Мелани Раабе
Капанът (1)

1.

Аз не съм от този свят.

Поне така говорят хората. Сякаш има само един свят.

Стоя в голямата си, празна трапезария, в която никога не сядам да се храня, и гледам навън. Помещението е на партерния етаж; през големия прозорец се виждат поляната зад къщата ми и началото на гората. От време на време преминават сърни. Лисици.

Есен е. И докато аз зяпам така през прозореца навън, струва ми се, че гледам в огледало. Това кресчендо на багрите, есенната буря, която превива дърветата, огъва някои техни клони, чупи други. Денят е драматичен и красив. И природата, изглежда, също чувства, че скоро нещо ще свърши. Тя се възправя още веднъж с цялата си сила, с всичките си багри. Скоро ще легне стихнала пред моя прозорец. Слънчевата светлина ще се замени от мокро сиво и накрая — от скриптящо бяло. Хората, които ми идват на гости — моята асистентка, издателят ми, агентката ми, всъщност то други няма — ще се оплакват от влагата и студа. От това, че първо трябва да остъргват скрежа от предното стъкло с изтръпнали от студ пръсти, преди да успеят да запалят колите си. От това, че е още тъмно, когато сутрин излизат от жилището си, и вече е пак тъмно, когато вечер се връщат у дома. За мен тези неща нямат никакво значение. В моя свят и лете, и зиме е точно плюс 23,2 градуса. В моя свят винаги е ден и никога нощ. Тук няма дъжд, нито сняг, нито замръзнали пръсти. В моя свят има само един сезон, а аз все още не съм му измислила име.

Тази вила е моят свят. Стаята с камината е моята Азия, библиотеката е моята Европа, кухнята — моята Африка. Северна Америка се намира в кабинета ми. Спалнята ми е Южна Америка, а Австралия и Океания са на терасата ми. Само на няколко крачки разстояние, но недостижими.

От единайсет години не съм излизала от къщата си.

За причините се пише навсякъде из пресата, макар една или друга публикация да преувеличава по малко. Аз съм болна, да. Не мога да излизам от къщи, така е. Но аз не съм принудена да живея в пълен мрак, а и не спя в кислородна палатка. Поносимо е. Всичко е уредено.

Времето е река, стихийна и нежна, в която аз мога да се оставя да ме носи. Само Буковски от време на време разбърква нещата, когато е лудувал навън на дъжда, тичал е по поляните и донася вътре пръст по лапите и капки вода в козината си. Аз обичам да прокарвам длан по острата му козина и да усещам влагата в нея по моята кожа. Обичам мръсните следи от другия свят, които Буковски оставя по плочките и паркета. В моя свят няма пръст, нито дървета и поляни, няма зайци, нито слънчева светлина. Чуруликането на птици идва от касетофона, слънцето — от солариума в мазето ми. Моят свят не е широк, но пък е сигурен. Поне така си мислех.