. Така, сякаш никой няма вина за това. Иде ми да го ударя още веднъж, по-силно от преди, не само веднъж.

Той вижда това в погледа ми и вдига умолително ръце. Как само се смалява, как се притулва и сгушва, като бито дете! Как се опитва да апелира към моето съчувствие! Мизерник!

— Не знаех — повтаря Ленцен. — И много съжалявам.

Искам да го застреля. Искам да видя какво ще изпитам, като го направя.

— Вие наистина смятате, че аз съм извършителят.

— Аз знам, че вие сте извършителят — поправям го. — Да.

Ленцен мълчи няколко секунди.

— Как? — пита после.

Аз неволно сбърчвам чело.

— Как може да знаете това?

Що за игра е това, Виктор Ленцен? Ти го знаеш. Аз го зная. И ти знаеш, че аз знам.

— Как може да знаете това? — пита той пак.

Вътре в мен нещо се скъсва, не мога повече…

— Защото те видях! — изревавам бясно аз. — Защото те видях в очите, точно както сега те гледам в очите. Така че, спести си лъжите, преструвките, защото аз те виждам. Виждам те.

Сърцето ми бие толкова бързо, задъхвам се като след спринт. Ленцен ме гледа невярващо. Отново вдига умоляващо ръце.

Аз треперя. С усилия си спомням, че ако сега го застрелям, никога няма да узная защо Ана е трябвало да умре.

— Това не може да бъде, госпожо Конрадс — казва Ленцен.

— И все пак е така.

— Не познавам сестра ви.

— Тогава защо я уби?

— Никого не съм убивал! Вие се заблуждавате!

— Не се заблуждавам!

Ленцен ме поглежда така, сякаш аз съм някакво инатливо дете, което отказва да се вразуми.

— Но какво се е случило тогава? — пита той.

Аз затварям за миг очи. Пред ретината ми танцуват червени точици.

— При какви обстоятелства е умряла сестра ви? И къде? — пита Ленцен. — Ако зная нещичко повече за цялата история, може би бих могъл да ви убедя…

Мили Боже, дай ми сили да не го застрелям на мига.

— Аз те познах веднага, още в същата минута, когато те видях по телевизията.

Аз направо изплювам в лицето му репликата си.

— Може би наистина сте видели някого.

— Точно така, по дяволите! Естествено, че видях някого!

— Но не и мен!

Как може да казва това? Как може да го казва? И двамата бяхме там, как може той да казва това и сериозно да смята, че номерът му ще мине? След като и двамата с него бяхме там, в тази стая, в този горещ летен ден, с миризмата на желязо във въздуха?

Аз се стряскам, когато Ленцен с плавно движение става от масата. Инстинктивно ставам и аз и насочвам пистолета точно към гърдите му. Все едно, каквото и да направи той, аз ще бъда в състояние да го възпра своевременно. Той вдига ръце.

— Помислете, Линда — казва. — Ако имах какво да признавам, отдавна щях да съм го направил.

Пистолетът е тежък.

— Помислете, Линда. Тук става дума за човешки живот. Вие сте съдебният състав. Сега вече ми стана ясно. Вие ме смятате за убиец и вие сте съдебният състав. Прав ли съм?

Аз кимам.

— Тогава поне ми дайте правото да се защитя — казва той.

Аз отново кимам. Против волята си.

— Имате ли други доказателства срещу мен, освен факта, че смятате, че сте видели мен?

Аз не му отговарям. Отговорът ме измъчва. Не.

— Помислете, Линда. Минали са дванайсет години, нали така? Нали така?

Аз кимам.

— Минали са дванайсет години. И ненадейно вие виждате убиеца на сестра си, просто така, по телевизията? Колко голяма е вероятността?

Искам да игнорирам въпроса. Аз самата съм си го задавала толкова често, в дългите нощи след земетресението. Прилошава ми. Главата ми се пръска. Всичко се върти.

— Помислете, Линда. Колко голяма е вероятността?

Аз не отговарям.

— Сигурна ли сте, че аз съм виновен, Линда? Не доста сигурна, не деветдесет и девет процента сигурна, а напълно сигурна, без ни най-малко съмнение? Тогава ме застреляйте още тук и сега.

Всичко се върти.

— Помислете си добре. Тук става дума за два човешки живота, за вашия и моя. Сигурна ли сте?

Аз не отговарям.

— Напълно ли сте сигурна, Линда?

Лошо ми е. Главата ми се пръска. Помещението, в което се намирам, се върти на бавни, отпуснати елипси, а аз си мисля, че Земята се движи с невъобразима скорост из една пуста и студена вселена. Вие ми се свят.

— Тази дата, 23 август 2002 година, това е денят, в който е била убита сестра ви, така ли? — пита Ленцен.

— Да — успявам да кажа.

Ленцен вдишва дълбоко и издишва. Изглежда, че размишлява. Мълчи. Изглежда, че взема някакво решение.

— Мисля, че зная къде бях този ден — заявява накрая той.

Аз го гледам напрегнато. Той стои пред мен с вдигнати ръце. Един хубав, интелигентен мъж, когото аз вероятно щях да харесам, ако не знаех, какво се крие зад чаровната му фасада. Не бива да се оставям да ме омотае и приспи.

— Къде е била убита сестра ви? — пита Ленцен.

— Вие знаете много добре къде — отвръщам.

Не мога да се справя, нищо не помага. Самоконтролът ми се пропуква дълбоко.

— Не, аз наистина не знам — казва Ленцен. — Когато правих проучванията си за вас, аз не попаднах на информация, че имате сестра, която е била убита.

— Искате да знаете къде е била убита сестра ми? — питам аз. — В жилището й. В Мюнхен.

Ленцен издишва с облекчение.

— По това време не бях в Мюнхен — заявява той.

Аз само сумтя.

— По това време не бях в Мюнхен и мога да го докажа.

Аз се вторачвам в него. Той се смее. Кратко, облекчено.

Сетне повтаря, почти невярващо: „И мога да го докажа.“

Той сяда на стола си.

Аз си забранявам да се поддавам на този евтин блъф, но сядам и аз отново на мястото си, предпазливо. Ленцен пак избухва в смях. Истерично. Има вид на човек, който е преживял нещо лошо, даже вече е приключил с живота си, но сега съзира искрица надежда.

Какво става тук?

— Щом във въпросното време не сте били в Мюнхен, къде сте били тогава?

Ленцен ме поглежда със зачервени очи. Изглежда напълно изтощен.

— Афганистан — казва той. — Бях в Афганистан.

24.

Софи

За събитията от изминалата нощ Софи си спомняше като за някакъв сън. Сянката, притаила се в колата й, стъпките зад гърба й, безумният, първичен страх. Същият страх, какъвто сигурно е усещала Брита в последните си минути.

Софи се питаше дали да уведоми полицията, че някой я следи. Но какво трябваше да им каже? Дори на самата нея й се виждаше толкова нереално. Как да обясни случилото се, как да го разкаже на онази арогантна млада комисарка, с която напоследък я свързваха всеки път, въпреки че Софи изрично заявяваше, че иска да говори с комисар Йонас Вебер? Този факт обиждаше Софи доста повече, отколкото й се искаше да си признае. Вярно, че заявлението срещу нея бе отхвърлено, но въпреки това тя в момента сигурно не се ползваше с добра репутация в полицията. И естествено, можеше да се надява, че мъжът, който я бе преследвал в подземния гараж, е бил заснет на някоя от охранителните камери. Това най-сетне щеше да докаже безспорно, че той съществува.

Проблемът обаче бе в това, че сега, през деня, в сигурността на жилището й, всичко й се струваше толкова нереално. Ами ако полицаите прегледат записите, а там не се вижда никой? Нямаше ли това да подкопае напълно доверието им в Софи?

Тя щеше да се справи, все някак си. Дори и без помощ. Софи седна на бюрото си, отрупано със записки и статии от вестници по случая. Купчина от противоречива информация и грешни следи, непрогледен гъсталак.

Софи закри лице с дланите си. Усещаше как животът й се разпада. Не го бе забелязала веднага, беше се заринала в работа, бе тичала, тичала, за да не й се налага да мисли. Но сега вече нямаше какво повече да прави и бе принудена да се спре.

Не беше останало вече нищо. Софи беше разговаряла с всички хора в живота на Брита, бе възстановила с пълна точност последните дни на Брита. Огледала беше двамата нови колеги във фирмата на Брита, но никой от тях не приличаше ни най-малко на мъжа, когото Софи бе изненадала в квартирата на Брита. Тя беше проверила дори всеки един от гостите, присъствали на купона, който Брита малко преди смъртта си бе организирала за една приятелка. Преровила бе социалния профил на Брита в търсене на нови приятели, за които евентуално не знаеше — нищо, отникъде нищо. Всеки път, когато я обземаше чувството, че е напреднала малко, надеждите й тутакси биваха смазвани. А полицията упорито настояваше на своята глупава теория за спречкване с вбесения любовник-побойник. Дори бяха провели разпит на Паул. Което скоро се бе оказало пълна лудост. Както и това с хазяина на Брита, който може и да беше малко оглупял поради старост, но нищо повече. Безнадеждна работа. Полицията нямаше никога да намери убиеца.

 

 

Мобилният телефон на Софи звънна, тя видя номера на родителите си. Нямаше никакво желание да се обажда. При последния им разговор майка й я бе упрекнала, че било неестествено, дето Софи не плачела за сестра си, и че трябвало да бъде при родителите си, вместо да търчи из града и да се прави на Джеймс Бонд. Тя наистина беше казала „да се правиш на Джеймс Бонд“. Телефонът млъкна. Софи се вгледа в импровизираната си черна дъска с всички информации и данни по убийството, които беше събрала. Дъската заемаше почти целия й работен кабинет. Имаше толкова много неща, които тя не разбираше.

Как беше възможно никой да не е видял убиеца? Защо той не бе нападнал нея, свидетелката? Какво е щял да направи той, ако не се бе появила тя? Защо той не беше избягал веднага, когато е чул, че някой влиза в жилището? Какъв бе той — крадец? Ако е така, защо тогава не беше откраднал нищо? И каква, по дяволите, беше онази подробност, която не пасваше в картината, и за която Софи сега просто не можеше да се сети, колкото и да напрягаше мозъка си? От всички мъчителни въпроси, на които Софи може би никога нямаше да получи отговор, един беше най-страшният: „Защо?“ Защо Брита е трябвало да умре? Кой я е мразел толкова? Брита, която изслушваше и разбираше всички, Брита, която толкова се грижеше за другите, просто Брита! Софи беше все така убедена: трябва да е бил някой непознат. Но как да открие непознат?

Изведнъж жилището се стори на Софи непоносимо задушно. Тя нахлузи маратонките си, излезе от апартамента си и тръгна без посока по улицата. Беше събота, явно предстоеше провеждането на някакъв футболен мач, защото когато стигна до станцията на метрото, там беше пълно с народ. Без да знае къде всъщност иска да отиде, тя се остави тълпата да я понесе по ескалатора, озова се накрая на перона, откъдето минаваха мотрисите в посока към центъра на града, спря се там. Вонеше на пот и гняв. Футболните запалянковци бяха навсякъде, с вмирисания си на бира дъх и агресивните си песни. Влачена от хорския поток, Софи беше натикана в един вагон, сплескана между двама огромни великани. Влакът потегли с тласък, раницата на мъжа пред нея мачкаше лицето й, на един завой, когато вагонът се наклони, ципът на раницата одра бузата й, прозорците бяха запотени, вътре вече нямаше хора, имаше само една обща маса, дишаща в един и същи ритъм, един и същ влажен, вреден въздух. Софи се опита с лакти да си направи малко място, ала тълпата около нея не се помръдна и на милиметър, въздухът вече не беше въздух, а нещо горещо и тестено и плътно, някой включи уредбата си, „Seven Nation Army“, тълпата избухна във френетичен рев. Софи стисна зъби. Чувстваше се като бомба, пълна с пирони. На централна гара направо я изплюха от влажната жега на вагона, тълпата се понесе като река към изхода. Софи си пробиваше със сила път сред човешката маса, успя да се отдели от нея и закрачи по тротоара. Отдъхна си, когато влезе в музея. Точно това й трябваше, ако не искаше да откачи: няколко часа с любимите й художници, малко време сред Рафаел, Рубенс и Ван Гог, малко красота, малко забрава. Купи билет, разходи се из залите, най-сетне се спря пред „Слънчогледите“ на Ван Гог. Наслади се на сияещите багри и на привидно жизнерадостното настроение, което според нея винаги струеше от картината. И тъкмо бе забравила за миг дълбаещия мозъка й въпрос за онази подробност, която й се бе видяла фалшива в жилището на Брита, когато неочаквано се сети.