Мелани Раабе
Капанът (34)

34.

Ето го пак, това сурово, червено чувство. Аз съм пак на поляната пред къщата на Виктор Ленцен. През главата ми отеква изстрел, чувствам тревата под дланите си, мръзна, главата ме боли.

— Госпожо Михаелис?

Гласът прониква съвсем бавно до мен.

— Госпожо Михаелис?

Аз вдигам поглед. Бавно се връщам в реалността. Комисариатът на полицията. Госпожа Михаелис, това съм аз. Макар да съм свикнала да се обръщат към мен с творческия ми псевдоним Конрадс. Мъжът, който ме заговори, ме разпитва вече тази сутрин. Той е сдържан, но любезен, а въпросите му нямат край.

— Трябва ли ви малко почивка? — пита полицаят, чието име забравих.

— Не, благодаря — отговарям.

Гласът ми е слаб и преуморен. Не си спомням кога за последно съм спала повече от няколко минути.

— След малко свършваме.

Мислите ми пак се връщат към поляната, докато на автопилот отговарям на въпросите. Тъмната поляна пред къщата на Ленцен. Аз седя в тревата, останала без дъх. В ушите ми отеква изстрел. Юлиян се вглежда в лицето ми, без думи ми дава да разбера, че не бива да мърдам от мястото си. Аз и без това не мога дори и да искам. Виждам как Юлиян предпазливо приближава лежащия на земята Ленцен, и си мисля: „Твърде късно, много, много късно, това е трик! Само един от неговите трикове!“ Но вече е късно, Юлиян е стигнал до лежащия в тревата силует, виждам как Юлиян се навежда, от гърдите ми се изтръгва беззвучен вик в очакване на още един изстрел, но не се случва нищо. Студено ми е, цялото ми тяло трепери. Виждам как Юлиян се изправя, насочва се пак към мен.

— Мъртъв е — казва.

Аз седя като зашеметена, Юлиян сяда до мен на тревата, прегръща ме, обвива ме с топлината си и аз най-сетне заплаквам. Около нас в къщите светват лампи.

 

 

— Благодаря ви, госпожо Михаелис — казва полицаят. — Това е засега, като за начало.

— За начало?

— Ами, много е възможно да имаме още въпроси — отговаря той. — Един човек се е застрелял с вашия пистолет. И цялата тази история, която току-що ми разказахте, звучи доста… сложно.

— Трябва ли да си наема адвокат?

Той се поколебава за миг.

— Винаги е от полза — казва и се надига от стола.

Аз нямам сили да се притеснявам. Изправям се внимателно. В болницата установиха, че глезенът ми не е счупен, а само навехнат, въпреки това в момента мога да ползвам само единия си крак, а с патериците съм все още доста несръчна, още повече че дясната ми ръка също е наранена. Полицаят ми отваря вратата. Успявам да изляза от стаята, която аз наричам „стая за разпити“, макар че официално не ме разпитват, а само се допитват до мен. Тъкмо когато напускаме помещението, насреща ни се появява Юлиян. Сърцето ми подскача, не мога да го спра. Но той избягва да ме гледа в очите, ръкува се формално с мен и се обръща към колегата си.

— Намериха телефона — казва.

Аз въздъхвам облекчено.

— Записан ли е разговорът? — питам аз.

— Колегите тъкмо преценяват данните, но по всичко изглежда, че е записан.

Полицаят, чието име забравих, ми подава ръка, и аз оставам насаме с Юлиян. Мислите ми се връщат към онази прегръдка, споделена в нощта на поляната, опитвам се да не мисля за нея. В мига, когато се бяха появили повиканите му колеги, Юлиян се беше отдръпнал от мен, беше се прокашлял. Пак бе започнал да ми говори на „вие“. Оттогава избягваше да ме поглежда в очите.

— Линда — казва той сега и прозвучава като сбогуване.

— Здрасти — казвам глуповато и се опитвам да уловя погледа му, но той не ми дава шанс, обръща се и изчезва в кабинета си.

Аз се питам дали той се държи така непохватно с мен, защото в действителност дълбоко в себе си все пак ме е смятал за убийца и сега съжалява за заблудата си? Сигурно е така. И може би това е причината да не ми се обажда след нашата нощ. Мисля си за онова, което каза Ленцен тогава, в моята къща. „Малко съмнение винаги остава.“ И се радвам, че признанието на Ленцен, записано в моя телефон, сега вече може да отстрани и последното съмнение. Тъкмо пресичам коридора на комисариата, мъчително, с патериците, когато чувам зад гърба си познат глас:

— Госпожа Михаелис?

Обръщам се тромаво. Пред мен стои Андрея Брант. Не се е променила ни най-малко. Нова е само служебната полуусмивка.

— Чух какво се е случило миналата нощ — казва тя. — Трябваше да оставите това на нас, наистина.

Миналата нощ. Бавно ми просветва. Действително всичко свърши.

Не й отговарям нищо.

— Е, както и да е — добавя полицайката. — Радвам се, че вие сте добре.

— Благодаря.

За миг изглежда, че иска да каже още нещо. Може би едва в този момент й става ясно, че това съм била аз, по телефона, преди няколко месеца. Мнимата свидетелка, която й се обади, а после затвори телефона. Но Андрея Брант само свива едва забележимо рамене, казва „Всичко хубаво!“ и изчезва.

Аз също тръгвам, стигам до изхода. Поглеждам назад. Решавам друго. Подпряна на патериците, поемам по коридора, крачка по крачка. Мисля си колко много неща трябва да направя. Да говоря с адвоката си. Да говоря с родителите си. Да взема Буковски. Да се обадя в издателството. И на агентката ми, за да е предупредена, когато се обади пресата. Да спя. Да взема душ. Да обмисля къде искам да живея в бъдеще. Защото не смея да се връщам в къщата, поне засега. Когато за последно влязох в нея, не я напуснах повече от десетилетие. Трябва да поговоря с някого за моите панически пристъпи, които пак се засилват сега, когато силното напрежение отмина и вече не става дума просто за оцеляване. Толкова много неща имам да свърша. Вместо това аз почуквам на вратата, зад която изчезна Юлиян, и я отварям.

— Може ли да вляза? — питам.

— Разбира се. Моля, влезте.

За първи път сега имам време да го разгледам на спокойствие. Той седи зад огромното си подредено бюро. Хубав е.

— Наистина ли? — питам.

— Разбира се, влезте.

— Не, аз имах друго предвид: на „ви“ ли сме? Наистина ли?

За първи път през този ден Юлиян ме поглежда в очите.

— Права си — казва той. — Вероятно е смешно така. Хайде, седни.

Аз докуцуквам до стола, който той ми предлага, сядам предпазливо и облягам патериците на бюрото.

— Дойдох, за да благодаря — казвам, лъжа, естествено.

— Ти ме спаси.

— Ти сама се спаси.

Няколко секунди двамата мълчим.

— През цялото време ти си бил прав — казвам най-сетне. — Било е престъпление от любов.

Юлиян кима замислено. Отново млъкваме, но този път мълчанието е по-дълго и неприятно. Часовникът на стената вляво от мен тиктака шумно.

— Аз никога не съм смятал, че ти си убила сестра си — казва изведнъж Юлиян и нарушава тишината.

Аз го поглеждам учудено.

— Нали това искаше да ме попиташ, или не? — казва той.

Аз кимвам.

— Никога — повтаря той.

— Когато ти звънях по телефона, ти тогава беше толкова… — започвам, но той не ме оставя да се изкажа.

— Линда, близо дванайсет години не бях чувал нищо за теб. И после неочаквано ти ми звъниш посред нощ, будиш ме и ме питаш такива неща. Нито „здрасти, Юлиян, как си“ нито „извинявай, че изобщо не ти се обадих“… как според теб трябваше да реагирам?

— Леле! — казвам аз.

— Да, именно. Леле! Това си казах и аз.

— Момент, почакай. Ти щеше да се обаждаш. Такава беше уговорката. Ти беше този, който все още беше женен. Ти каза, че ще ми дадеш знак, когато си готов — избухвам гневно аз.

Разочарованието ми от онова време отново кипва. Горчиво и жилаво, дванайсетгодишно.

— Е, сега вече е все едно — добавям аз. — Съжалявам, че събудих теб и приятелката ти. Няма да се случи повече.

Опитвам се да се изправя. Кракът ме боли.

Юлиян ме гледа недоволно. После изведнъж се ухилва:

— Ти си помислила, че Лариса е приятелката ми?

— Годеницата ти, жена ти… Откъде да знам.

Губя битката с моите патерици, изтощена съм и се отказвам.

— Лариса е сестра ми — казва усмихнат Юлиян. — Тя всъщност живее в Берлин.

Сърцето ми подскача.

— Ох! — възкликвам аз глуповато. — Не знаех, че имаш сестра.

— Има много неща, които ти не знаеш за мен — отвръща той все още усмихнат. — После пак става сериозен. — Впрочем, аз ти се обадих, Линда.

— Не ми разправяй приказки! Аз те чаках!

Той мълчи няколко секунди, като зашеметен.

— Спомняш ли си нашия разговор за литературата? — пита после.

— Това пък за какво е сега?

— Спомняш ли си? Нашият първи, истински разговор. Тогава, пред моята къща, на стъпалата?

— Естествено. Ти каза, че нямаш търпение да четеш романи, а и те не ти дават кой знае колко. И че обичаш да четеш поезия.

— А ти каза, че не можеш да извлечеш нищо от поезията. А аз ти казах, че някой ден ще си отделя време, за да те убедя. Помниш ли?

Помня.

— Да. Ти каза, че трябва да прочета нещо от Торо или Уитман, те със сигурност щели да ме научат да обичам поезията.

— Ти го помниш — казва Юлиян и в този миг на мен наистина ми просветва.

Сещам се за стария, поизтъркан том със стихове на Уолт Уитман върху нощното ми шкафче. Преди много, много години ми го беше изпратил някакъв почитател. Поне така си мислех. Книгата, която толкова често прелиствах в най-мрачните си часове. Която четях, която ме спаси в безсънната нощ преди интервюто. Коленете ми се подкосяват.

— Това е бил твоят знак? — питам изненадана.

Юлиян свива тъжно рамене. Всичките ми сили се изпаряват и аз отново се отпускам на стола.

— Аз не го разбрах, Юлиян. Аз мислех, че си ме забравил.

— Аз мислех, че ти си ме забравила. Когато не дойде отговор от теб.

Двамата млъкваме натъжено.

— Защо не ми звънна? — питам накрая.

— Ами… — казва тихо Юлиян. — Това със стихосбирката… аз реших, че е може би… някак романтично. И когато ти не ми отговори, не се обади, аз си помислих… — Той свива рамене и допълва: — Помислих си, че за теб светът продължава да се върти.

Така седим двамата един срещу друг, а аз си мисля колко различни можеха да бъдат изминалите дванайсет години, ако аз имах него и той мен. Днес аз практически не зная нищо вече за Юлиян, за живота, който той води. Той сам го каза: светът е продължил да се върти.

Мисля си, че онази старата, импулсивната Линда сега щеше да го погледне в очите и да сложи отворената си длан върху бюрото му, за да види дали той ще я вземе в своята. Но аз вече не съм предишната Линда. Аз съм жена, отрезвена до такава степен от живота, че не е излизала от къщата си единайсет години. Преживях много, преминах през много неща. По-възрастна съм, може би даже по-разумна. Осъзнавам, че Юлиян си има живот, където мен ме няма. Ясно ми е, че би било егоистично, ако се опитам да нахлуя в него.

И тогава аз се привеждам, вглеждам се в очите на Юлиян и слагам отворената си длан на бюрото. Юлиян я гледа няколко секунди, после я взема в своята.