Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Falle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Мелани Раабе

Заглавие: Капанът

Преводач: Петя Пешева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: немска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 09.05.2016

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-388-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15143

История

  1. — Добавяне

21.

Времето отново се обърна. Съотношенията на силите отново заплашват да се променят. Ленцен вече не клечи пред мен като пребито куче. Възвърнал си е част от своята самоувереност.

— Аз имам алиби — заявява Виктор Ленцен.

Двамата седим в полуздрача, бурята идва, чувам все по-близо и по-близо грохота, и неочаквано ме обзема лошото чувство, че ще се случи нещо страшно, когато бурята достигне до нас.

Отхвърлям мисълта, казвам си, че от бури се страхуваше баба ми и тя успя да прехвърли своя страх върху мен, и че това е суеверие, нищо друго.

Ленцен лъже. Трябва да лъже. Не може да бъде. Аз го видях.

— Имам алиби — повтаря той.

— Как искате да го докажете? — питам аз.

Гласът ми звучи задавено. Вътре в мен се надига и пълзи страх, студен и безпощаден.

— Спомням си това лято — казва Ленцен. — 2002 година. Световното първенство по футбол в Япония и Южна Корея. Бразилия и Германия на финала.

— Как искате да докажете, че имате алиби? — повтарям нетърпеливо.

— На двайсети август аз отлетях за Афганистан — казва Ленцен. — Спомням си го с точност, понеже бившата ми жена има рожден ден на двайсет и първи август и се беше вкиснала, че ще пропусна празника й.

Моят свят се разклаща.

Стискам по-силно пистолета, търся опора. Това е само неговата поредна „партенка“.

— Как искате да го докажете? — питам за трети път.

Налагам си да дишам спокойно.

— Тогава имах включвания всеки ден, репортажи. Предавах от мястото. Акцията на Бундесвера в Афганистан беше все още относително нова, хората все още се интересуваха какво се случва в Хиндукуш. Аз придружавах няколко войници на всяка крачка. Репортажите би трябвало все още да са в интернет. И днес.

 

 

Аз се вторачвам в него. Кожата ми настръхва. Не искам да му вярвам. Той блъфира.

— Погледнете — казва Ленцен и поглежда подканящо към моя смартфон, оставен на масата пред мен. Аз разгадавам трика му. Слава Богу, разгадавам трика му. Мръсен гадняр! Надява се да получи секунда невнимание от моя страна, за да ме нападне отново, да ми отнеме оръжието, пък да става каквото ще, той или аз, неговият последен шанс.

Аз тръсвам глава, с брадичката си посочвам неговия смартфон, без да пускам пистолета си. Не съм забравила колко бързо и плавно Ленцен преодоля одеве масата помежду ни. Няма да му дам втори път такава възможност.

Ленцен улавя мисълта ми и взема телефона си. Започва да набира и да търси из него.

Аз се нервирам. Ами ако той е предвидил моята реакция и само е целял да се добере до телефона си, за да повика полицията?

— Ако направите някоя глупост, няма да напуснете жив тази къща.

Едва произнесла това, аз се стряскам вътрешно. Защо да вика полицията, ако той е убиецът на Ана?

Вече не мислиш ясно, Линда.

Ленцен само ме гледа, после, сбърчил вежди, отново се заема с телефона си. Най-сетне вдига очи, с непроницаем израз на лицето, слага смартфона си на масата и предпазливо го побутва към мен. Аз го вземам, без да отмествам поглед от Ленцен. После свеждам очи и чета. Списание „Шпигел онлайн“. Чета, превъртам, чета пак, превъртам напред, превъртам назад. Сравнявам имената, датите. „Шпигел онлайн. Архив. Виктор Ленцен“. Афганистан, 21 август 2002 г., 22 август 2002 г., 23 август 2002 г., 24 август, 25, 26, 27, 28 август 2002 година.

Аз чета, чета, отново и отново. Мозъкът ми търси изход.

— Линда?

Аз превъртам нагоре-надолу.

— Линда?

Чувам гласа му като през памук.

— Линда?

Аз вдигам поглед.

— Как беше убита сестра ви?

Ръцете ми треперят като на старица.

— Как беше убита сестра ви? — повтаря той.

— Седем пробождания с нож — произнасям като в транс.

Толкова гняв. И кръвта, навсякъде кръв.

Не зная дали изричам това гласно или само го мисля.

— Линда — казва Ленцен. — Хванали сте грешния човек. Моля, помислете.

Аз не го проумявам.

Едва успявам да се съсредоточа върху това, което говори Ленцен. Вече не удържам темпото, всичко става твърде бързо, аз куцукам три крачки отзад, все още се опитвам да преработя факта, че Ленцен току-що ми е поднесъл алиби. Не, не може да бъде, не може да бъде.

— Нека да ви е ясно какво означава това — обажда се той, говори тихо и бавно, сякаш иска да замае отровна змия. — Вие не въздавате справедливост, ако ме застреляте. Тъкмо обратното. Все едно какво ще направите с мен, истинският убиец все още е някъде навън.

Това ме улучва като изстрел. Но щом не е бил Ленцен, кой е бил тогава?

Не. Не. Не. Аз видях Ленцен.

— Линда? — казва той и ме изтръгва от мислите ми. — Свалете оръжието, моля.

Аз го поглеждам.

Бавно започвам да разбирам.

От 21 август най-малко до 28 август 2002 година Виктор Ленцен е бил в Афганистан. Той не е имал възможност да убие сестра ми.

Главата ме боли, вие ми се свят и мисля, че това вече е толкова отдавна — болките, световъртежът, халюцинациите, песента, проклетата песен, сянката в ъгъла на моята спалня, безсънието, пристъпите. Проумявам го, а това проумяване е невероятно болезнено.

Аз съм луда.

Или съм на път да полудея.

Това е истината. Това е моят живот.

Към последиците от продължителен арест в изолатор спадат нарушения в съня, в храненето, когнитивни ограничения, достигащи чак до халюцинации. Аз чета много, запозната съм с тези неща.

Моите панически пристъпи, преживяната травма, литературното ми задълбочаване в нещата, угризението, заради това че не можах да спася Ана, дългогодишната ми самота…

Всичко това има смисъл. Смисъл има, но не прави нещата по-добри.

 

 

Оставям настрана смартфона и поглеждам Ленцен. По-трудно ми е от всякога да го направя. Мъжът, седнал пред мен, е невинен. Всичко, което той ми каза, всички неща, които съм събрала като данни и признаци за убийството — всичко това са само коментари, нищо повече от коментари за фиктивни образи и малко литература.

Какво направи, Линда?

Гърлото ме боли. Такова е усещането за напиращи сълзи, помня го, макар да не съм плакала от около десетилетие. Изхълцвам един път. Всичко се завърта. Таванът на стаята над мен изведнъж се оказва пълен с насекоми, като пъплещ, гъмжащ килим. Аз губя контрол. В един миг вече не знам къде се намирам. Нито къде се намирам, нито как се казвам, нито какво се случва тук. Напълно съм объркана. Но се чува един глас:

— Свали оръжието, Линда.

Гласът на Ленцен. Едва сега аз отново усещам тежестта в дланта си. Вторачвам се в ръката си, стиснала пистолета така, че кокалчетата на пръстите ми са побелели. Ленцен става бавно от мястото си, приближава се към мен предпазливо, с вдигнати ръце.

— Пусни оръжието.

Аз го чувам като през памук.

— Полека — казва той. — Съвсем бавно.

Край, свърши се. Нямам повече сили. Ужасът от това, което в момента се случи, това, което аз направих, взема надмощие над мен. Телефонът се изплъзва от ръката ми, пада с трясък на пода, аз треперя цяла. Мускулите ми вече не работят, аз се изхлузвам от стола, аха да падна, да остана просната в цял ръст, скимтяща и хленчеща, ала Ленцен ме подхваща, държи ме, двамата се сриваме на пода, сядаме там, запъхтени, запотени, разплакани, уплашени, а Ленцен ме държи и аз му го позволявам, мускулите ми вече нямат сили, аз съм изтръпнала, като парализирана, аз нямам друг избор, освен да оставя това да се случи. Аз чакам, издържам търпеливо. Аз съм възел. Възел под формата на жена, твърд и здрав. Но нещо се случва, континенталните плочи на моя мозък се разместват, възелът се разхлабва, много бавно, и аз усещам, че плача. Хълцам и треперя в ръцете на Виктор Ленцен, цялата се отпускам и разтварям в тях, сол в морето, просто позволявам на цялото това невероятно напрежение от днешния ден да се разтовари и отмие в трепереща телесност. Мозъкът ми препуска бясно, той не може да обработи тази телесна близост, не е свикнал с такова нещо, а така копнее за него от цяло десетилетие. Тялото на Ленцен е топло и здраво, той е по-висок от мен, моето тяло лежи в падината между шията и гърдите му, аз скимтя и хленча, не разбирам какво се случва, не разбирам защо той прави това, което прави, аз просто позволявам той да ме държи, чувствам се свързана, жива, то е вече почти болезнено, това чувство. Сетне той се отделя от мен и аз отново губя почва под краката си. Ленцен се изправя. Поглежда надолу към мен. Аз се нося нанякъде, опитвам се да се хвана за брега.

— Но аз те видях! — казвам аз съвсем без сили.

Ленцен ме гледа напълно спокойно.

— Аз изобщо не се съмнявам, че мислиш така — отвръща той.

Двамата се поглеждаме в очите и аз виждам, че той говори честно. Виждам страха му, облекчението му и още нещо, което не мога да определя. Може би състрадание. Може би дори нещо като разбиране.

Двамата отново мълчим. Аз се радвам, че не ми се налага да казвам нещо. Мозъкът ми е изключил непрестанното уморително размишляване и мълчи изтощен. Добре тогава, няма да мисля нищо, нито за обвинение, нито за скандал и затвор, нито за психиатрия. Просто ще си кротувам и ще мълча, докато е възможно.

Разглеждам лицето на мъжа пред мен. Аз съм сама през повечето време, рядко имам възможност да наблюдавам нечие лице. Затова сега гледам Ленцен и буквално пред очите ми чудовището се превръща в един съвсем нормален мъж.

Аз седя, подсмърчам и слушам сълзите си как падат по паркета. После Ленцен прави крачка към масата и посяга към пистолета. Аз просто го гледам и едва когато хваща оръжието в ръката си, ми става ясно, че съм направила огромна грешка.

— Вие все още не ми вярвате — казва той.

Това не е въпрос, а констатация. Той ме гледа няколко секунди, казва още: „На вас наистина ви трябва помощ от професионалист“, сетне се обръща и си тръгва.

Аз гледам подире му напълно шокирана. Минават секунди, преди да успея да изляза от вцепенението си. Чувам как той отваря входната врата, шумът на бурята отвън се надига, сякаш някой е форсирал невидим двигател. Чувам как стъпките на Ленцен се отдалечават по покритата с чакъл алея.

Аз се изправям, заставам на нестабилните си крака, които май не искат да носят тялото ми, тръгвам подире му. Входната врата е отворена. Сърцето ми се разтуптява бясно. Какво прави той? Хвърлям предпазливо поглед навън, нямам представа колко е часът, колко дълго сме разговаряли и сме обикаляли един около друг, обаче навън отдавна вече се е стъмнило. На лунната светлина съзирам Ленцен с оръжие в ръка, крачещ целенасочено към езерото. Между езерото и гората той се спира, сякаш се поколебава за миг, после вдига ръка, замахва и хвърля пистолета ми в езерото. Струва ми се, че чувам шума, когато оръжието се удря в гладката огледална повърхност на езерото, но това е напълно невъзможно. Аз съм твърде далеч. В черно-белия кадър на лунната светлина виждам как Ленцен се обръща към мен. Не мога да различа лицето му, той е само силует, но усещам погледа му. Питам се каква ли му се виждам оттам — дребна и объркана в рамката на вратата на моята огромна, ярко осветена къща. Двамата с него се гледаме, преодолели разстоянието, и аз за миг си помислям, че Ленцен ще се обърне и ще си отиде. Той обаче прави тъкмо обратното. Тръгва към мен. Връща се доброволно.

Стокхолмският синдром е термин за един психологически феномен, при който жертви на отвличане развиват положително емоционално отношение към престъпниците. Аз зная тези неща. През последните десет-единайсет години имах много време, за да чета.

Потрепервам, не само заради студа, който нахлува отвън, а и защото ми става ясно, че извършителят в този сценарий съм аз.

Господи, Линда.

Аз заплаших с оръжие един невинен човек, удрях го и го държах заключен в къщата си. И дори заснех всичко това с камери. Аз никога няма да намеря убиеца на сестра ми. Най-добре би било да си тегля куршум в главата. Обаче Ленцен преди минути потопи оръжието ми в езерото.

Ето че той стои пред мен. Гледа ме.

— Сега вече вярвате ли ми, че не искам да ви сторя нищо лошо?

Аз кимвам едва-едва:

— Защо не извикате полицията? — питам.

— Защото първо искам да поговоря с вас — казва той. — Къде можем да поседнем?

С изтръпнали крака аз го отвеждам в кухнята. Чашите и вестниците, които фотографът в едно друго време, в един друг живот беше надиплил върху масата, все още са там както преди. Сякаш тъкмо преди миг не бяха изпопадали от небето всички облаци, всички птици.

— Защо хвърлихте оръжието в езерото? — питам аз.

— Не знам — отговаря Ленцен. — Някакво спонтанно действие.

Аз кимвам. Разбирам какво иска да каже.

— Аз… — започвам и тутакси млъквам. — Аз не зная какво да кажа. Не зная как да се извиня.

— Вие треперите — казва Ленцен. — Седнете.

Аз сядам, той се настанява на стола насреща ми. Отново мълчим дълго. Мълчанието вече не е изпитание на силата, просто аз не зная какво да кажа. Броя бръчките по челото на Ленцен. Стигам почти до двайсет, когато той ме изтръгва от мислите ми:

— Линда? Мога да ви наричам Линда, нали?

— Всеки, който веднъж вече е бил заплашван от мен с хладно оръжие, има право да ме нарича с малкото ми име — отвръщам.

Аз сама се стряскам от жалкия си опит да се пошегувам.

Какво, по дяволите, става, Линда?

Ленцен не обръща внимание на думите ми.

— Има ли на кого да се обадите? — пита той.

Аз го поглеждам с недоумение.

— Семейство? Приятели? — подсказва ми.

Едва сега аз отбелязвам какъв приятен глас има. Звучи като гласа на наш актьор, който дублира един застаряващ холивудски актьор, но не мога да се сетя кой. Просто не мога да се сетя.

— Линда?

— Защо ме питате?

— Имам чувството, че сега не би трябвало да сте сама.

Аз се вторачвам в него. Не го разбирам. Аз го нападнах. Той е в правото си да повика полицията. Или да отвърне на удара. Просто да отвърне на удара.

— Освен ако… все пак има какво да крие и предпочита да си няма работа с полицията.

Едва секунда, след като от устата ми излита и последната дума, аз се усещам, че не съм си го помислила, а съм го изрекла на глас.

Ленцен пренебрегва и това. Изглежда, че той отдавна се е примирил с факта, че съм напълно откачена. Ами да, точно такава съм. Откачена, луда, обществено опасна.

Авторка на бестселъри, 38-годишна, застрелва журналист, 53-годишен, по време на интервю.

Ленцен има алиби. Ленцен е невинен. Трябва ми време, за да свикна с това ново обстоятелство.

— Може би вашите родители? — обажда се той.

— Какво?

— Може би ще се обадите на вашите родители. За да не сте сама.

— Не. Не на родителите ми. Аз и родителите ми, ние…

Не зная как завършва това изречение.

— Ние не разговаряме често — допълвам. Все пак довършвам изречението, напук на факта, че всъщност исках да кажа нещо друго.

— Колко необичайно — отбелязва той.

Загорелите му от слънцето ръце лежат върху моята кухненска маса и аз усещам някаква шокираща потребност да ги докосна. Откъсвам погледа си от дланите на Ленцен. Светлите му очи ме фиксират.

— Какво искате да кажете? — питам, след като забележката му е проникнала през мембраната, която ме обгръща.

— Ами… нали вие ми разказахте, че сестра ви била убита. И… аз, разбира се, не съм специалист, обаче нормално е такива удари на съдбата по-скоро да спояват семействата, вместо да ги отчуждават.

Аз успявам само да свия рамене. Думата „нормално“ няма никакво значение в моя свят.

— Е, при нас е различно — казвам най-сетне.

Него това не го засяга, но на мен ми става добре, да го изрека на глас. Моите родители не се интересуват от мен, не се интересуват от книгите ми, те дори не допускат да им купя по-голяма къща. Всичко, от което се интересуват, е мъртвата им дъщеря.

Ленцен въздъхва.

— Линда, аз трябва да ви призная нещо.

Косата на тила ми се изправя.

— Аз не бях съвсем честен към вас, що се отнася до предварителните условия на това интервю.

Аз едва преглъщам. Не мога да кажа нищо.

— Аз знаех за сестра ви.

Въздухът ми секва.

— Какво? — изхриптявам.

— Не е това, което вие сега си мислите — бързо добавя той и вдига предупредително ръце. — При моите проучвания се натъкнах на убийството. По-точно казано, учудва ме, че никой преди мен не е изкопал този факт, но по онова време интернет нали не беше дотолкова луд, както е днес, не всичко беше толкова точно документирано… но както и да е.

Аз не мога да следвам мисълта му.

— Ами така. Във всеки случай аз зная какво се е случило със сестра ви. Страшно нещо. Аз ви разбирам, Линда. Не е толкова лесно да се справи човек.

— Но вие се направихте, че не знаете дори, че аз имам сестра.

— Аз съм журналист, Линда. Естествено, че не сложих веднага всичките си карти на масата. Исках първо да чуя какво ще кажете вие. Ами поставете се в моето положение. Някогашната основна заподозряна в едно отдавнашно убийство пише книга, в която най-подробно описва същото това убийство. Ами това е сензация! Обаче ако знаех, че вие така… — Млъква за миг. — Че вие сте толкова крехка, тогава…

Изреченото току-що от него се процежда много бавно в моето съзнание.

— Главната заподозряна? — питам.

Ленцен ме поглежда изненадано.

— Аз никога не съм била под подозрение — казвам.

— Хм-м — отвръща той така, сякаш не знае какво да прави. — Е, аз предполагам, че онзи, който намери труп, автоматически бива причислен първоначално към главните заподозрени. Това не е имало нищо общо с вас, конкретно с вас.

Аз преглъщам шумно, после питам:

— Какво знаете?

Ленцен започва да усуква.

— Аз не смятам, че… че аз трябва…

— Какво знаете? С кого сте говорили? — викам гневно аз. — Имам право да зная това!

Ленцен се стряска.

— Моля ви! — допълвам тихо.

— Е, добре — казва той. — Говорих с полицая, който е водил следствието тогава. И наистина, вие дълго време сте били основната заподозряна. Не го ли знаехте?

— С кой полицай? — питам.

— Не знам дали трябва да ви казвам това. Толкова ли е важно?

Пред вътрешния ми взор се появява едно лице, едното око е зелено, другото кафяво. Не, не е възможно!

— Не. Не е толкова важно — казвам.

Горещо ми е, въздухът е наситен с електричество. Копнея за дъжд, но той не идва. Бурята просто мина покрай нас, ще си разтовари заряда някъде другаде. Само вихрушката все още се чува, свири и свисти около къщата.

— Напълно ясно е, че вие сте невинна — казва Ленцен. — Нищо не можаха да докажат. А и вие не сте имали никакъв мотив.

Мозъкът ми не го побира! Ние двамата тук говорим за моята вина или невинност.

— А за това, че не можете да излезете от къщата, тук вие наистина нямате никаква вина — добавя.

— Какво? — Страхът отново плъзва по краката и ръцете ми. — Ама какво общо има това с цялата история?

— Естествено, че нищо — бърза да каже Ленцен.

— Обаче?

— Аз само го казах, просто така.

— Вие никога не казвате нищо просто ей така — отвръщам.

— Ами, някои хора, които тогава са работили по убийството на сестра ви, са ви… те са изтълкували оттеглянето ви като… как да го кажа… като самопризнание за виновност.

— Моето оттегляне?

Гласът ми се накъсва от гняв и отчаяние, не мога да направя нищо срещу това.

— Аз не съм се оттеглила! Аз съм болна!

— Това, което ви предавам, не е моето мнение. Но има някои външни хора, които не вярват в тази мистериозна болест, а го смятат за бягството на една убийца. Има хора, които мислят, че вие живеете тук в нещо като самоналожена изолация.

Завива ми се свят.

— Не биваше да ви го казвам — продължава Ленцен. — Аз си мислех, че вие отдавна сте наясно с всичко това. То е една добра история, нищо повече.

— Да — казвам аз.

Нямам вече думи.

— Най-лошото е съмнението. Винаги остава едно мъничко съмнение — добавя той. — Това е лошото. Съмнението е като трън, който не можеш да защипеш. Ужасно е, когато такова нещо разрушава семейства.

Аз примигвам.

— Искате да ми кажете, че моите родители ме смятат за убийца?

— Какво? Не! За бога… никога не бих…

Той не довършва изречението.

А аз се питам кога за последен път съм говорила с родителите си, разговаряла съм истински, извън обичайната игричка на „Аз съм добре, вие как сте?“. Не помня. Значи Ленцен е прав. Моите родители са се отвърнали от мен.

И там навън има хора, които са разказали на Виктор Ленцен, че те ме смятат за убийцата на Брита.

Сещам се колко нервен изглеждаше той, когато влезе в къщата ми, и вече ми става ясно. Неувереността му не е била, заради това че се чувства виновен, а защото се е питал доколко луда, доколко опасна ще е интервюираната от него.

Виктор Ленцен е дошъл при мен не за да проведе разговор с една световноизвестна писателка, авторка на бестселъри, а за да установи дали въпросната писателка е не само ексцентрична, но и убийца.

И двамата сме били на лов за самопризнание.

В корема ми се разлива едно болезнено парене, покачва се към хранопровода, после в гърлото и накрая изригва от устата ми под формата на гръмък смях. Боли ме, но не мога да спра. И се смея ли смея. Смехът ми плавно преминава в плач. Страхът, че съм напълно обезумяла, ме завладява цялата.

Моят страх е дълбок кладенец, в който пропаднах. Вися отвесно във водата, опипвам с пръстите на краката си под себе си, търся дъно, но там няма нищо, само чернилка.

Ленцен ме наблюдава. Чака да се уталожи и премине болезненият конвулсивен смях, който ме разтърсва. После остават само болките. Аз потискам едно стенание.

— Защо не ме мразите? — питам, след като отново съм в състояние да говоря.

Той въздъхва.

— Аз съм преживявал войни, Линда. Виждал съм ги. Сражения. Това, което идва след сраженията. Виждал съм как изглежда светът, когато никога вече няма да се оправи. Военнопленници. Деца с откъснати крайници. Зная как изглежда някой, който е силно травматизиран. Вътре във вас нещо се е счупило, Линда. Виждам го в очите ви. Ние с вас не сме чак толкова различни.

Той млъква за миг, изглежда, че премисля.

— Линда, обещайте ми, че ще ме оставите на мира?

Аз едва мога да говоря от срам.

— Разбира се — успявам да изрека. — Разбира се.

— Ако вие ми обещаете, че ще оставите на мира мен и семейството ми и ако ми обещаете, че ще отидете на психиатрично лечение, тогава… — Той сякаш се поколебава за миг, после взема решение: — Ако вие ми обещаете тези две неща, тогава никой няма да узнае за това. За това, което стана днес тук.

Аз го гледам с недоумение.

— Но… Какво ще кажете в редакцията ви? — питам глухо.

— Че не сте се чувствали добре и че е трябвало да прекратим интервюто. И че няма да има повторение.

Мозъкът ми вече не работи и не го следва.

— Защо? — казвам. — Защо сте такъв? Аз трябва да бъда наказана.

— Аз мисля, че вие вече сте достатъчно наказана.

Аз го поглеждам. Той ме поглежда.

— Можете ли да ми обещаете тези две неща? — пита той.

Аз кимам.

— Обещавам — казвам.

Гласът ми е малко по-силен от хрип.

— Надявам се, че ще намерите своя мир и покой — казва Ленцен.

После той се обръща и си тръгва. Чувам го как сваля палтото си от закачалката в антрето, после отива в трапезарията, за да си вземе сакото и чантата.

Зная, че щом пристъпи през прага ми навън, ще е напуснал завинаги кръга на моето въздействие. Зная, че после няма да го видя никога повече и че тогава вече няма да мога да направя нищо.

А и какво искаш да направиш?

Чувам стъпките на Виктор Ленцен в антрето. Чувам как той отваря входната врата. Аз стоя в кухнята и зная, че няма да го задържа. Вратата хлопва зад гърба му. Тишината се разлива из къщата ми подобно на водна стихия. Край, всичко свърши.