Мелани Раабе
Капанът (26)

26.

Уебстраницата с алибито на Ленцен е изчезнала. Няма я. Аз примигвам объркано. Спомням си, че я видях на смартфона на Ленцен, не на моя. Той набра адреса в интернет, не аз. Каквото и да съм видяла — сега не го намирам. Няколко секунди зяпам вторачено екрана. После грабвам лаптопа си с две ръце и с все сила го запращам към стената. Изскубвам кабела на телефона и го захвърлям след лаптопа. Рева, вия, ритам бюрото, не чувствам болка, хващам всичко, което ми попадне, напипвам предмети, сляпа от бяс, сляпа от омраза, писалки, телбод, папки, запокитвам всичко към стените. Ритам стената, удрям я, бялото се обагря в червено, аз не чувствам нищо, удрям и ритам, докато силите ми не ме напуснат.

Кабинетът ми е опустошен. Аз сядам направо на пода, насред хаоса. Горещината в тялото ми се заменя от студ. Мръзна, зъзна от студ. Моята вътрешност се обръща навън, органите ми замръзват, свиват се, изтръпват.

Ленцен ме измами.

Не зная как го направи, но колко ли е трудно да създадеш фалшива уебстраница?

Не по-трудно от това да просвириш с малък мобилен телефон или уред една песен на „Бийтълс“, а после да се правиш, че не чуваш нищо.

Не по-трудно от това да вземеш сам някакво средство, предизвикващо повръщане, за да придадеш пълна достоверност на своя ужас.

Не по-трудно от това да сложиш нещо в кафето на една жена, което да я направи безволева и дезориентирана, и податлива на влияние, и което да ти позволи да насаждаш в главата й чужди мисли. Така трябва да е било.

Оттам идваха халюцинациите, странните ми пропадания и фактът, че аз бях станала податлива към напълно абсурдни мисли, почти безволева. Заради това яснотата едва сега бавно-бавно се връща в мен. Една малка доза буфотенин, може би ДМТ. Или мескалин. Би имало смисъл.

Как можах дори и за секунда да повярвам, че ще сторя нещо на Ана?

Седя на пода в моя кабинет. Слънчевите лъчи падат върху паркета. От ръката ми капе кръв. Ушите ми бучат. Мисля за сестра ми, виждам я съвсем ясно пред себе си. Моята най-добра приятелка, моята сестра. Това, че Ана беше безпардонна, нахална, суетна и себична, не означава, че не беше също така и наивна, и сладка, и невинна. Това, че Ана понякога можеше да бъде невъобразимо оскърбяваща, не означава, че не можеше да бъде също и самоотвержена и щедра. Това, че аз понякога мразех Ана, не значи, че не я обичах. Тя беше моята сестра.

Ана не беше идеална, не беше Света Ана. Просто Ана.

Мисля си за Ленцен. Той беше много по-добре подготвен от мен, доста по-добре.

Аз нямам нищо срещу него и той сега го знае. Нали заради това беше тук, за да проучи. Изобщо не беше нужно да идва. Нито да разговаря с мен. Нито да се подлага на тази среща. Но Виктор Ленцен е прецизен мъж. Той е знаел, че ако не дойде, никога няма да узнае с какво разполагам. Дали имам нещо конкретно срещу него. Дали съм разказала на някого за него. Какво ли облекчение трябва да е изпитал, когато му е станало ясно, че си има работа с една самотна, психически лабилна жена.

Неговият план е бил колкото прост, толкова и гениален. Да отрича с цената на всичко и да ми внуши несигурност, да ме дестабилизира колкото се може. Така той ме хвърли в дълбоко колебание и съмнение. Сега обаче нямам никакви съмнения и колебания. Вслушвам се. Гласовете вътре в мен са престанали да спорят. Останал е само един глас.

И той ми казва, че е невероятно след дванайсет години да видя убиеца на сестра си по телевизията. Изключително невероятно. Но не и невъзможно. Това е изключително невероятната версия на истината. Виктор Ленцен е убил сестра ми.

Моят гняв се свива на топка като юмрук.

Аз трябва да изляза от тук.

29.

Софи

Той стоеше пред нея. Държеше нож.

С телефон в ръката, тя застина като окаменяла, когато чу шума в коридора. После, запазила самообладанието си, включи телефона, беше изпрати съобщение на Йонас, без звук. Сетне зачака. Затаила дъх, заслушана.

Който и да беше там в антрето, той правеше същото. Не се чуваше нищо, нито скърцане, нито дишане, но Софи чувстваше съвсем ясно присъствието на друг човек. Моля те, нека да е Паул, помисли си, напълно против волята си. Паул, който най-сетне идва да си вземе тъпите кашони, хайде, от мен да мине, нека е Паул, на когото липсвам и иска да ми плаче на рамото, но моля те, моля те, нека да е Паул!

И в същия миг го видя. Висок и заплашителен, той се появи в рамката на вратата, изпълни я почти цялата. На разстояние два метра от Софи. Дъхът й секна.

— Госпожа Петерс — каза той.

Тя видя всичко като на забавен каданс пред себе си. Как той я е наблюдавал, докато тя е крачела из нощните улици и паркове. Как му се е сторило твърде рисковано да се приближи до нея там. Как е чакал някой от другите живеещи в голямата кооперация, да влезе или да излезе, после как се е шмугнал през входната врата, преди тя да се затвори автоматично. И как после безшумно е отворил вратата на жилището й, може би с кредитна карта. Понеже тя не я беше заключила, както винаги, макар всеки път да се заричаше да го прави.

Софи стоеше като вкаменена. Шокът се беше загнездил дълбоко в нея. Познаваше този глас, но не можеше да каже откъде…

— Вие убихте сестра ми — изхриптя тя.

Не й хрумна какво друго да каже, мозъкът й работеше така адски бавно, а после неволно повтори: „Вие убихте сестра ми.“

Мъжът се изсмя горчиво.

— Какво искате от мен? — попита Софи.

Едва изрекла въпроса, тя си даде сметка колко е глупав. Сянката не отговори.

Разумът на Софи трескаво търсеше решение. Ако сега не предприемеше нещо, нямаше да излезе жива от тази стая. Трябваше поне да спечели време.

— Аз ви познавам — каза тя.

— Ах, не! Значи все пак разпознахте гласа ми? — отвърна мъжът.

Софи се взря в него. И тогава в главата й звънна.

— Вие сте синът на хазяина на Брита — каза тя недоумяващо. — Чийто брат е загинал.

— Бинго! — отговори мъжът.

Звучеше почти развеселен.

— Доставяше ми удоволствие да говоря с вас по телефона — добави той, докато Софи прехвърляше наум възможностите си.

Не можеше да избяга, а наблизо нямаше оръжие. Сети се за кухненския нож в чекмеджето, само на няколко метра от нея и все пак недостижим. Сети се за лютивия спрей в ръчната си чанта, тя обаче висеше на закачалката до входната врата.

— Историята с автомобилната катастрофа за съжаление не е вярна — добави мъжът. — Не ми се сърдете. Просто го сметнах за готин номер.

Той се усмихна за миг, после от лицето му изчезна всякаква ведрост.

— Хайде — заповяда. — В банята. Тръгвайте пред мен.

Софи не помръдна.

— Защо го направихте? Защо Брита? — попита тя.

— Защо Брита? — повтори той и се престори, че за миг наистина се замисля над това.

— Добър въпрос. Защо Брита? — каза после. — Съвсем честно ли? Не знам. Кой може да каже защо намира един човек за привлекателен, а друг за отблъскващ? Кой знае с точност защо прави това, което прави?

Той сви рамене, после иронично попита:

— Други въпроси?

Софи преглътна шумно.

— Защо бяхте онзи път в подземния паркинг? Преследвахте ли ме? — попита тя.

Трябваше да печели време. Само мъничко време.

— Какъв паркинг? — попита мъжът. — Нямам представа за какво говорите. А сега край с игричките. В банята.

Гърлото й се сви като в примка.

— Защо в банята? — попита пресипнало.

Още малко да отложи нещата, само още малко.

— Вие не сте могли да понесете смъртта на сестра си. Утре ще ви открият в банята. Просто не сте издържали повече, всеки ще прояви разбиране — каза той. После добави нетърпеливо: — Хайде, марш!

Софи не можеше да помръдне нито един мускул в тялото си. Винаги се беше надсмивала на сцените във филмите на ужасите, където хората стояха апатично, когато ги заплашваха, вместо да направят нещо. Като агнета на заколение. А сега самата тя беше като вкаменена. Сетне упойката й приключи и тя закрещя с все сила. За част от секундата мъжът се оказа до нея, притисна с длан устата й.

— Ако още веднъж се разкрещите, всичко ще свърши тук и сега. Разбрахте ли ме?

Софи изпъшка.

— Кимнете, ако сте ме разбрали.

Тя кимна.

Мъжът я пусна.

— Сега отиваме в банята — каза.

Софи не помръдна от мястото си.

— Хайде — изсъска мъжът и вдигна заплашително ножа.

Тялото й отново й се подчиняваше. С несигурни крачки пое, докато мислеше трескаво. За да стигне до банята, щеше да й се наложи да мине през дългото, претъпкано антре, в посока към входната врата. Тя направи една-две крачки, излезе от кухнята, чувстваше мъжа с ножа зад гърба си. Кашоните на Паул обграждаха пътя и „Зимни вещи“, беше написано върху един кашон, „DVD-касети“ — върху следващия. Софи направи още една крачка, още една. „Книги“, „Обувки“. Входната врата се приближаваше, но все пак беше безкрайно далеч в края на коридора. Още една крачка. Нямаше да успее. Но може би…

Нужен й бе само един миг, един кратък миг на разсейване. Още една крачка. Убиецът обаче не я изпускаше от очи. Тя го усещаше зад себе си, бдителен, опасен. Още три-четири крачки до банята, и тогава всичко щеше да свърши. Още две. Още една. „Дискове“. „Разни“. Софи беше стигнала до вратата на банята. Дискретно погледна мъжа, вдигнал ръката с ножа. Софи тъкмо понечи да сложи длан върху бравата, когато на входа се позвъни, продължително и силно. Софи забеляза как мъжът зад нея се стресна и хвърли изненадан поглед към входната врата. Софи реагира веднага, прекрачи, измъкна от кашона стика за голф на Паул и замахна.