Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Falle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Мелани Раабе

Заглавие: Капанът

Преводач: Петя Пешева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: немска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 09.05.2016

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-388-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15143

История

  1. — Добавяне

2.

Земетресението дойде един вторник. Нямаше предварителни трусове или вибрации. Нищо, което да ме предупреди.

Тъкмо пътувах из Италия. Аз често пътувам. Най-лесно ми е да пътешествам из страни, където действително вече съм била, а в Италия ходя често. Затова от време на време се връщам там.

Италия е красива и заедно с това опасна страна, защото ми напомня сестра ми.

Ана, която обичаше Италия много преди да я посети за първи път. Още като дете се снабди с курс по италиански език и превърташе касетите толкова често, че накрая те напълно се изтриха. Ана, която като тийнейджърка яхаше купената си с мъчително спестяване моторетка „Веспа“ и криволичеше така стремглаво из улиците на родното ни германско градче, сякаш се провираше из тесните улички на Рим.

Италия ми напомня за сестра ми и по това какви бяха нещата преди, преди мрака. Аз винаги се опитвам да прогоня мисълта за Ана, но тя е лепкава като старомодна лента-мухоловка. Разни други мрачни мисли залепват за нея, безотказно.

И така, въпреки това — Италия. Цяла седмица се бях оттеглила в три съседни гостни на втория етаж. Не ги ползвам никога и рядко влизам там, обявила съм ги за Италия. Бях си включила подходящата музика, гледах италиански филми, ровех се из документална литература за страната и хората, навсякъде бях разхвърляла книги и ден след ден си поръчвах кулинарни специалитети от различни региони на страната. Доставяха ми ги от една лично избрана от мен доверена фирма за кетъринг. А виното. О, виното! То прави моята Италия почти истинска.

Крача из улиците на Рим в търсене на този много специален ресторант. Градът е задушен и горещ, аз съм изтощена. Изтощена от това да плувам срещу течението от туристи, изтощена да отблъсквам атаките на безбройните амбулантни търговци, изтощена от красотата около мен, която съм пила на големи глътки. Цветовете ме удивляват. Сивото небе е надвиснало над вечния град, а под мен тече матовозелена реката Тибър.

Трябва да съм заспала, защото когато се събуждам, документалният филм за древния Рим, който гледах, отдавна е свършил. Когато идвам на себе си, съм объркана. Не мога да си спомня да съм сънувала нещо, а ми е трудно да се върна в действителността.

Днес рядко сънувам. В първите години след като се оттеглих от действителния свят, сънувах по-интензивно откогато и да било. Така, сякаш мозъкът ми искаше нощем да навакса липсата на нови импулси през деня. Той съчиняваше за мен най-пъстрите приключения, тропически джунгли с говорещи животни. Градове от шарено стъкло, населени с хора с магически сили. Сънищата ми започваха винаги весело и светло, но рано или късно се обагряха, подобно на попивателна, потопена в черно мастило, отначало незабележимо, съвсем постепенно. В джунглата листата опадваха, а животните замлъкваха. Пъстрото стъкло внезапно се оказваше остро като нож и човек си порязваше пръстите, небето ставаше заплашително тъмнолилаво. И рано или късно то се появяваше. Чудовището. Понякога само като плахо чувство за заплаха, което аз някак не можех да установя, понякога на ръба на зрителното ми поле — като схеми или очертания. Понякога то ме преследваше, а аз бягах и се мъчех да не се оглеждам, защото не можех да понасям гледката на лицето му, дори и насън. Когато поглеждах чудовището право в лицето, тогава умирах. Всеки път умирах и се събуждах, борейки се за глътка въздух като удавница. И тогава, през първите години, когато сънищата все още идваха при мен, беше трудно да пропъждам нощните мисли, които присядаха на леглото ми подобно на врани. И тогава не можех другояче. Все едно колко болезнени бяха спомените — в онези дни мислех за нея, за сестра ми.

Тази нощ няма сън, няма чудовище, а все пак се чувствам толкова потисната. В главата ми отеква едно изречение, което някак си не проумявам. Има един глас. Примигвам със залепнали клепачи, забелязвам, че дясната ми ръка е изтръпнала, масажирам я, опитвам се да я съживя. Телевизорът все още е включен и от там идва гласът, който се е промъкнал в сънищата ми и ме е събудил. Гласът е мъжки, делови и неутрален, както винаги звучат гласовете по информационните канали, които понякога излъчват любимите ми документални филми. Надигам се, търся опипом дистанционното, намирам го. Леглото ми е огромно, леглото ми е морето, толкова много възглавници и завивки, томове с фотоси и картини и цяла купчина дистанционни: за телевизора, за сателитната антена, за ДВД и двата ми блурей плейъра, които могат да показват различни формати, за звуковата уредба, за ДВД-рекордера и за старата ми видеоуредба. Въздишам примирено, гласът на говорителя ми съобщава разни неща от Близкия изток, за които изобщо не искам да зная, не сега, не и днес, аз съм в отпуска, в Италия съм, така се радвах на това пътуване!

Твърде късно е. Реалностите на истинския свят, за които разказва говорителят, войните, катастрофите, жестокостите, които така ми се искаше да изключа за няколко дни, проникнаха в главата ми и за секунди ограбиха цялата лекота. Чувството за Италия изчезна, екскурзията ми пропадна. Утре сутрин ще се върна в собствената си спалня и ще разчистя всички италиански джунджурии. Разтърквам очи, боли ме от ярката светлина на телевизора. Говорителят е изоставил Близкия изток и сега говори по вътрешнополитически теми. Гледам го примирено. Очите ми са уморени и сълзят. Сега мъжът си издекламира текста и следва включване на живо от Берлин. Някакъв репортер стои пред Райхстага, издигащ се величествено и страховито в мрака, и разказва нещо за последното задгранично пътуване на канцлерката.

Погледът ми се изостря. Стряскам се, примигвам. Не разбирам. Обаче го виждам! Точно пред мен! Сащисана, тръскам глава. Не може да бъде, просто не може да бъде. Не вярвам на очите си, примигвам пак припряно, сякаш така мога да пропъдя картината. Но нищо не се променя. Сърцето ми болезнено се свива. Мозъкът ми мисли: невъзможно е. Сетивата ми обаче знаят, че е истина. Господи!

Светът ми потреперва. Не проумявам какво се случва около мен, обаче леглото ми се разтриса, рафтовете с книги по стените се разкривяват, накрая се срутват. Картини се свличат от стената, пръсва се стъкло, по тавана се появяват пукнатини, отначало тънки като косъм, малко след това — дебели колкото пръст. Стените се сриват, шумът е неописуем, а въпреки това е тихо, съвсем тихо…

Моят свят е на пух и прах. Седя на леглото си насред руините и зяпам прозореца. Аз съм отворена рана. Аз съм миризмата на сурово месо.

Цялата съм зейнала. В главата ми избухват светкавици, болезнени и заслепяващо ярки. Лицето ми се обагря в червено, хващам се за сърцето, вие ми се свят, съзнанието ми мъжди и трепка, зная какво е това, това сурово, червено чувство, имам паник атака, имам хипервентилация — дишам учестено, ей сега ще припадна, надявам се да припадна. Тази картина, това лице, не го понасям. Искам да извърна поглед, обаче ми е невъзможно, като окаменяла съм. Не искам повече да поглеждам натам, но ми се налага, изобщо не мога другояче, погледът ми е насочен към телевизора, просто не мога да го отместя, не мога, очите ми си стоят широко отворени и аз го гледам вторачено, чудовището от моите сънища, и се опитвам да се събудя, най-сетне да се събудя. Да умра и после да се събудя, както правя винаги, когато видя чудовището точно пред себе си, в съня.

Но аз вече съм будна.