Мелани Раабе
Капанът (22)

22.

Дъждът все пак дойде. Вятърът го мята срещу прозореца на кухнята ми, сякаш иска да го разбие. Скоро той все пак се уморява и накрая затихва съвсем. Бурята е само спомен, едно беззвучно просветване в далечината.

Аз продължавам да стоя, подпряна с ръка на кухненската маса, за да не падна, опитвам си да си спомня как се диша. Трябва да правя всяко вдишване съвсем съзнателно, защото тялото ми е престанало да урежда автоматично тази функция за мен, значи ще трябва сама да се съсредоточавам върху това. За друго нямам сили, не мисля за нищо. Просто стоя там.

После все пак до мозъка ми достига една мисъл и тя ме кара да се размърдам. И докато се чудя, че ръцете и краката ми, а и всичко останало си функционира както преди, аз прекосявам помещения, изкачвам се по стъпала и отварям врати, а после го откривам. Той спи, но се събужда, когато сядам до него, първо носът му, после опашката, после и останалото му тяло. Уморен е, но се радва.

Извини ме, задето те събудих, приятел. Не искам да съм сама тази нощ.

Аз се свивам на кълбо до него, просто така — на пода, наполовина върху неговото одеяло. Притискам се към него, за да получа малко от топлината му, обаче той се тръска и се отскубва, изобщо не обича да го гушкат, трябва му пространство, той не е гальовна котка, свобода, пространство, място. Скоро Буковски заспива пак и потъва в своите кучешки сънища. Аз лежа сама няколко секунди и продължавам да се опитвам да не мисля за нищо, ала в гърдите ми се размърдва нещо животинско и аз зная ужасното му име, и се опитвам да не мисля за нищо, обаче мисля за прегръдката на Ленцен, за топлината й, а в стомаха ми се появява чувство на безтегловност в свободно падане, аз все още се опитвам да не мисля за нищо, обаче мисля за прегръдката на Ленцен и за животното в гърдите ми и за неговото ужасно име: Копнеж. Зная колко съм жалка и ми е все едно. Зная, че това няма нищо общо с Ленцен и че копнея не за неговата прегръдка, и че копнежът ми не е по него, и че зная по кого е, обаче не бива да мисля за това.

Ленцен беше само задействащият импулс, но сега те ми причиняват болка, спомените за това как можеше да бъде, сред хора, погледи, докосвания, топлина, не искам да мисля за това, и все пак потъвам в спомените си. А после рационалната част от мозъка ми се включва отново, просто така, периодът на пощада е отминал и аз си мисля: полицията ще дойде всеки момент.

Зная, че съм извършила престъпление и съм го документирала акуратно, без пропуски. Всички микрофони и камери са тук в къщата ми. Аз направих лоши неща, а полицията ще дойде и ще ме арестува, все едно какво каза Ленцен. Щом започне пак да мисли трезво, той ще повика полицията. Но няма да има голяма разлика дали аз вегетирам сама и с кълбо от копнеж в гърдите тук или пък в някой затвор.

Затова не правя нищо, не ходя из къщата, за да унищожавам записи или да чупя камерите, които безпощадно са документирали моята лудост. Лягам си и чакам, и се радвам, че нищо от изминалите часове не прониква в съзнанието ми, понеже знам, че там има толкова много неща, на които мога да се порежа. И тъкмо когато си го мисля, се случва нещо: появява се една мисъл, облечена в гласа на Ленцен, макар и да е моя: „Най-лошото е съмнението. Винаги остава едно малко съмнение. Това е лошото. Съмнението е като трън, който не можеш да защипеш. Страшно е, когато нещо такова разрушава семейства.“

Аз се замислям за моите родители. За това какви бяха те след онази страшна нощ, а всъщност — какви си останаха след това. Приглушени, притъпени. Сякаш някой бе завъртял надолу копчето за силата на звука. С мен бяха предпазливи и внимателни. Сякаш съм от стъкло. Предпазливи и… сдържани. Една дистанцирана учтивост, сякаш аз бях чужд човек. Аз се опитвах да изтълкувам това като съобразителност и дискретност, но всъщност винаги съм знаела, че имаше и нещо друго. И нямаше нужда от някакъв си Виктор Ленцен, за да се сетя какво е онова нещо. Нарича се съмнение.

Линда обичаше Ана. Не, Линда няма никакъв мотив. Не, Линда не е способна на такова нещо, а и защо да го прави, не, невъзможно. Не, никога, абсолютно никога, няма шанс. Но ако все пак?

Все пак ние живеем в свят, където всичко е възможно, свят, в който бебета се създават в стъкленици, роботи изследват планетата Марс, а малки частици биват премествани с лъч от А към Б, в свят, в който е възможно всичко, всичко. Тогава защо не и това? Едно мъничко съмнение остава винаги.

Не мога да го понеса. Сядам в леглото си и се пресягам към телефона, набирам домашния телефон, който родителите ми имат от близо трийсет години и който така дълго не съм набирала. Чакам. Кога за последен път сме разговаряли, колко ли години минаха оттогава? Пет? Осем? Сещам се за чекмеджето в кухнята ми, пълно с коледни картички от родителите ми, понеже ние така празнуваме Коледа: като си пишем едни на други картички. Не си говорим откакто Ана умря. Свършиха ни думите. Разговорите станаха изречения, изреченията — отделни думи, думите станаха на срички, а после млъкнахме съвсем. Как можа да се стигне дотук? И можем ли от пощенските картички, които са единственото нещо, предпазващо ни от пълно прекъсване на контакти, да се върнем обратно към разговорите? Ами ако моите родители сериозно ме смятат за убийца? Тогава какво?

Ти наистина ли искаш да го знаеш, Линда?

Да, искам да знам.

Едва когато прозвучава първото звънене на телефона, аз се усещам за времето — колко ли е часът в другия свят, в който живеят моите родители и в който времето е много по-важно, отколкото в моя свят. Телефонът звъни втори път, аз хвърлям поглед към часовника. По дяволите, толкова е късно, загубих време, колко ли дълго стоях в кухнята и зяпах пред себе си, колко ли дълго гледах как кучето ми спи, колко ли дълго лежах там, докато студените очи на моите охранителни камери ме гледаха отгоре, подобни на безразлични богове? Понечвам да затворя телефона, мисля си, че е твърде късно за разговор, той звънва още веднъж и тогава чувам разтревожения глас на майка ми:

— Ало?

— Ало. Обажда се Линда.

Майка издава някакъв звук, който не мога да определя — стон, болезнен и дълбок, не зная какво означава той. Търся в ума си правилните думи, думите, които могат да обяснят защо я изкарвам от леглото посред нощ и че трябва да я попитам нещо, което ми е много, много трудно, но точно тогава нещо в линията изпращява и последващият дълъг пиукащ звук ми показва, че връзката е прекъснала. Минава доста време, докато аз проумявам, че майка ми просто ми е затворила телефона.

Оставям моя телефон и няколко секунди зяпам стената, после се отпускам пак в леглото си.

Казвам се Линда Конрадс. На 38 години съм. Аз съм писателка и съм убийца. Преди дванайсет години убих по-малката си сестра Ана. Причината никой не може да си обясни. Вероятно и аз самата не я знам. Вероятно просто съм луда. Аз съм лъжкиня. И убийца. Това е моят живот. Това е истината. Поне за моите родители тя е такава.

Една черна мисъл, която е кръжала из моето подсъзнание, се отделя от другите и се изтласква към повърхността, голяма и тежка, предизвиква едно всмукване, което завихря другите мисли в малки водовъртежи и ги подема със себе си. Гласът на Ленцен.

„Принцесата от филмите на «Дисни». Възседнала високия си кон. Аз, ако бях жена, ако бях Софи, щях да ненавиждам Брита.“

И аз си мисля: точно това изпитвах и аз.

Болката, която идва с това прозрение. Спомените. Да, аз я ненавиждах, да, аз я мразех, да, аз я ревнувах, да, аз смятах, че не е нормално родителите ми да предпочитат нея, по-малката, по-хубавата, нея, която умееше тъй добре да манипулира хората, нея, която изглеждаше толкова мила и невинна с русите си коси и кръглите детински очи, с които въртеше всекиго на малкия си пръст, всекиго, освен мен, защото аз знаех каква всъщност е тя, знаех как умееше да наранява, колко язвителна можеше да бъде, колко безпардонна, колко груба, колко бездънно подла.

Мама и татко ще ми повярват, хайде на бас?

Харесва ли ти този тип? Той ще си тръгне с мен оттук, хайде на бас?

Нищо чудно, че Тео в един момент вече не можеше да я понася, след всичките тези години на връзката им той бе успял да надникне зад кулисите, познаваше я добре, почти колкото и аз. Макар че това не е съвсем вярно — никой не познаваше Ана така добре като мен.

О, не, не. Ана не би направила такова нещо, Ана не би казала такова нещо, ти трябва да си го разбрала грешно, тя е още малка; Ана да е направила това? Не, това със сигурност е било някакво недоразумение, не ми звучи правдоподобно като за Ана, съвсем честно, Линда, защо винаги трябва да измисляш лъжи? Ана, Ана, Ана. Ана, която можеше да се облича в бяло, без да се изпоцапа, Ана, за която момчетата правеха записи и диджейски миксове, Ана, която наследи пръстена на нашата баба, Ана, чието име можеше да се чете отзад напред, докато моето име, прочетено отзад напред, е направо смешка.

Твоето име, ако го четеш отзад напред, е Аднил, звучи като Адолф или Миндил, е, хайде, де, не се сърди пак, Аднил, това беше само шега, Аднил, хахахаха.

Света Ана.

Да, аз ненавиждах сестра си. Това е истината. Това е моят живот. Всъщност не искам да мисля за него. За нищо не искам да мисля. Нито за полицията, която не идва, макар че би трябвало да дойде, нито за моите родители, нито за Виктор Ленцен, нито за моите собствени черни мисли.

Пресягам се към нощното шкафче, издърпвам чекмеджето, намирам опаковката с хапчетата, голяма опаковка от САЩ, обичам интернет. Изсипвам в шепата си няколко хапчета, прокарвам ги със застояла вода, имат вкус на течна пластмаса, задавям се за миг, точно тогава усещам, че съм гладна, стомахът ми се бунтува, пълният с хапчета стомах, свивам се в ембрионална поза и чакам стомахът ми да престане да се свива в спазми. Искам само да спя. Утре е нов ден. Или пък (с малко късмет) — не е. Стомахът ми е като юмрук, в устата ми се събира слюнка, неволно се сещам за локвата от шок, повръщано и жлъчка, която Виктор Ленцен остави на пода в трапезарията ми и която все още не съм почистила. И в същия миг всичко се завърта около мен. Притиснала длан към устата си, аз се измъквам от леглото, олюлявам се към вратата, Буковски поглежда за миг, вижда, че на мен не може да ми се помогне, и ме оставя на мира, аз залитам към банята на втория етаж и едва успявам да стигна до мивката, преди да повърна в нея поток от страх и хапчета. Пускам водата, изчаквам малко, повръщам още веднъж, внезапно изпотена, внезапно трепереща от студ.

Стоя пред огледалото и разглеждам лицето си. Жената, която ме гледа отсреща, е чужда, непозната. Аз свивам вежди и оглеждам бръчката, която разделя по средата челото ми, като пукнатина е, и проумявам, че това не е моето лице, това, което ме гледа отсреща, е някаква маска. Вдигам вежди и в моята маска се показват още пукнатини, разклоняват се, все повече и повече, уплашена, аз притискам длани към главата си, опитвам се да попреча на парчетата да паднат на пода и да се строшат, обаче е твърде късно, аз съм пуснала в ход процес, който не мога вече да спра дори и да исках. Пускам, отказвам се. Лицето ми пада със звън на пода, а зад него няма нищо, само пустота.

Аз луда ли съм?

Не, не съм луда.

Откъде човек знае, че не е луд?

Ами просто го знае.

Откъде човек знае, че е луд?

Ами просто го знае.

Но когато човек все пак е луд — как тогава може да го знае? Как може да знае нещо със сигурност?

Чувам как в главата ми двата гласа спорят и вече не зная кой от двата е разумният.

Лежа пак в леглото си, съвсем тихо, а моите мисли препускат. Страх ме е. Студено ми е.

После в съзнанието ми прониква някакъв своеобразен шум, някакво бръмчене, не, грохот, той набъбва, изчезва, появява се отново, пулсира, жив е и е застрашителен, става по-силен, по-силен, по-силен, аз запушвам ушите си с ръце, олюлявам се, едва не падам, махам длани от ушите си и осъзнавам, че това е тишината, аз чувам тишината. След този ден, който трябваше да реши всичко, тя е всичко, което остава. Тишината. Сядам, слушам я известно време, сетне тя се уталожва и изчезва. Не остава вече нищо. Само хладината на нощта. Всичко е приглушено, сърцето ми бие бавно и тежко, сякаш вече не вярва, че този сизифовски труд си е струвал, и дъхът ми е съвсем повърхностен, и кръвта ми тече бавно и уморено, и мислите ми почти се спират. Не мислят за нищо, само за две красиви очи с различен цвят.

А после аз изведнъж се надигам, изведнъж телефонът се оказва в ръката ми, без да мога да си спомня да съм вземала някакво конкретно решение, и набирам номер.

И сърцето ми бие лудо, и дъхът ми се ускорява бясно, и кръвта ми потича пак, и мислите ми се надбягват една през друга, защото аз най-сетне правя обаждането, което отлагам и бутам пред себе си от единайсет години насам. Зная номера наизуст, достатъчно често съм го набирала и после веднага съм прекъсвала връзката, десетки, стотици пъти. Едва издържам първото позвъняване, даже автоматично, по инерция понечвам да прекъсна, но издържам. Чувам как се звъни втори път, трети път, четвърти и почти с облекчение си казвам, че го няма, ала в този миг той се обажда.

25.

Йонас

Мобилният телефон на Йонас Вебер вибрираше за трети път през последния половин час. Той го извади от джоба си, погледна екрана, видя, че му звъни Софи, и се прокле, заради това че й беше дал номера на мобилния си. Поколеба се малко, после се обади:

— Вебер.

— Обажда се Софи Петерс. Непременно трябва да говоря с вас.

— Вижте, Софи, в момента не става — каза той и усети как погледите на Антония Буг и Фолкер Цимер се насочиха към него, когато изрече името й — Може ли аз да ви звънна после?

— Наистина няма да отнеме време. И наистина, наистина е важно — отвръща тя.

Нещо в гласа й разтревожи Йонас. Звучеше странно. Маниакално.

— Добре. Почакайте.

Той хвърли на колегите си извинителен поглед и напусна местопрестъплението, където тъкмо ги бяха повикали. Често казано, даже се зарадва да излезе за малко навън.

— Добре, сега излязох за малко — каза той.

— Да не би да сте в някакво заседание в момента или нещо такова?

— Нещо такова.

— Съжалявам. Аз понеже… Преди малко бях в музея. И гледах „Слънчогледите“ на Ван Гог. И… нали знаете, спомняте си какво ви казах. Че трябва да е бил някой непознат? Че никой, който е познавал Брита, не би й сторил нищо? А вие ми казахте, че представям Брита като ангел? Такава беше тя, разбирате ли? Нещо като ангел.

— Софи — каза Йонас. — Говорете по-бавно, едва следвам мисълта ви!

В телефона си той чуваше нервното й дишане.

— От първия миг знаех, че съм видяла в квартирата на Брита нещо, което не пасва там. Аз ви го казах, помните ли? Че престъпникът е оставил нещо, както правят серийните убийци във филмите. Там имаше нещо, което не отговаряше на цялата картина, само че аз не знаех какво е то. Обаче сега, обаче сега знам!

Тя говореше без паузи, пое си мъчително дъх.

— Спокойно, съвсем спокойно, Софи — изрече Йонас колкото се може по-търпеливо. — Поемете си дълбоко дъх и издишайте. Така е добре. А сега продължете.

— Значи аз казах, че сигурно е бил сериен убиец, някакъв луд, а вие казахте, че в действителност няма серийни убийци и че те са толкова редки, колкото не мога да си представя и че повечето престъпления се извършват от съответния партньор, всички тези неща.

— Софи, помня много добре. Накъде биете?

— И вие казахте, че не може да е бил сериен убиец, дори само заради това че няма серия, няма такъв подобен случай. Ами ако Брита е само началото? Началото на серията? Какво, ако той продължи?

Йонас мълчеше.

— Там ли сте още? Йонас?

— Слушам ви.

Тя разказваше напълно объркано, но той бе наясно, че трябва да я остави да говори и че нямаше да помогне, ако я прекъсне.

— Добре. Значи… всеки случай… аз тъкмо ви разказвах, че бях в музея. И стоях пред „Слънчогледите“ на Ван Гог. Помните ли как ви разказвах, че в квартирата на Брита нещо не беше наред? Сега знам какво. Нямам представа защо не съм се сетила за това преди, мозъкът ми беше като блокиран. Вероятно защото е било твърде очевидно и аз някак си, кой знае защо, съм търсила нещо незабележимо, някак си скрито. По дяволите, знаех си аз, знаех си!

— Били са цветята — рече Йонас.

Софи млъкна за миг, шокирана.

— Вие сте го знаели? — попита накрая тя.

— Не, допреди малко, не — отговори Йонас и се опита да говори спокойно: — Слушайте, Софи, аз наистина трябва да се връщам на работа.

— Разбирате ли какво означава това, Йонас? — попита възбудено тя, без да обръща внимание на думите му.

— Убиецът е оставил цветя при Брита! Кой нормален убиец, който действа в състояние на афект или от низки подбуди, ще остави цветя до жертвата си?

— Нека да поговорим за това по-късно, на спокойствие — предложи Йонас.

— Но…

— Аз ще ви се обадя веднага след съвещанието, обещавам.

— Убиецът ги е оставил там, разбирате ли? Това не бяха цветята на Брита! Брита не обичаше отрязани цветя! Всички го знаеха! Вероятно цветята са нещо като негова запазена марка! Ако това е вярно, той ще го направи пак! Това е посоката, в която трябва да търсите. Може би все още можете да му попречите!

— Софи, ще поговорим по-късно, обещавам.

— Но аз трябва да ви кажа още нещ…

— По-късно.

Той затвори, пъхна телефона си в джоба и се върна в задушния апартамент.

Местопрестъплението, което колегите му тъкмо изследваха сантиметър по сантиметър, приличаше невероятно на онова, което бяха установили в квартирата на Брита Петерс. На пода в хола лежеше руса жена, облечена в някога бяла рокля, сега почти изцяло пропита с кръвта на жертвата. Що се отнасяше до физическата прилика, жената би могла да бъде сестра на Брита Петерс. Живеела също сама, също на партерния етаж. Когато бяха влезли първите полицаи от патрула, вратата към терасата била все още отворена.

В главата на Йонас се появи казаното от Софи: „Вероятно цветята са нещо като негова запазена марка.“

Йонас отиде при колегите, огледа жилището. Имаше една голяма разлика в сравнение с първото местопрестъпление. Тук никой не бе попречил на убиеца и затова цветята, които той бе донесъл, не лежаха просто така разпръснати наоколо, така, сякаш мъртвата ги бе държала в ръка и ги бе изтървала, когато е била нападната. Не, тук пред погледа му се разкри съвсем друга картина.

И той отново чу думите на Софи: „Той ще го направи пак! Но може би все още можете да му попречите!“.

Той огледа трупа на русата жена. Тя държеше в ръка малък, подреден букет от бели рози, които създаваха ужасяващ контраст с тъмната, засъхнала кръв, в която лежеше жената.

Беше твърде късно.