Мелани Раабе
Капанът (28)

28.

Когато Шарлоте се появява сутринта и започва да разопакова в кухнята покупките ми за седмицата, аз вече съм отметнала много часове труд. Наблюдавах техниците по охраната как с равнодушни физиономии отстраняват микрофоните и камерите из къщата ми. Чистих. Премахнах всички следи от Виктор Ленцен в моя дом. Гледах видеозаписите. Лудата писателка и ужасения репортер. Удържах гнева си под контрол — повече никакви опустошени стаи и кървящи юмруци. Вместо това се подготвях.

Сега трябва само да взема и Шарлоте в лодката ми. Това обаче не е така лесно, както очаквах. Стоим двете в кухнята. Тя подрежда в хладилника плодове и зеленчуци, мляко и сирене и ме гледа колебливо. Разбирам я. Моята молба трябва да й се сторила странна.

— А колко време ще трябва да държа Буковски при мен? — пита тя.

— Една седмица? Става ли?

Шарлоте ме оглежда, после кима с глава.

— Добре, защо не. Синът ми, естествено, ще подскача от въодушевление, той обича кучета и му се ще да има свое.

Тя се колебае, поглежда крадешком превръзката на дясната ми ръка, ръката, с която аз като обезумяла удрях стената в моя кабинет. Която разраних до такава степен, та се наложи личният ми лекар да намине и да я обработи. Зная, че Шарлоте иска да каже още нещо и че се притеснява. Нейната странна работодателка, която никога не излиза от къщата и за последно е имала поне една депресивна криза, сега я моли да се грижи за домашния любимец. Звучи, все едно планирам самоубийството си и искам да се погрижа за това, след смъртта ми някой да осинови любимото ми куче. Разбира се. Нормалните хора дават домашните си любимци на други стопани само когато искат да заминат. А че аз бих могла да имам планове за пътуване, това е пълен абсурд.

— Госпожо Конрадс — пита нерешително тя. — Добре ли сте?

Отведнъж ме обзема такава обич към Шарлоте, че едва се удържам да не я прегърна, което сигурно съвсем ще я обърка.

— Всичко е наред, наистина. Зная, че през последните седмици и месеци бях странна. Може би дори бях изпаднала в депресия. Обаче съм по-добре. Просто имам адски много неща да свърша през идните дни, а Буковски в момента се нуждае от много внимание… — Аз се колебая, зная, че звуча откачено, но не мога да променя нещата. — Би било просто супер, ако можете да го вземете за няколко дни. Естествено, че аз ще си платя за това.

Шарлоте кима. Почесва се неуверено по татуираната ръка. Кима пак.

— Окей.

Аз не мога да се владея повече и се мятам на врата й. Сутринта я питах дали журналистът, който наскоро ме интервюира, се е свързвал с нея, а тя отрече. Аз и без това вече не вярвам, че Ленцен би сторил нещо на Шарлоте. Той не е глупав.

Шарлоте изтърпява прегръдката ми, аз я притискам няколко секунди, после я пускам.

— Ъ-ъ-ъ, благодаря — промърморва засрамено тя. — Аз тогава да събера нещата за кучето.

И изчезва към горния етаж.

Аз изпитвам безкрайно облекчение, даже се развеселявам. Тъкмо се насочвам към кабинета си, но се спирам в коридора и с удивление оглеждам малката орхидея, която преди няколко месеца пренесох тук от зимната градина. Грижех се за нея и я поддържах, слагах торове за орхидеи, поливах я всяка седмица, постоянно се занимавах с нея. И въпреки това едва сега виждам стъблото, което е пуснала. Пъпките по него са все още миниатюрни, невзрачни и твърди. Но вътре в тях вече се съдържа щедрото великолепие на огромни екзотични цветове. Струва ми се като чудо. Решавам да дам на Шарлоте и цветето, за да се погрижи за него. Не искам то да загине, когато ме няма.

Останалата част от деня прекарах в четене пред лаптопа в кабинета ми. Открих, че орхидеите могат да виреят практически навсякъде, в пръст, на скала, на камъни, върху други растения. Че те теоретически могат да се разрастват неограничено и че почти нищо не се знае за това каква възраст могат да достигнат в действителност. През последните години аз имах много време за четене, но не знаех този факт.

По някое време Шарлоте си тръгна. Буковски направи сцена, когато тя го настани в колата си, сякаш той се досети, че предстои нещо лошо. А той познава колата на Шарлоте, защото винаги тя го вози при ветеринаря. Въпреки това той не беше на себе си. Аз го погалих, поразроших козината му, само малко, съвсем бегло, за да не подсилвам още повече мисълта му, че това е раздяла завинаги.

Надявам се да се видим пак, приятел.

След като Шарлоте и Буковски изчезнаха, аз влязох в зимната градина и полях моите растения. Накрая си направих кафе в кухнята. После влязох в библиотеката, вдъхнах успокояващия й мирис, с чашата кафе в ръка гледах известно време през прозореца. Дотогава, докато кафето ми изстина, а светът навън стана тъмен.

Сега е нощ. Няма какво повече да върша. Готова съм.

Епилог

Софи

Тя го срещна съвсем случайно. Беше влязла в една кръчма, където не беше ходила никога преди, и макар заведението да бе доста препълнено, тя го видя веднага. Той седеше на бара с бира пред себе си, сам. Тя не повярва на очите си. После си помисли, че комисарят би могъл да остане с впечатлението, че тя го следи. Софи тъкмо понечи да излезе от кръчмата, когато той обърна глава към нея и я позна. Софи се усмихна измъчено. Приближи го.

— Вие преследвате ли ме? — попита Йонас Вебер.

— Случайност. Честна индианска дума — отвърна Софи.

— Никога не съм ви виждал тук — каза той. — Често ли идвате?

— Често минавам покрай това заведение, но днес за първи път прекрачвам прага му.

Софи се намести на един свободен стол край бара.

— Какво ще пиете? — попита тя.

— Уиски.

— Ами добре. — Софи се обърна към бармана: — Аз ще пия същото.

Барманът наля и постави чашата пред нея.

— Благодаря.

Софи се вгледа в бистрата кафява течност, поразклати я.

— За какво да пием? — попита накрая.

— Аз пия за официалния провал и разтрогване на брака ми — отговори Йонас. — А вие?

Софи се поколеба, не успя веднага да преглътне току-що чутото, запита се дали трябва да го коментира, реши да не го прави.

— По-рано аз винаги казвах, че пия за световния мир — рече. — Обаче светът не е мирен и никога няма да бъде.

— Значи без тостове — заключи Йонас.

Те се погледнаха в очите, чукнаха чашите си и изпиха уискито наведнъж.

Софи извади от джоба на панталона си една банкнота, остави я на тезгяха.

— Благодаря — каза на бармана.

Обърна се към Йонас. Той я гледаше със странните си очи.

— Тръгвате ли си вече? — попита той.

— Налага се.

— А, така ли?

— Да. Вкъщи ме очакват — рече Софи.

— О, да. Вие с годеника ви… събрахте ли се пак? — попита Йонас.

Гласът му звучеше съвсем неутрално.

— Не. Имам си нов и не искам да го оставям дълго сам. Искате ли да го видите?

Преди Йонас да успее да отвърне нещо, Софи вече бе извадила телефона си от джоба на джинсите. Докосна припряно с пръст разни бутони, накрая бутна под носа на Йонас снимката на малко рунтаво кученце.

— Не е ли абсолютно суперски? — попита тя.

Той се усмихна.

— Как се казва?

— Обмислям да го нарека на някой от моите любими писатели. Може би Кафка.

— Хм.

— Какво, не сте убеден?

— Кафка е хубаво име, без съмнение. Обаче този тук някак си не изглежда като Кафка.

— А как изглежда? Само не ми излизайте сега пак с някой от вашите поети. Няма да го кръстя Рилке.

— Смятам, че изглежда като Буковски.

— Като Буковски ли? — извика ужасена Софи. — Пропаднал и впиянчен?

— Не, рошав. И някак си готин.

Йонас сви рамене, тъкмо искаше да каже нещо, но в този миг звънна телефонът му. Той погледна екрана. Малко по-късно кратък сигнал обяви за получено съобщение в пощата му.

— Трябва да се обадите — заключи Софи. — Някой нов случай.

— Да.

— Е, аз и без това трябва да тръгвам.

Софи слезе от стола си, погледна Йонас в очите.

— Благодаря — каза.

— За какво? Вие го заловихте, не аз.

Тя сви рамене.

— Въпреки това — каза, залепи една целувка на бузата на Йонас и изчезна.