Мелани Раабе
Капанът (11)

11.

Мускулите ми парят. Аз съм твърдо решена да се подготвя колкото се може по-добре за Деня Х, а за това се изискват физически тренировки. Ако искам в екстремна ситуация да имам дори и най-малък шанс, значи трябва да се подготвя не само умствено, но и физически. Тренираното тяло понася по-добре стрес и напрежение. И затова аз тренирам. В мазето си от години имам фитнес студио, което ползвах рядко. Известно време ме измъчваха болки в гърба, с които се справих с помощта на личен инструктор и тренировки с уреди. Иначе имам малко основания да се грижа за тялото си. Общо взето, аз съм слаба и относително във форма, а фигурата ми по бански ми е дотолкова безразлична, че няма накъде повече. В моя свят няма плажове.

Тренировката ми се отразява добре. Едва сега, когато се завръщам в тялото си, забелязвам колко съм го занемарила през последните години. Живеех изцяло в главата си и напълно бях забравила ръцете, краката, раменете и гърба, дланите и ходилата си. Хубаво е усещането да съм в тялото си, тренирам яко, наслаждавам се на болката при последното повторение с вдигане на щангите, това парене, това крещящо чувство, което ми казва, че все още съм жива. То прави нещо с мен. Тялото ми припомня други неща, не тези от мозъка. Разходки в гората и болки в глезените. Прекарани в танци нощи и разранени ходила. И какво е усещането да скочиш в басейна в горещ летен ден, и как се свива сърцето, преди да реши да продължи да бие. Тялото ми припомня какво е усещането за болки. И какво е усещането за любов — тъмно, объркващо и пурпурночервено. Става ми ясно колко дълго време никой не ме е докосвал повече и колко дълго време аз не съм докосвала никого.

Иска ми се да можех да избягам от това сурово, изпълнено с копнежи чувство, което точно сега се отърка в мен като в крайпътна мантинела. Но аз се движа само по едно платно — моята бягаща пътечка. Колкото и да съм бърза, все пак никога няма да помръдна от място. Прогонвам от себе си мисълта, превъртам скоростта на пътечка на две-три степени по-бързо.

Пулсът ми се ускорява, отварям уста да си поема дъх — внезапно се сещам за изминалата нощ. За ужасяващия кошмар, от който успях да се освободя с големи усилия и от който се събудих задъхана, ритайки с крака. Не за първи път сънувах кошмари за срещата ми с Ленцен, но този беше най-гадният. Всичко бе ужасен провал. И усещането беше толкова истинско. Моят страх. Ухиленият Ленцен. Кръвта на Шарлоте по дланите му.

Кошмарът обаче бе добър поне в едно отношение. Сега знам, че аз сама трябва да захапя киселата ябълка и да държа Шарлоте настрана, отвън. Не го искам, но трябва. Подсъзнателно това отдавна ми беше ясно, ала страховете ми ме правеха егоистична и не позволяваха на мисълта да проникне на повърхността. Аз не исках да се срещам с Ленцен, без да имам доверен човек до себе си, и не се замислих, че излагам Шарлоте на опасност, ако я събера на едно място с убиец. Не зная защо Ленцен уби, не зная дали е пресметлив и предумишлен или стихиен, не зная дали е убивал и други хора преди или след Ана, не зная съвсем нищо в това отношение. Не искам Шарлоте да се среща с него и ще се погрижа това да не се случи. Физическо нападение може и да е невероятно, обаче аз не искам да поемам риск.

Още сутринта вдигнах телефона, звъннах на Шарлоте и й дадох почивка за деня на интервюто. Следователно ще бъда насаме с Ленцен.

Приключвам тренировката си, спирам бягащата пътечка, слизам, плувнала в пот. Усещам тялото си изтощено и се наслаждавам на това чувство. По пътя към банята минавам покрай старата ми, увехнала орхидея, която стои на перваза в коридора срамежлива и невзрачна. Не зная защо отведнъж ме обзема потребността да я внеса вътре и да я съживя. Може би защото самата аз започнах да съживявам себе си. Стигам до банята, едва успявам да смъкна през глава тениската си, толкова е подгизнала и прилепнала към мен. Влизам под душа, пускам топлата вода и се наслаждавам на усещането по кожата, докато тя се стича по раменете, гърба, бедрата ми. Тялото ми сякаш се пробужда от дългогодишна упойка.

Внезапно в мен се появява желанието да почувствам още повече. Иска ми се гърмяща рокмузика и пищенето в ушите след това, алкохолно замайване, люта до болка храна, любов.

И моята глава ми ги изброява — нещата, дето ги няма в моя свят: чужди котки, които изведнъж ти се умилкват. Монети, намерени на улицата. Пътувания в асансьор сред неприятно мълчание. Послания, разлепени по уличните стълбове: „Видях те миналия четвъртък на концерта на «Колдплей», изгубих те в тълпата, ти се казваш Мириям с Я, имаш кестенява коса и зелени очи, моля те, обади се на телефон 0176…“ Мирисът на горещ асфалт през лятото. Ужилвания от оси. Стачки на влаковете. Свистене от резки спирачки. Сцени на открито. Спонтанни концерти. Любов.

Спирам водата и прогонвам мисълта настрани. Имам да върша толкова много неща. След десетина минути аз отново седя в кабинета си и пиша, а по прозореца ми вече разцъфват първите ледени цветя.

10.

Софи

Идеалният момент бе между будуването и сънуването.

Щом заспиваше Софи, я връхлиташе все един и същи кошмар. А събудеше ли се, върху й се срутваше болезнената действителност. Но онзи кратък миг между двете — той беше стопроцентово перфектен.

Той отлетя и днес, бегъл като примигване. И Софи пак се сети за всичко. Брита бе мъртва. От това идваше отчаянието в сърцето й. Брита бе мъртва. Брита бе мъртва. Никога вече нищо нямаше да е наред.

Софи бе лежала часове наред будна, докато накрая, след няколко дни безсъници, очите й все пак се бяха затворили сами. Сега тя примигна, опита се да разпознае числата, които светеха в червено върху дисплея на радиочасовника. Наближаваше четири часът. Не беше спала дори и два часа и все пак знаеше, че вече няма смисъл да продължава да лежи. Тя провеси крака от ръба на леглото, но замря в тази поза. Пред вътрешния й взор като светкавица блесна споменът за жилището на Брита в онази нощ. Нещо там не беше както трябва. От самото начало нещо там я бе разтревожило. Много нощи подред тя бе лежала будна и беше размишлявала за това, ала мисълта бе хлъзгава, не можеше да я хване. Току-що се бе почувствала така, сякаш в съня си се беше сетила за тази важна подробност. Софи затвори очи, задържа дъха си, ала опашката на съня й се изплъзна. Тя стана безшумно, за да не събуди Паул, затвори тихо вратата зад себе си. Въздъхна облекчено, щом излезе от стаята, без да изтръгне Паул от съня му. В този момент най-малко й трябваше това — годеникът й да забележи, че тя не спи, да стане, да тръгне да я търси и да я задуши с лепкавата си грижовност. Последното, което можеше да понесе, бе Паул дори веднъж само да я попита как е.

Софи влезе в банята, съблече се и застана под душа. Усети, че краката й треперят така, сякаш е пробягала маратон. Не беше яла отдавна. Пусна водата. Тя потече от душа, жилава и ленива като неизстинало желе. Софи затвори очи, подложи лице под струята. Капките вода бавно се затъркаляха по тялото й, лепкави като мед. „Не, не като мед — помисли си Софи. — По-скоро като кръв.“ Тя отвори очи и видя, че имаше право. Кръв, навсякъде кръв. Жилава и гъста, тя се стичаше по тялото й, образуваше малък басейн в пъпа й, капеше по нозете й. Софи изпъшка, затвори очи, започна да брои. Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет. Насили се да отвори пак очи. Водата пак беше с нормална гъстота, червеното бе изчезнало. След по-малко от пет минути Софи, вече подсушена и облечена, влезе в ателието си. Безброй изрисувани платна. Миризмата на засъхнали маслени бои и акрил. В последно време беше продуктивна, ателието й лека-полека й отесняваше. И цялото жилище. Отдавна вече можеха да си позволят повече пространство, много повече място, ако искаха. Новият галерист на Софи продаваше картините й като топъл хляб, и то на цени, за каквито тя не можеше и да мечтае. И кантората на Паул се развиваше добре. Досега Софи държеше на това жилище само от удобство. Нямаше желание да се разправя с брокери. Но вече беше време.

Софи застана пред статива, забърка бои, потопи четката и започна да рисува бързо и без да се замисля. Когато завърши, изтощена и останала без дъх, от платното я гледаше Брита — с мъртви очи. Тя се отдръпна крачка назад, после още една, обърна се и залитайки, излезе от ателието.

Живописта беше нейното убежище, място, предлагащо облекчение, но през последните седмици там имаше само кръв и болка.

Софи отиде в кухнята, опита се да отвори хладилника, но дръжката се разлюля насреща й като пудинг. Пред очите й затанцуваха звезди. Тя бързо придърпа един стол, седна, с усилие успя да се задържи на повърхността на съзнанието си.

Не можеше да се храни. Не можеше да спи. Не можеше да рисува. Не можеше да говори с никого. А някъде там навън живееше и дишаше убиецът на Брита. Докато беше така, имаше само едно действие, за което си струваше изобщо да става от леглото: да го намери.

Софи се изправи. Влезе в кабинета си, изрови един все още празен бележник, отвори лаптопа си и започна да издирва.