Мелани Раабе
Капанът (15)

15.

Виктор Ленцен има удивителни очи. Толкова бистри, толкова студени. Те са в ярко противоречие с множеството бръчки по обветреното му лице. Виктор Ленцен изглежда като красив, застаряващ вълк. Той ме гледа, а аз все още не съм свикнала с този поглед. Докато ме е нямало в стаята, той е съблякъл сакото си и го метнал на облегалката на стола. Запретнал е ръкавите на бялата си риза.

Моят поглед се залепва за голата му ръка под лакътя за структурата на кожата му, мога дори да различа отделните клетки, от които е изтъкана тя, мислено поглаждам вената, изпъкваща под кожата му, нагоре-надолу, усещам топлината, излъчваща се от него, и някакво чувство, от което точно сега нямам никаква нужда, пристяга като с примка гърлото ми. Много отдавна съм сама. Едно ръкостискане или една бегла прегръдка са максимумът от телесни контакти, които съм допускала през последните години. Защо именно сега трябва да си мисля за това?

— Можем ли? — пита Ленцен.

Започва се. Трябва да се съсредоточа. Фотосесията приключи. Започваме. Интервюто.

— Аз съм готова — отговарям.

Сядам изправена, наясно съм с напрежението в моето тяло.

Ленцен кима бегло. Записките му са пред него, ала той не ги поглежда.

— Госпожо Конрадс, още веднъж благодаря много, че ни поканихте във вашата красива къща — започва той.

— За мен е удоволствие.

— И така: как сте?

— Моля? — казвам аз, изненадана от въпроса и по тихото щракване от лявата ми страна забелязвам, че фотографът е запечатал този миг. Аз все още се боря със световъртежа си и напиращия позив да повърна, но не позволявам да ми проличи.

— Ами, вие живеете много уединено, това е всеизвестно. И вашите многобройни читатели, естествено, се питат как сте.

— Добре съм — отговарям.

Ленцен кима едва забележимо. Той игнорира записките си, гледаме в лицето и не ме изпуска от очи. Да не би да се опитва да чете вътре в мен?

— Вие имате голям успех с романите си. Защо сега сменихте жанра и написахте трилър?

Пак този въпрос — първоначалният му, на който не можах да отговоря, понеже се появи Шарлоте. Добре. Аз, за разлика от странното начало на Ленцен, съм подготвена за този въпрос. Той наистина беше неизбежен, затова аз завъртам наизустения си отговор:

— Както вие вече споменахте, моите житейски обстоятелства са всичко друго, но не и нормални. Аз не излизам от къщата, не ходя на работа, не ходя до пекарната или в супермаркета, не пътешествам, не се срещам с приятели в кафенета или в клубове. Живея много уединено и поради това много просто. Не е лесно да избягаш от скуката. Писането е моят начин да си подарявам малки бягства. Просто исках да опитам нещо ново. Естествено, аз разбирам, че някои хора, които обичат старите ми книги, реагират с учудване на тази смяна на направлението в творчеството ми. Но аз имам нужда от един вид литературна смяна на обстановката.

Докато говорех, Ленцен отпи глътка вода. Много добре.

— А защо от всички жанрове, които са на разположение на всеки писател, точно трилър? — продължава да дълбае.

— Може би защото това е възможно най-големият контраст спрямо моето досегашно творчество — казвам.

Звучи достоверно според мен.

Докато Ленцен сега все пак поглежда за миг записките си, погледът ми попада върху пепелника на масата. Решавам да направя още един опит.

— Извинете, бихте ли ми дали една цигара? — питам.

Той ме поглежда изненадано.

— Ама, разбира се.

Сърцето ми прави малък подскок, когато Ленцен изважда от чантата си синя кутия „Галоа“ и ми я поднася. Аз издърпвам една цигара. Сега най-нормалното за всеки пушач би било, съвсем механично да си вземе и той една.

— Имате ли огънче? — пита Ленцен.

Аз тръсвам глава. Надявам се, да не се разкашлям веднага, не съм пушила от много години. Така се надявам всичко това да не е било напразно и Ленцен да си запали също една цигара. Той бръква в горното джобче на сакото си, търси запалка, намира я. Подава ми огънче, като се навежда през масата, аз също ставам, навеждам се насреща му, неговото лице се приближава, моят пулс се ускорява, виждам, че той има лунички, колко удивително, няколко лунички сред бръчките. Очите ни се срещат, аз свеждам поглед, цигарата ми се запалва, едно щракване издава, че фотографът е натиснал копчето.

Аз се удържам да не се закашлям, дробовете ми парят. Ленцен върти в ръце кутията с цигари, веднъж, два пъти, после я оставя настрана.

— Аз пуша твърде много — казва и отново се обръща към записките си.

По дяволите! Обърках се. Какво да правя сега?

Аз пуша храбро цигарата. Тя е противна на вкус. Завива ми се свят, тялото ми протестира срещу непривичния никотин, чувствам се слаба.

— Докъде бяхме стигнали… — казва Ленцен. — А, да. Смяната на жанра. А вие самата четете ли трилъри?

— Чета всичко — отговарям.

Бях се надявала, че с времето ще свикна с вълчите му очи, но не е така. От няколко минути вече се опитвам да не прокарам ръка през косата си, понеже знам, че това е жест, издаващ неувереност, но сега не мога да се владея повече. Фотографът отново щраква.

— Кои трилъри са ви впечатлили в последно време? — пита Ленцен.

Аз изброявам една шепа автори, които наистина ценя, няколко американски, няколко скандинавски, няколко немски.

— Вие живеете доста уединено. Къде намирате вдъхновение?

— Добрите истории практически са на улицата — казвам и гася цигарата.

— Само че вие никога не излизате на улицата — отвръща самодоволно той.

Аз игнорирам репликата.

— Аз се интересувам много от това, което става по света — казвам. — Чета вестници, гледам новини, прекарвам много време в интернет, събирам информация. Светът е пълен с истории. Човек само трябва да държи очите си отворени. И, естествено, аз съм изключително благодарна на модерните комуникационни средства и на медиите, че ми дават възможност да внеса света в къщата си.

— А как правите проучвания? Пак ли през интернет?

Тъкмо се наканвам да отговоря, когато я чувам. Дъхът ми, пулсът ми се ускоряват скокообразно.

Това не може да бъде. Ти си въобразяваш.

Челюстите ми се схващат.

— Обикновено правя проучвания, като… — казвам и се опитвам да се съсредоточа. — За тази книга бях… бях…

Не си въобразявам, наистина звучи. Чувам музика. Завива ми се свят, всичко се завърта.

— Четох много за психиката на… бях…

 

 

Love, love, love. Музиката се засилва, аз примигвам, задъхвам се, след миг ще се задавя, Ленцен е точно пред мен, студените му светли очи са насочени към мен, жестоки и търпеливи, аз се задавям. Прикривам го уж като прокашляне. Прекъсвам изречението си. За миг ми причернява пред очите.

Трябва да дишаш, съвсем спокойно! Търся си някаква котва, намирам чашата с вода, усещам я в ръцете си, гладка и хладна. Изплувай, изплувай! Ето, това гладко хладно чувство в ръката ми, това е реалността, а не музиката, не музиката. Обаче тя продължава да звучи. Чувам я съвсем ясно, мелодията, тази ужасна мелодия. There’s nothing you can do that can’t be done… No one you can save that can’t be saved. Nothing you can do but you can learn how to be you in time. It’s easy. All you need is love la-da-da-da-da. All you need is love la-da-da-da-da. All you need is love, love. Love is all you need…

Гърлото ми е така пресъхнало, надигам чашата, опитвам се да я поднеса към устата си, разливам малко вода, треперя, пия, мъчително, внезапно си спомням, че не исках да пия от нея, оставям чашата обратно на масата.

— Извинете — изричам прегракнало.

Ленцен казва нещо, аз го чувам като през памук. В зрителното ми поле попада фотографът, съвсем размазано, аз се опитвам да се съсредоточа върху него, настройвам го на фокус, хващам се за ръба на басейна, изплувам. Въпреки че музиката все още звучи — la-da-da-da-da, аз все пак изплувам на повърхността. Поглеждам фотографа. Поглеждам Ленцен. Те не реагират. Аз чувам музиката, ала те не я чуват. Не смея да ги попитам за това. Не искам, не бива да изглеждам луда.

— Извинете, какъв беше въпросът? — казвам и се прокашлям, опитвам се да се отърва от жабата в гърлото ми.

— Как направихте проучванията за последната ви книга? — пита Ленцен.

Аз се мобилизирам, включвам и завъртам заучения си отговор, фотографът обикаля около нас и снима, аз съм пак на стартовата лента, говоря като на автопилот, но вътрешно съм потресена. Нервите ми играят лош номер, чувам неща, които ги няма, лоши неща. И то точно сега, когато умствено съм натоварена до крайност.

По дяволите, Линда! По дяволите!

Ленцен задава друг, незначителен въпрос и аз му отговарям. Музиката спира. Светът отново се върти нормално. Фотографът поглежда екрана на апарата си. Ленцен му хвърля изпълнен с очакване поглед.

— Готов ли си? — пита.

— Готов — отговаря фотографът, чието екзотично име забравих. Не поглежда към Ленцен.

— Благодаря ви, госпожо Конрадс — обръща се към мен младежът. — Радвам се, че се запознахме.

— И аз се радвам — отвръщам и ставам, коленете ми са меки като на новородено теле. — Ще ви изпратя.

Отразява ми се добре да стана, да вървя няколко метра, да активирам отново кръвообращението си. Едва не припаднах. Без малко. На границата. Това не бива да се случва отново, не и с този мъж в къщата ми.

Фотографът си събира вещите, мята чантата с оборудването си през рамо, кима към Ленцен, после тръгва след мен към външната врата. Световъртежът ми постепенно намалява, но все още се усеща.

— Чао, до скоро — казва фотографът, сваля якето си от закачалката. Подава ми топлата си ръка, поглежда ме за миг в очите. — Пазете се — добавя, сетне изчезва навън.