Мелани Раабе
Капанът (16)

16.

Аз гледам няколко секунди подире му, после изправям рамене и с твърда крачка се насочвам към трапезарията. Спирам се рязко, защото погледът ми попада върху палтото на Ленцен. Добре би било да го опипам, човек никога не знае. Хвърлям поглед към вратата на трапезарията, ослушвам се, не чувам нищо. Бързо претърсвам джобовете на палтото, но там няма нищо. Сърцето ми прескача един удар, когато чувам шум зад гърба си. Извъртам се рязко. Пред мен стои Виктор Ленцен. Сърцето ми замира.

Той ме гледа изпитателно.

— Всичко наред ли е? — пита той.

Очите му са непроницаеми.

— Всичко е чудесно. Просто търся носна кърпа — казвам и посочвам жилетката ми, която виси точно до палтото на Ленцен.

За миг двамата стоим един срещу друг, никой от нас не казва и дума.

Мигът се проточва. Сетне физиономията на Ленцен се прояснява, той ми се усмихва. Какъв артист само!

— Чакам ви в трапезарията.

С тези думи той се обръща и изчезва. Аз си поемам дълбоко дъх, броя до петдесет, после също се връщам в трапезарията. Когато влизам, Ленцен седи на масата и ме гледа дружелюбно. Тъкмо понечвам да му кажа, че можем да продължим, когато телефонът отново звънва. Аз въздъхвам. Кой може да е?

— Може би трябва да вдигнете — казва Ленцен. — Изглежда, че е нещо важно.

— Да — отвръщам. — Може би трябва. Моля да ме извините.

Отивам в хола, приближавам се до звънящия като полудял апарат. Сбърчвам объркано чело, когато виждам на екрана мюнхенския телефонен номер. Зная го, неотдавна аз го набирах. Вдигам с треперещи пръсти слушалката, съзнавайки напълно, че Ленцен е в съседната стая и може да чува всяка моя дума.

— Линда Конрадс.

— Госпожо Конрадс — казва професор Кернер. — Добре е, че се свързах с вас.

Гласът му звучи странно.

— Какво има? — питам аз, тутакси обзета от тревога.

— За съжаление трябва да ви съобщя нещо неприятно — отговаря той.

Аз сдържам дъха си.

— Вие нали се интересувахте от ДНК следите от местопрестъплението на сестра ви — продължава Кернер. — Ами аз полюбопитствах и разгледах делото.

Той замълчава, колебае се. В мен се прокрадва едно тъмно предусещане. Ако той иска да каже това, което предполагам, тогава не искам да го чувам. Най-вече пък сега.

— Следите от ДНК от това местопрестъпление за жалост са напълно негодни — казва Кернер.

На мен ми причернява пред очите. Сядам на голия под, въздишам.

Като през памук чувам как Кернер ми казва, че за съжаление така се случвало от време на време — следите да се замърсяват или да се губят. И че той много съжалявал за това. Било преди той да постъпи на работа в Мюнхен, иначе със сигурност нямало да се случи. Че дълго мислил дали да ми съобщи или не и че в крайна сметка си казал, че всеки човек заслужава да знае истината, дори и тя да не е добра за него.

Аз се опитвам пак да си поема въздух. Наблизо седи чудовището и ме чака. Ако не се смята Шарлоте, която играе на горния етаж с Буковски, ние сме съвсем сами в тази голяма къща, а моят план се изпари, всички ДНК проби на този свят са негодни. Няма вече мрежа за капан. Няма двойно дъно. Само Ленцен и аз.

— Съжалявам, госпожо Конрадс — обажда се Кернер. — Но си помислих, че вие трябва да знаете това.

— Благодаря. Дочуване — казвам аз безизразно.

Седя там на пода. Погледът ми се рее през прозореца. Студената, слънчева утрин, която поздравих рано днес, се е превърнала в сив ден с ниско надвиснали облаци. Не зная как, но някак си намирам сили да стана и да се върна в трапезарията. Главата на Ленцен се завърта рязко към мен, когато се появявам на прага. Ето там, на моята трапезна маса седи този опасен мъж — толкова овладян, добре контролиращ се и спокоен, че просто не е за вярване. Той наблюдава всяко мое движение, лежи като дебнеща змия, а аз мисля.

Трябва ми самопризнание.

17.

Софи

Над отсрещните къщи драматично и тежко висяха гъсти, подпухнали облаци. Софи гледаше през прозореца, наблюдаваше небето, където кръжаха няколко черни бързолети. Там навън, някъде под това същото небе живееше и дишаше убиецът на Брита. Мисълта беше студена, с вкус на метал. Софи потръпна.

Запита се какво ли би било просто да не напуска повече жилището си. Никога да не й се налага да излиза навън в този страховит свят. Тя прогони тази мисъл, погледна часовника на китката си. Ако искаше да се яви горе-долу точно на купона, трябваше да побърза. Преди обичаше да ходи по сбирки, обичаше и сама да организира купони. След смъртта на Брита обаче се радваше, ако не й се налага да се смее и да разговаря с другите. А точно това очакваха от нея днес. Новият галерист Алфред, с когото работеше отскоро, празнуваше петдесетгодишния си юбилей с шумно градинско парти. Предимството бе в това, че щяха да присъстват най-вече хора от артистичния свят на града — ексцентрични художници, богати любители на изкуството, накратко казано: хора, с които Софи нямаше пресечни точки, с изключение на любовта към живописта. Тя не познаваше и почти никого от тях. Това имаше и добра страна — никой, дори и домакинът, не знаеше, че наскоро е починала сестра й, и никой нямаше да я въвлича в тези потискащи съболезнователни разговори. Поне в това бе сигурна. Въпреки всичко можеше и да се лиши от цялата тази забава, тя дори искаше да откаже. Паул бе този, който смяташе, че щяло да бъде ужасно неучтиво и че и без това щяло да й бъде от полза да се поразсее.

Сега Софи стоеше пред гардероба си, изправена пред трудната задача да си избере рокля според дрескода в поканата, изискващ облекло в бяло.

През последните седмици Софи беше носила само черно, а сега да се облече в бяло — това й се струваше като маскарад. Тя въздъхна, взе бял ленен панталон и бяло горнище с тънки като спагети презрамки.

 

 

Беше задушна вечер в края на лятото. Облаците се бяха разнесли, без да изпълнят обещанието си за дъжд и прохлада. Когато Софи и Паул пристигнаха във вилата на Алфред, партито вече се вихреше с пълна сила. Градината беше голяма, плътно обградена от дървета и храсти, та приличаше почти на естествено сечище някъде в гората. В храсталака и по дърветата мигаха безбройни светлинки, които придаваха на градината и събралите се в нея хора нещо нереално. Нямаше седящи места, освен една малка люлка тип „холивуд“ в един отдалечен ъгъл, където двама самозабравили се мъже се целуваха. Под голям кестен с безброй фенери като плодове в короната им, бе оформен дансинг, а до него беше издигнат малък подиум за оркестъра, който обаче не се виждаше никъде. От тонколоните звучеше тиха музика на запис, заглушавана от хаоса от гласовете на гостите, увиснал над сцената подобно нежното жужене на безбройни бръмбари. Тълпата постоянно се разцепваше, за да направи пътеки на сервитьорите, които носеха от кухнята на вилата табли с питиета и малки хапки, и ги предлагаха на гостите из градината. В съответствие с мотото те също бяха облечени в бяло и едва ли биха се отличавали от гостите, ако не носеха на главите си нежни диадеми с рога.

Софи реши да отстъпи пред молбите на Паул и да изключи, доколкото можеше. Тя изпи един коктейл, после още един и още един. Изяде няколко хапки. Честити на галериста. Взе си още една чаша.

Най-сетне Алфред се изкачи на малкия подиум, произнесе кратка реч, в която благодари на гостите. После се обърна към оркестъра да дойде и обяви, че посвещава на жена си първата песен за вечерта. Софи се усмихна, когато галеристът и жена му (единствената, която вместо бяло, бе облечена в крещящо червено) си отправиха въздушни целувки. Усмивката на Софи обаче замръзна, когато четиримата оркестранти започнаха и забиха първите тактове от All you need is love на „Бийтълс“. Светът изчезна, раззина се паст, която я погълна, погълна я цялата, от главата до петите.