Мелани Раабе
Капанът (30)

30.

След смъртта на Ана всичко ми идваше в повече. Погледите, въпросите, гласовете, светлините, шумът, скоростта. Паническите пристъпи, до които отначало се стигаше само когато видех нож. Или чуех определена песен. Скоро обаче те можеха да бъдат предизвикани от всичко възможно. От минаваща покрай мен жена, ухаеща на парфюма на Ана. От кърваво месо във витрината на месарницата. От дребни неща. Практически от всичко. Заслепяващият блясък в главата ми, болката зад очните ябълки, това червено, червено чувство. И никакъв контрол.

Добре ми се отрази това, да си постоя малко вкъщи. Да съм сама, да се заредя със спокойствие. Да напиша нова книга. Да ставам сутрин, да работя, да хапвам нещо, пак да пиша, да лягам да спя. Да измислям истории, в които никой не трябва да умира. Да живея в един свят, в който няма опасности.

Хората смятат, че е трудно да не напускаш къщата си повече от десетилетие. Те мислят, че е лесно да излизаш от къщата. И са прави, лесно е да се излиза от къщата. Но е лесно и да не го правиш. От няколко дни бързо стават няколко седмици. От няколкото седмици стават месеци, години, а това е дълго, твърде дълго, но това е винаги само още един допълнителен ден, който се нарежда в хорото на изминалите.

Отначало никой не забелязваше, че вече не излизам от къщата. Нали Линда си бе у дома. Линда се обаждаше по телефона и пишеше електронни писма, а и кога да успее човек да се види, всички имаме адски много работа. В един момент обаче издателството попита дали не искам да направя пак няколко литературни четения, а аз отказах. Приятели се женеха или умираха и ги погребваха, и ме молеха да отида, а аз не се отзовавах. Печелех награди и получавах покани, а казвах „не“. В един момент хората забелязаха това. Когато се появиха слуховете за моята мистериозна болест, бях очарована. Дотогава все се опитвах да се преодолея. Добирах се до прага на вратата, опитвах се да го прекрача, претърпявах колосални провали. Но тази чудна болест, първоначално измислена и разпространена от някой жълт вестник, ме освободи и отвърза от всичко това. Поканите престанаха да идват. Аз вече не бях асоциална и невежлива, а в най-лошия случай — достойна за съжаление, а в идеалния случай — смела. Цялата тази работа дори помогна на моята литературна кариера. Линда Конрадс, живеещата в отшелничество писателка със загадъчната болест, се продаваше дори по-добре от Линда Конрадс от плът и кръв, жената, с която можеш да се ръкуваш и да разговаряш на литературните четения. И така, аз нито веднъж не оспорих спекулациите. Че защо да го правя? И без това нямах интерес да се говори за моите панически пристъпи, които ме правеха толкова уязвима. А сега се чувствам така, сякаш съм била разтворила книга с приказки, която за последно съм разлиствала преди единайсет години, и тя ме е била погълнала. Седя в едно такси. Нося се из нощта. Главата ми е облегната на стъклото, а очите ми поглъщат впечатленията, които им се предлагат. Неща, които има в този свят: всички.

Насочвам поглед нагоре. Нощното небе е мастиленочерна завеса, пред която преминават розови облаци, подобно на акробати и танцьори. От време на време проблесват звездите. Истинският свят е толкова по-вълшебен, толкова по-невероятен, отколкото е останал в спомените ми. Завива ми се свят пред безкрайните възможности, които той ми предлага.

Едва го издържам — това диво, неспокойно чувство, което се разлива в гърдите ми, когато ми става ясно: аз съм свободна.

Тъмно е, но светлините, идващите насреща коли, скоростта, движението, животът около мен ме грабват изцяло в плен. Наближаваме града, трафикът става по-натоварен, улиците са по-оживени въпреки вечерния час. Аз съм на сафари, наблюдавам минувачите като екзотични животни. Сякаш никога досега в живота си не съм виждала подобно нещо. Тук една майка с малкото си, тя го носи закопчано около корема си, пълните крачета на момченцето ритат лениво. Там възрастна двойка, хванати за ръка, трогателни, сещам се за моите родители и бързо извръщам поглед. Ето една орда млади животни, пет, не, шест екземпляра, с наведени глави, с вперени в мобилните телефони в ръцете им погледи, вървят по тротоара и отнесено натискат бутоните. Сещам се, че младежите, населяващи улиците, са били малки деца, когато аз съм била тук за последно. Разпознавам града и не го разпознавам. Зная, че всичко вече се състои само от вериги, вериги супермаркети и вериги от евтини магазини и вериги за бързо хранене и вериги кафенета и вериги книжарници. Аз чета вестници, зная тези неща. Само дето никога не съм ги виждала с очите си. Всичко е толкова фамилиарно и толкова чуждо, сякаш гледам филм, показващ моя предишен живот, но заснет в някакъв своеобразен фантазен език, който аз не разбирам.

Таксито спира рязко и аз се свивам стреснато. Намираме се в един спокоен квартал в края на града. Хубави къщички, поддържани градини, велосипеди. Ако беше неделя, през прозорците на повечето холове щях да уловя последните минути от „От местопрестъплението“.

— Пристигнахме — казва сухо шофьорът. — Двайсет и шест евро и двайсет цента общо.

Аз изваждам от джоба на панталона си пачка банкноти. Не съм свикнала да работя с пари в брой, нали през последните години съм пазарувала само онлайн и с електронно плащане. Намирам една двайсетачка и една банкнота от десет евро. Наслаждавам се на това, да пипам истински пари. Давам банкнотите на мъжа и казвам: „Не ми връщайте ресто.“

Иска ми се просто да поседя още малко и да отложа нещата. Но зная, че тази нощ вече стигнах твърде далеч, за да се обръщам сега. Отварям вратата на колата, игнорирам импулса си да я затворя, игнорирам главоболието си, мобилизирам се, слизам, тръгвам, олюлявайки, се към вратата на къщата с номер единайсет, която изглежда точно както и номер девет и номер тринайсет, игнорирам чувствата, които се надигат в мен, когато чувам познатия звук на крачките ми по покритата с чакъл пътека. Движението ми задейства фотоклетката, стряскам се, когато една лампа се включва, осветява пътя ми и сигнализира за моята поява. Виждам движение зад пердетата, преглътвам една ругатня, исках да си оставя време, преди да натисна копчето на звънеца. Вдишвам, издишвам. Овладявам се. Изкачвам трите стъпала до входната врата, поставям пръст върху копчето на звънеца и още преди да успея да го натисна, вратата се отваря.

— Линда — казва мъжът.

— Татко — отговарям аз.

Зад него се появява майка ми, близо един метър и шейсет недоумение. Родителите ми стоят в рамката на вратата и ме гледат. Сетне се отърсват от вцепенението си и двамата едновременно ме притискат към себе си, и ние тримата потъваме в една-единствена прегръдка. Облекчението ми има вкус на зрели череши от нашата градина, на киселец, глухарчета и на всички ухания от детството ми.

Малко по-късно ние седим в хола и пием чай. Моите родители един до друг на дивана, аз срещу тях в любимото ми кресло. Пътят до това кресло ме преведе през коридор, по чиито стени висят безброй снимки от моето детство и младост. Линда и Ана на къмпинг, Линда и Ана на пижамено парти, Линда и Ана на Коледа, Линда и Ана на карнавал. Опитвах се да не се заглеждам в тях.

Забелязвам трептящия екран на телевизора, майка ми го е включила на някакъв стендбай режим. Опитах се да им обясня как така съм се появила изведнъж, как така изведнъж излизам от къщата си, казах им, че съм по-добре и че трябва да уредя нещо важно, и за мое удивление, това им беше достатъчно. Сега седим в хола. Оглеждаме се плахо един друг, имаме да обсъждаме много неща, та затова не ни хрумва какво да кажем. На ниската масичка пред мен има малки сандвичи, които мама сътвори набързо. Тя все още има чувството, че трябва да ме храни. Аз съм като упоена, всичко това тук е твърде сюрреалистично, релефните тапети, часовникът с кукувичка, килимът, семейните снимки, познатите миризми, невероятно е. Това, че аз изобщо съм тук, е невероятно. Оглеждам крадешком родителите си. Остарели са различно. Майка ми изглежда почти както винаги, може би само още по-дребничка отпреди, но иначе не се е променила много, тя е дребна, слабичка, облечена практично, косата й с малко демодираната къса прическа е наскоро боядисана в червеникавокафяво. За разлика от нея татко се е състарил. Толкова много години. Лявото ъгълче на устата му е увиснало, ръцете му треперят. Той се опитва да го крие.

Аз съм се вкопчила в чашата с чая като в спасителен пояс. Плъзвам поглед из стаята, спирам го върху рафтовете с книги, които заемат стената от лявата ми страна. В очите ми се набива една редица книги, този специален шрифт ми е познат, вглеждам се добре и виждам, че това са моите книги, поставени на рафта. По две издания от всеки мой роман, подредени строго хронологично. Преглъщам напрегнато. Винаги съм си мислела, че моите родители не се интересуват от книгите ми и въобще не ги четат. Те никога не са се изказвали за моите творби, нито за късите ми разкази, които си съчинявах като тийнейджърка, нито за първите ми романи, които пишех, когато бях на двайсет и няколко години. Никога не са разговаряли за някое мое произведение, нито за неуспешните ми ранни твори, нито за последвалите ги бестселъри. Те изобщо не питаха за тях и никога не са ме молили да им изпращам екземпляри. Дълги години бях разочарована от това, но най-накрая го забравих напълно. А те имали всички мои книги, даже по два екземпляра. Може би по един за всекиго. Или пък за резерва, ако изгубят някой?

Тъкмо се наканвам да ги питам за това, когато майка ми се прокашля, нейния прикрит начин да подхване разговора.

Трябваше аз да започна разговора, да приключа с това. Но ми липсват думите. Как се прави това — да питаш собствените си родители дали те смятат за убийца? И как да понесеш отговора?

— Линда — започва майка ми и тутакси млъква, преглъща. — Линда, аз искам само да ти кажа, че те разбирам.

Баща ми кима съпричастно.

— Да. Аз също — казва той. — Искам да кажа, естествено, че първо за нас беше шок. Обаче ние с майка ти говорихме за това и разбираме защо го правиш.

Аз не проумявам нищо.

— И аз искам да се извиня — казва мама. — За това, че ти затворих телефона, когато се обади. Чувствам се ужасно заради това. Всъщност, веднага след като се случи. На другия ден ти звънях, но никой не вдигна.

Аз бърча чело, искам да възразя. Винаги разбирам, когато някой ми се обади, аз съм в буквалния смисъл на думата — най-големият домошар на планетата и на практика винаги съм си у дома. Но в този миг се сещам. Разрушеният ми кабинет. Разбитият лаптоп, папките, разкъсани в бесния ми гняв, телефонът — с кабел, изтръгнат от стената, захвърлен на пода. Добре. Но за какво говорят те двамата? И трябвало ли е аз да го зная?

— Ти, разбира се, можеш да правиш каквото искаш. Това е твоята история. Твоят жизнен опит, в края на краищата — казва майка ми. — Само че щеше да е хубаво, ако ни беше предупредила. Най-вече, естествено… — Тя млъква, прокашля се и допълва тихо: — Най-вече, естествено, що се отнася до онова място… с убийството.

Аз се взирам в майка ми. Тя изглежда изтощена, така, сякаш е трябвало да приложи цялата си енергия за тези няколко изречения. Но аз просто не я разбирам.

— Мамо, за какво говориш? — питам.

— Ами, за твоята нова книга, за нея говоря — казва тя. — За „Кръвни сестри“.

Аз клатя объркано глава. Моята книга ще излезе едва след две седмици. До момента са се появили едва няколко сигнални екземпляра — за книготърговците и за пресата. Все още няма обратни реакции, а родителите ми нямат никаква връзка с издателския бранш. Откъде знаят за книгата ми? В стомаха ми се разлива някакво смътно подозрение, подобно на гъст и жилав сироп.

— От кого знаете за романа? — питам аз колкото се може по-кротко.

Естествено, те трябваше да го узнаят от мен. Но би било лъжа да твърдя, че съм се сетила да ги предупредя. Просто забравих.

— Тук идва един журналист — обажда се баща ми. — Симпатичен мъж, от един сериозен вестник, та затова майка ти го покани да влезе.

Аз усещам как косата на тила ми се изправя.

— Той седеше точно тук, където ти седиш сега, попита ни какво мислим за това, че нашата прочута дъщеря в новата си книга разпарчетосва убийството на собствената си сестра.

Аз направо падам.

— Ленцен — изхриптявам.

— А! Точно така се казва той! — възкликва баща ми така, сякаш през цялото време се е чудил, но не е успявал да се сети за името.

— Ние отначало изобщо не му повярвахме — включва се пак майка ми. — Докато той не ни показа екземпляр от романа.

Завива ми се свят.

— Виктор Ленцен е бил тук, в тази къща? — казвам.

Родителите ми ме поглеждат разтревожено. Сигурно съм много, много пребледняла.

— Добре ли си? — пита майка.

— Виктор Ленцен е бил тук, в тази къща и ви е разказал за книгата ми? — питам.

— Той каза, че ще се срещне с теб за интервю и преди това иска да узнае нещо за обкръжението ти — отговаря баща ми. — Не биваше изобщо да го пускаме да влиза.

— Ти затова ми затвори, когато се обадих — изхриптявам аз. — Била си сърдита заради книгата.

Майка ми кимва. На мен ми се приисква да падна в прегръдката й от чувство на облекчение и просто защото я има, защото е моята майка, защото нито за секунда дори не е помисляла, че аз може да съм убийца, нито за секунда. Мисълта е напълно абсурдна, и сега, когато аз седя лице в лице с тях, това ми става абсолютно ясно. Но насаме, в моята огромна къща това ми се струваше съвсем логично. Аз съм живяла в огледален кабинет, който е изкривявал всичко в моя живот.

Виктор Ленцен е идвал тук, за да открие какво знам аз, какво знаят моите родители. И е забелязал, че мама и татко не знаят нищо и че освен това ние нямаме почти никакъв контакт. Той се възползва от това по блестящ начин.

Побеснявам заради този факт, оставам без дъх. Нужен ми е миг спокойствие, за да подредя мислите си.

— Извинете ме за момент — казвам аз и ставам.

Излизам от стаята, усещам в гърба си погледите на родителите ми. Заключвам се в банята за гости и сядам на хладния под, заравям лице в дланите си, опитвам се да се успокоя. Еуфорията от това, че най-сетне успях да изляза от къщата си, се изпарява бавно и отстъпва място на напиращия въпрос: „Какво да правя сега с Ленцен?“

Срещу него няма никакви доказателства. Ще трябва да направи самопризнание. А той не го направи дори пред дулото на пистолета ми.

Само че тогава ние бяхме в моята къща и той трябва да е предвидил, че аз записвам всичко. Ами ако сега го потърся отново… Ако сега той се омае от сигурността си?

Аз се поколебавам за миг, после вземам телефона си и набирам номера на Юлиян. Звъни се, веднъж, втори път, трети път, пет пъти, накрая се включва гласовата поща. Аз диктувам една кратка молба да ми се обади и номера на мобилния ми телефон, после затварям. Дали Юлиян е още на работа? Звъня в комисариата, обажда се полицай, когото не познавам.

— Казвам се Линда Михаелис. Мога ли да говоря с комисар Шумер? — казвам аз.

— Не, съжалявам. Утре — отговаря полицаят.

По дяволите! Трудно ми е да се въздържа да не ругая. Но не искам пак да проваля нещата.

Пускам вода от казанчето на тоалетната и от крана на мивката, в случай че родителите ми все още седят напрегнати в хола и могат да ме чуят. После излизам от банята и се връщам при тях. При влизането ми лицата им се разведряват. Аз забелязвам как се мъчат да не ме оглеждат, да не търсят по лицето ми следи от изминалите години. Сядам пак. Вземам си една филийка, защото знам колко ще се зарадва мама на това. Едва когато отхапвам, установявам колко съм гладна в действителност. Тъкмо посягам да си взема още една, когато телефонът ми звънва. Непознат номер. Дали е Юлиян? Приемам светкавично обаждането.

— Ало?

— Добър вечер. С Линда Конрадс ли говоря? — пита мъжки глас.

Не го познавам. Мозъкът ми тутакси включва на алармен режим. Ставам, поглеждам извинително родителите си, излизам в коридора, затварям вратата зад себе си.

— На телефона. А кой се обажда?

— Здравейте, госпожо Конрадс, хубаво, че се свързах все пак с вас. Казвам се Максимилиан Хенкел. Вашият номер ми даде нашият сътрудник Виктор Ленцен.

Аз се олюлявам.

— А, така ли? — казвам глухо.

Трябва да се подпра на стената, за да не загубя напълно равновесие.

— Надявам се, че няма проблем, задето ви безпокоя толкова късно — казва мъжът, но не изчаква отговор. — Става дума за интервюто. Ние всички, естествено, бяхме абсолютно въодушевени, когато дойде предложението за специално интервю с вас. Много жалко, че не се получи първия път. Вие вече по-добре ли сте?

Какво става тук?

— Да — отговарям кратко аз и преглъщам.

— Чудесно — казва мъжът. — Виктор разказа, че вие не сте се чувствали добре и че не е могъл да вземе интервюто. Ние, разбира се, страшно бихме искали да ви публикуваме в един от следващите ни броеве. Затова искам да ви попитам дали не можем да повторим интервюто в някой друг, по-благоприятен за вас момент. Възможно най-скоро.

Дъхът ми секва.

— Да го повторим? — изричам удивено. — С Ленцен?

— А, да. Може би трябваше да добавя. За съжаление Виктор няма да е на разположение. Той спонтанно реши да тръгне тази нощ за Сирия в командировка за едно по-продължително проучване. Но ако вие приемете мен или някой колега и се съгласите да…

— Виктор Ленцен напуска страната утре? — питам аз задъхано.

— Да, луд човек — казва безгрижно мъжът. — Вероятно е било само въпрос на време, докато той отново се изнесе в чужбина. Зная, че вие пожелахте него като интервюиращ, но може би бихме могли да…

Аз затварям телефона. Главата ми бучи.

Всичко, което ми остава, е тази нощ.

Така съм се замислила, че се стряскам, когато вратата на хола се отваря и мама надниква вътре.

— Всичко наред ли е, чедо?

Сърцето ми подкача от радост. Тя от години вече не ме е наричала така. Зад нея се подава лицето на баща ми.

Аз се усмихвам, напук на цялата паника.

— Да — казвам. — Но вие ме извинете, за жалост пак трябва да тръгвам.

— Как, сега ли? — пита мама.

— Да. Много съжалявам, но изникна нещо.

Родителите ми ме поглеждат уплашено.

— Но ние току-що си те върнахме. Не можеш веднага да си тръгнеш пак — казва мама. — Моля те, остани да нощуваш.

— Ще се върна скоро. Обещавам.

— Не може ли това да почака до утре? — пита баща ми. — Късно е.

Виждам загрижеността в лицата им. На тях им е все едно какво пиша или как живея, те искат едно: да съм при тях. Линда. По-голямата им, единствената им, останалата им дъщеря. Двамата ме гледат безмълвно и аз почти се размеквам.

— Съжалявам — казвам аз. — Ще се върна, обещавам ви!

Прегръщам мама и ми идва да избухна в плач. Внимателно се откъсвам от нея, тя ме пуска против волята си. Прегръщам татко, сещам се как той ме въртеше из въздуха, когато бях малка, толкова висок и силен, един усмихнат великан. Сега го усещам крехък. Дръпвам се от прегръдката му. Той ме гледа усмихнат. Взема лицето ми в треперещите си длани, погалва с палец бузата ми, както преди.

— До утре — казва той и ме пуска.

— До утре — казва и мама.

Аз кимвам, изтръгвам на устните си една усмивка.

Вземам чантата си, напускам дома им, излизам на улицата и усещам как нощта ме глътва.