Мелани Раабе
Капанът (10)

10.

Седя в любимото си кресло, гледам навън в мрака и чакам изгрева. Гората се простира стихнала пред мен. Така ми се иска да съзра под студената светлина на звездите някое животно. Но нищо не помръдва. Само една неуморна кукумявка се провиква от време на време. Над върховете на дърветата се е извил куполът на ясното, обсипано със звезди небе. Кой знае дали звездите са наистина там горе. Звездите имат една-единствена възможност да ни съобщят, че вече не съществуват: като престанат да светят. Но след като една звезда е отдалечена на хиляди светлинни години и ако тази звезда е угаснала вчера, значи тогава ние теоретично ще узнаем това едва след хиляда години.

Ние нищо не знаем. Нищо не е сигурно.

Извръщам поглед от звездната рисунка над мен, свивам се на кълбо в креслото си и се опитвам да поспя. Зад гърба ми останаха един интересен ден и една трудова нощ. Утре ми предстои важен разговор с експерт и аз исках да се подготвя както трябва за него.

Не след дълго отварям очи, наясно съм, че няма да намеря сън и покой. Опитвам се да се отпусна в креслото, дори и без да спя, и да се заредя с малко енергия. Погледът ми се спира върху поляната пред къщата, върху началото на гората, върху проблясващия бряг на езерото. Оставам дълго седнала така. И по едно време решавам, че само си въобразявам, но май звездите започват да светят сякаш по-силно, а небето съвсем плахо сменя цвета си. Но тогава през открехнатите прозорци чувам цвърченето на птиците, което започва така внезапно, сякаш невидим диригент е вдигнал палката и е подканил своя малък пернат оркестър. И аз зная: слънцето изгрява. Отначало то е само проблясваща черта зад дърветата, ала скоро се издига, величествено и жарко.

Това е като чудо. Наясно съм, че аз се намирам на една миниатюрна планета, която се движи с безумна скорост през безкрайния космос, неуморна в своя главоломен полет около слънцето, и си мисля: „Това е лудост, че нас изобщо ни има — земята, слънцето, звездите, и че аз седя тук и мога да виждам и чувствам всичко това. То е невероятно — чудо е. Щом това е възможно, значи всичко е възможно.“

Моментът отлита. Предстои ми едно хубаво, ясно утро. Поглеждам часовника. Има още няколко часа, докато дойде мъжът, който трябва да ме учи на разни техники за разпит.

Ставам, сварявам си чай, донасям лаптопа си от кабинета и сядам на масата в кухнята. Отново преглеждам статиите, с които се занимавах миналата нощ. Когато Буковски идва със ситни стъпки при мен, аз го пускам навън и наблюдавам как той поздравява новия ден. Давам му да яде, поиграваме си малко с него, благодарна съм му, че ме разсейва.

Когато най-сетне настъпва часът, слънцето отдавна е преминало зенита си и преваля. Седим в кухнята с Шарлоте, която е наминала да ми донесе моите покупки за седмицата.

— Ще ви затрудни ли да изведете още веднъж кучето, преди да приключите? — питам аз.

— Не. Няма проблеми.

Шарлоте знае, че искам да съм насаме с моя експерт и че само заради това днес я изпращам още веднъж да разходи Буковски — искам спокойствие и да посрещна сама доктор Кристенсен. Шарлоте не ме разпитва, а просто излиза навън. Поглеждам през прозореца, виждам, че градинарят ми коси поляната. Той ми махва с ръка за поздрав, съзрял ме е зад стъклото. Аз му махвам в отговор и затварям прозореца в стаята, където искам да приема доктор Кристенсен. Познавам си градинаря — колкото добродушен, толкова и любопитен, особено много обича да скубе прецизно плевели или да полива цветя винаги точно под прозорците и винаги, когато разговарям вътре с гости.

След няма и половин час вече седя срещу доктор Кристенсен. Русият американо-германец ме гледа с леденосини очи. Ръкостискането му бе твърдо и само защото аз старателно се упражнявах през последните седмици, успявам да издържа на погледа му. Кристенсен ме обработва вече от три часа насам. Шарлоте отдавна си е отишла вкъщи, навън се здрачава. Аз уговорих частната консултация с Кристенсен още преди няколко седмици и трябваше да платя куп пари, за да се надигне той и да дойде при мен. Кристенсен е експерт, когато става дума да се изтръгне признание от престъпници. Неговият специалитет е прочутият метод „Райд“, техника на разпит, която официално не е разрешена в Германия. С помощта на психологически инструментариум и цял арсенал от трикове, методи и хватки тя накрая пречупва и смазва потенциалния извършител.

Може би е наивно да се надявам, че Ленцен ще си признае. Но щом като веднъж ми се отвори възможност да говоря с него, искам да съм подготвена. По някакъв начин трябва да го накарам да говори с мен извън рамките на интервюто. Трябва да успея да му задам въпроси, да го доведа дотам, да изпадне в противоречия, да го провокирам и ако е нужно — някак си да го закова. Ако изобщо има човек, който може да ми помогне да се науча как да наложа волята си на някой престъпник и как да измъкна от него признание, то това е доктор Артър Кристенсен.

А в случай че Ленцен се окаже твърде голяма хапка за мен, аз все пак имам в запас и още един хубав малък план…

След като на Кристенсен му стана ясно, че аз не се интересувам от теоретичните му обяснения, които и без това могат без проблем да се прочетат в специализираната литература, а искам да зная съвсем конкретно как да бъде пречупен извършителят и как да го принудим да си признае — с други думи, как всичко това става на практика и как се усеща, експертът отначало беше малко стъписан. Голямата сума, която аз бях готова да платя, както и фактът, че очевидно не съм криминален стратег, а само една болна, слаба писателка, накрая все пак го убедиха да ми демонстрира способностите си.

И така, сега двамата седим един срещу друг. Аз съм си направила домашните. Кристенсен ми беше предложил да демонстрира методите за разпит върху мен самата — за него това била най-лесната възможност да ми покаже бързо и нагледно какво било да изпиташ метода „Райд“ върху собственото си тяло. Той ме помоли, преди консултацията да мисля за някакво обстоятелство, за което се срамувам изключително много и което в никакъв случай не бивало да излиза на бял свят. Естествено, че имам такова — така е с всички хора. И сега двамата с лекаря седим един срещу друг, а Кристенсен се опитва да изкопчи от мен тази информация. Той е все по-близо до успеха. Още преди повече от час разбра, че онова има нещо общо със семейството ми. Въпросите му стават заядливи и хапещи, а самата аз ставам все по-прозрачна и уязвима. Първоначално Кристенсен ми беше безразличен, може би даже симпатичен. Сега вече ми е противен. Заради въпросите му, настояването и дълбаенето, заради това че не ме оставя на мира. Всеки път, щом понеча да отида до тоалетната, той ми заповядва да седна на мястото си. Всеки път, щом поискам да взема нещо за пиене, той ми се кара. Мога да пия едва след като си призная. Като видя, че увивам ръце около тялото си, понеже зъзна, той отвори всички прозорци в стаята.

Той ме подлудява. Кристенсен има навика постоянно да прочиства гърлото си, като се прокашля. В началото изобщо не бях забелязала това. После по някое време го установих и го класифицирах като симпатична особеност. Сега вече това ме влудява и всеки път, когато той направи този звук, ми иде да скоча и да му изрева в лицето да престане, дяволите го взели. Стресовата ситуация изтиква на бял свят всичко лошо у мен, моята раздразнителност, избухливия ми нрав. Всеки човек си има задействащи копчета — разни дребни неща, които го побъркват. Моите са най-вече от акустично естество. Постоянно прокашляне, непрекъснато подсмърчане. Или когато някой дъвче дъвка и постоянно прави балони, този пльокащ звук от спукването им. Ана непрекъснато го правеше, често пъти само заради това, защото знаеше, че така ме дразни. Идеше ми да я убия! В мига, в който си помислям това, се засрамвам. Що за мисъл! Кристенсен ме е раздрусал. Пропуквам се. Уморена съм, мръзна, гладна съм и жадна. Според инструкцията на Кристенсен не съм спала миналата нощ и днес целия ден не съм яла почти нищо. Ако съм в следствения арест под негов надзор, казва Кристенсен, той лично щял да се погрижи да спя възможно най-малко и да стоя гладна.

— Удивително е колко бързо се пречупваме, когато ни бъдат отнети телесните основи за доброто ни самочувствие — така се изрази Кристенсен по телефона преди дни, а аз го слушах много внимателно.

Вярно, че няма да съм в състояние да лиша от сън и храна убиеца на сестра ми, но сега самата аз се уча да се справям по-добре с една екстремна стресова ситуация. Кой знае дали в нощите преди интервюто с Ленцен ще мога да намеря сън и да преглътна дори една хапка храна.

Въпросите на Кристенсен нямат край. Така ми писна от тях, така ми писна. Постоянното повтаряне. Уморена съм. Но най-вече съм емоционално изтощена. Така ми се ще да му кажа всичко, само и само да се свърши. А и защо не, и без това всичко е само упражнение!

Още докато си го мисля, ми става ясно, че това е опасна мисъл. Точно този вид оправдание пред самата мен, търсенето на някакъв изход, което би могло да задейства срива ми. Забелязвам, че въпреки студа в помещението аз се потя. Мобилизирам се. Когато Кристенсен най-сетне си тръгва, аз се чувствам като прекарана през месомелачка, и телесно и умствено напълно изтощена, изпепелена, празна.

— Всеки човек има праг на натоварване — ми каза Кристенсен в края на консултацията. — Един го достига по-рано, друг по-късно. Което, естествено, зависи от това, доколко една тайна заслужава да бъде опазена или от това, какви мащабни последици би имало едно признание.

Отварям входната врата, за да го отпратя в нощта. Късно е. Той слага покровителствено ръка на моето рамо, аз събирам всички сили, за да не се срина от това докосване.

— Днес вие свършихте добра работа — казва той. — Костелив орех сте.

Кристенсен се ръкува с мен и изчезва в мрака. Аз се питам дали нямаше да се почувствам по-добре, ако бях отстъпила пред него. Да бъде облекчена. Една част от мен искаше да му сподели тайната ми. Питам се дали хора като Виктор Ленцен имат същите усещания в това отношение, както Линда Конрадс. Аз исках да си призная.

Но не издадох тайната си. Моят праг на натоварване не беше достигнат.

Опитвам се да се овладея отново. Затварям прозореца и се стоплям. Ям и пия. Къпя се под душа, отмивам студената пот от тялото си. Само не бива да спя, все още не. Аз разпределям стриктно дните си. Рано сутрин пиша, после правя проучвания и тренирам, накрая се връщам на бюрото си, често пъти пиша до късно през нощта. Ще ми се тази нощ да си почина, изтощена съм, но има още толкова много да се прави, ако искам да спазя сроковете, а пък аз трябва да ги спазя.

Сядам на бюрото си и създавам един текстов файл в лаптопа. Ако искам да действам последователно, сега трябва да напиша нещо тежко, за тъга и чувство за вина. Впервам очи в празния файл. Не мога, сега не мога. Днес искам да създам нещо хубаво, в този напрегнат ден, една хубава глава в една ужасна история, само една глава.

Замислям се. Припомням си времето преди дванайсет години, каква бях тогава, какви усещания имах, как чувствах нещата по онова време. Един друг живот. Мисля за една конкретна нощ в моето старо жилище и на лицето ми се прокрадва крива усмивчица. Съвсем бях забравила какво е това усещане — за щастлив спомен. Поемам си дълбоко въздух и започвам да пиша, потапям се изцяло. Виждам пред себе си всичко, подушвам мириса на стария си дом, преживявам всичко отново. Хубаво е, почти истинско, почти не ми се иска да се връщам в реалността, но вече стигам до края на главата и нямам избор. Когато вдигам поглед за първи път, вече е среднощ. Усещам колко съм гладна и жадна, колко дълго съм седяла тук. Запаметявам текста. Затварям файла. Все пак не издържам на изкушението и го отварям пак, чета, оставям се да ме постопли споменът за това какъв бе някога животът. Прочитам го още веднъж. Решавам, че е твърде лично. Мисля си, че тук не става дума за мен. Че пиша тази книга за Ана, а не за себе си, и че хубави глави в текста нямат място в нея. Затварям файла и го изпращам в кошчето. Решавам друго. Създавам една подпалка, назовавам я „Нина Симон“, изваждам файла от кошчето и го пъхам в тази папка. Отварям нов документ в уърд, решавам да се мобилизирам, да пиша каквото трябва хронологично.

Не утре, а още сега.

9.

Йонас

На тесните стълби, водещи към къщата му, седеше някой и пушеше. Отдавна вече беше тъмно, ала Йонас съзря човека още отдалеч, още щом зави зад ъгъла. Когато се приближи, видя, че е жена. Тя дръпна от цигарата си, лицето й припламна в мрака. Беше свидетелката от онзи ден. Сърцето на Йонас ускори ударите си. Какво търсеше тя тук?

Внезапно се почувства зле, задето се срещаше с нея така. Беше плувнал в пот. Миа беше заминала с приятелките си и той най-сетне си бе отделил време за големия си крос в близката горичка. Тичаше и размишляваше. За това колко бързо се бяха променили нещата между него и Миа. Просто ей така. Без лъжи, без афери, без спорове дали да си родят дете, или да купят къща, изобщо — без големи драми. Все още се харесваха. Много. Но вече не се обичаха.

Това прозрение го бе засегнало по-дълбоко, отколкото би могла някога да го засегне изневяра. Вероятно причината беше в него. Защото независимо от това, какво се случваше в тяхната връзка точно сега, той се чувстваше странно в последно време. Някак си отстранен от живота, като под похлупак или под подводен звънец. Причината не беше в Миа. Познаваше отдавна това чувство, тази неопределена фантомна болка и това да не можеш изобщо да разбереш никой друг човек и никога да не бъдеш разбран от друг човек. Усещаше го в работата си. Усещаше го, когато разговаряше с приятелите си. Бе го усетил и в театъра.

Понякога се питаше дали това е нормално. Това чувство за подводния звънец. Или дали така се чувства човек, когато е в криза на средната възраст. Макар че за такова нещо при него би било твърде рано — едва бе навършил трийсет.

Йонас прогони тази мисъл, пое си дълбоко въздух и се приближи към пушачката.

— Добър вечер — каза тя.

— Добър вечер — отвърна Йонас. — Вие какво правите тук, госпожо…

— Моля, казвайте ми Софи.

Йонас знаеше, че той всъщност трябваше да я отпрати, моментално, по принцип беше нахално да го напада така на домашния му адрес. Трябваше да я отпрати, да си влезе в къщата, да се изкъпе, да забрави тази частна среща. Вместо това той седна.

— Е, добре. Софи. Какво правите тук?

Тя сякаш се замисли за момент.

— Искам да зная как ще продължат нещата сега — каза накрая.

— Моля?

— Вие ме попитахте какво правя тук. Тук съм, за да ви попитам как ще продължат нещата сега. По това… — рязко млъкна. — По този случай.

Йонас оглеждаше младата жена, която седеше до него и се обвиваше в цигарен дим. Дълги крака, подвити като ранен скакалец, едната ръка обвита около тялото, сякаш зъзнеше въпреки лятната жега.

— Защо да не обсъдим това утре в кабинета ми? — попита той, знаейки много добре, че ще трябва да подходи по-уверено, за да се отърве от нея.

„Защо не го правя“ — запита се той.

— Така и така съм дошла. Можем да говорим и тук.

— Не знам какво да ви кажа — въздъхна Йонас. — Ще продължим да събираме и класираме всички следи. Ще видим много прецизно какво казват от съдебната медицина, ще говорим с много хора… Ще правим каквото можем. Това ни е работата.

— Вие ще намерите убиеца — изрече Софи.

Не беше въпрос.

Той потисна въздишката си. Как можа да й даде обещание! Трябваше да се въздържи. Местопрестъплението беше пълен кошмар. Няколко нощи преди да умре жертвата — Брита Петерс, беше правила купон за рождения ден на една от приятелките си, близо шейсет души. Шейсет човека, които бяха оставили невъобразимо количество отпечатъци от пръсти и ДНК следи из целия апартамент. Ако издирването с фоторобота не дадеше никакъв резултат и ако не дойдеше някакво подходящо сведение от обкръжението на жертвата, тогава щеше да стане трудно.

— Ще дадем най-доброто от себе си — рече Йонас.

Софи кимна. Дръпна от цигарата си.

— Имаше нещо, което някак не беше наред в квартирата на Брита. Просто не мога да се сетя какво беше то — каза тя.

Йонас познаваше това чувство, това тревожно напрежение, като звук от ниска тоналност, който не можеш да чуеш с ушите си, а с корема си.

— Може ли и на мен една? — попита. — В смисъл, една цигара.

— Тази ми е последната. Но можете да си дръпнете.

Йонас взе запалената цигара, която му поднесе Софи, пръстите й докоснаха леко неговите. Той дръпна силно и върна цигарата. Тя я приближи към устните си.

— Аз смятам, че Брита е била случайна жертва — заяви между две дръпвания.

— Мога ли да попитам защо мислите така?

— Никой, който я познаваше, не би извършил такова нещо — отговори Софи. — Никой.

Йонас мълчеше. Отново взе цигарата, която му подаде Софи, дръпна, върна я. Тя мълчаливо угаси фаса. Няколко секунди замря, загледана в мрака пред тях.

— Да ви разкажа ли за Брита? — попита накрая тя.

Не му даде сърце да й откаже и той кимна. Софи помълча, сякаш обмисляше откъде да започне.

— Когато Брита беше на пет или шест годинки, бяхме излезли с родителите ни из града — заговори тя. — Вървяхме по една улица, държахме в ръце фунийки сладолед, беше лято, помня го, сякаш бе вчера. И на алеята седеше онзи клошар, с пропити от мръсотия дрехи, с някакво кирливо куче до себе си и бутилки в пазарска количка. Ние никога не бяхме виждали бездомници. Когато минахме покрай мъжа, аз изпитах ужас, защото той така вонеше и изглеждаше толкова болен, и понеже се страхувах от кучето му. А Брита беше любопитна, заговори го: „Здрасти, чичо“, или нещо такова, дето децата обикновено казват на непознати. А мъжът се захили и отговори: „Здрасти, момиче“. Родителите ни бързо ни дръпнаха нататък, но онзи тип някак си вече не излезе от ума на Брита. Тя започна да разпитва родителите ни и дълбаеше часове наред, какво му било на този човек и защо изглеждал така странно, и защо говорел така странно, и защо миришел така странно. Нашите казаха, че човекът вероятно е болен и си няма дом. Оттогава всеки път, когато излизахме из града, Брита преди това увиваше в пакет някаква храна и търсеше онзи мъж.

— Намери ли го?

— Не. Но не беше само този човек, разбирате ли? Не мога да ви опиша колко много ранени животни донасяше Брита като дете, родителите ни трябваше заедно с нея да ги лекуват и да се грижат за тях. Когато стана на дванайсет, Брита започна да работи като доброволка в един приют за животни. А откакто се пренесе в града, работеше в мобилна кухня за бездомници. Тя не забрави онзи човек, разбирате ли?

Йонас кимна. Опита се да си представи живо слабичкото и нежно русо момиче, което сега лежеше в моргата на съдебна медицина, как ходи насам-натам, върши ежедневни неща, приказва си със сестра си, смее се. Не успя. Това открай време бе невъзможно за него — да си представя живи жертвите на убийствата. Та той изобщо не ги познаваше в действителния живот, запознаваше се с тях винаги само в смъртта, а не му достигаше фантазия, за да си обрисува нещо друго.

— А човек може толкова лесно да обърне всичко това в насмешка — продължи откровено Софи, след като бе мълчала известно време. — Хора като Брита могат толкова лесно да бъдат смачкани и принизени, да ги наречеш „добродушни“ или „милозливци“, или знам ли още как. Но Брита беше наистина такава. Не добродушна. А наистина добър човек.

Йонас я погледна, опита се да си я представи заедно със сестра й. Двете бяха толкова противоположни. Крехката, подобна на елф Брита с безкрайно дългите си коси. На всички снимки, които бе видял, тя излъчваше някаква стеснителност и крехкост. И Софи — с късата коса и момчешкото си поведение, която въпреки всичко, което преживяваше, изглеждаше толкова силна.

— Седем пробождания с нож — рече Софи и Йонас се сепна. — Знам го от вестника.

Тя помълча няколко секунди после попита:

— Можете ли да си представите какво беше това за родителите ми, да го прочетат в пресата?

Йонас кимна механично, после завъртя глава. Не, не можеше, наистина не можеше.

— Вие трябва да го намерите — каза Софи.

Йонас извърна глава към нея. Осветлението, задействано от фотоклетката, когато той се бе приближил към къщата, сега угасна. Очите на Софи проблеснаха в мрака. За миг Йонас се потопи в тях. Софи отвърна на погледа му. После мигът отмина.

— Трябва да тръгвам — рече тя и стана.

Йонас също се изправи, взе кожената й чанта, оставена на стъпалата, и й я подаде.

— Боже, колко е тежка. Какво носите в нея? Гири ли?

— Само няколко книги — отвърна тя и метна чантата през рамо. — Намирам го някак утешително да имам постоянно нещо за четене.

— Разбирам.

— Да? И вие ли обичате да четете? — попита тя.

— Ами, честно казано, не знам кога за последен път съм държал в ръка книга — отговори Йонас. — Просто нямам търпение за романи. Преди бях запален по поезията. Верлен, Рембо, Кийтс. В това направление.

— О, господи! — изпъшка Софи. — Мен още в училище можеха да ме прогонят от час с поезия. Ако в девети клас ме бяха накарали дори и веднъж да рецитирам наизуст Райнер Мария Рилке, вероятно щях да изпадна в амок. „Как извисен стои пред мрачината, в дъждовна вечер, чист и млад; разперил клонки като дар в тъмата…“ Пфуу…

Тя се разтърси театрално от престорен ужас.

Йонас не се сдържа и се ухили.

— Не сте права към добрия стар Рилке — рече. — Кой знае, може пък някой ден да се опитам да ви убедя да дадете още един шанс на поезията. Може би Уитман би могъл да ви се хареса. Или Торо.

В същия миг той се прокле заради думите си. Какви ги вършеше?!

— Би било хубаво — отвърна Софи.

Тя се обърна и понечи да тръгне.

— Благодаря ви за отделеното време. И ме извинете, задето ви обезпокоих.

И тя изчезна в нощта. Йонас я проследи за миг с поглед, сетне се обърна и тръгна по стълбите към входната врата. В миг се спря удивен.

Чувството за подводния звънец беше изчезнало.