Мелани Раабе
Капанът (3)

3.

Сутринта изпълзявам изпод развалините и сглобявам себе си парче по парче.

Казвам се Линда Конрадс. Писателка съм. Всяка година дисциплинирано си налагам да напиша книга. Моите книги имат голям успех. Аз съм заможна. Или по-добре казано: имам пари.

Аз съм на 38 години. Аз съм болна. Медиите измислят разни неща за някаква мистериозна болест, която ми пречи да се движа свободно. Не съм излизала от къщата си повече от десетилетие.

Имам семейство. Или по-точно казано: имам родители. От много години не съм виждала родителите си. Те не ме посещават. Аз не мога да ги посещавам. Рядко си говорим по телефона.

Има нещо, за което не обичам да мисля. Но пък ми е невъзможно да не мисля за него. То е свързано със сестра ми. Беше много отдавна. Аз обичах сестра си. Сестра ми се казваше Ана. Сестра ми е мъртва. Сестра ми беше три години по-млада от мен. Сестра ми умря преди дванайсет години. Сестра ми не просто умря. Сестра ми бе убита. Преди дванайсет години убиха сестра ми, а аз я намерих. Аз видях как убиецът й избяга. Аз видях лицето на убиеца. Убиецът беше мъж. Убиецът обърна към мен лицето си, после избяга. Аз не зная защо избяга. Аз не зная защо той не ме нападна. Аз зная само, че сестра ми е мъртва, а аз не съм.

Моята психотерапевтка ме определя като травматизирана във висока степен.

Това е моят живот, това съм аз. Всъщност аз не искам да мисля за това.

Надигам се, провесвам крака от кревата, ставам. Поне имам намерение да го направя, но в действителност не помръдвам дори на сантиметър. Питам се дали не съм парализирана. Нямам сили нито в ръцете, нито в краката. Опитвам още веднъж, но сякаш слабите заповеди от моя мозък не достигат до крайниците ми. Може би е правилно да си полежа тук още миг. Утро е, но нали нищо не ме чака, освен празната ми къща. Отказвам се да се напрягам. Чувствам тялото си странно тежко. Оставам да лежа за малко, но не заспивам пак. Когато отново поглеждам часовника върху дървеното нощно шкафче до леглото, са минали шест часа. Това ме учудва. Това не е добре. Колкото по-бързо минава времето, толкова по-бързо идва нощта, а аз се страхувам от нощта, въпреки всички тези лампи в къщата ми. След няколко опита все пак успявам да накарам тялото си да отиде в банята, а после да слезе по стълбите до партерния етаж. Експедиция до края на света. Буковски се втурва щастлив към мен, махайки с опашка. Давам му да яде, пълня купичката му с вода, пускам го навън да полудува малко. Наблюдавам го през прозореца, спомням си, че обикновено това ме прави щастлива — да го гледам как тича и играе, ала не чувствам нищо. Искам само той днес да се върне по-скоро, за да мога да си легна пак. Подсвирвам подире му, той е малка подскачаща топчица в началото на гората. Ако не се върне доброволно, няма да мога да направя нищо. Но той винаги се връща. При мен, в моя малък свят. Така става и днес. Той подскача към мен, подканва ме да играем, аз обаче не мога. Разочарован, той се отказва.

Съжалявам, приятелче.

Той се свива на кълбо на любимото си място в кухнята и ме поглежда тъжно. Обръщам се, отивам в стаята си. Лягам си веднага, чувствам се слаба, пропукваща. Преди мрака, преди да се оттегля, по времето, когато бях силна и живеех в действителния свят, се чувствах така само когато започваше някой тежък грип. Мен обаче не ме хваща грип. Хваща ме депресия — както винаги, когато се налага да мисля за Ана и събитията от тогава, обикновено аз грижливо ги изключвам.

Досега успявах да си живея кротко и спокойно и да потискам всяка мисъл за сестра ми. Но сега всичко се върна. И колкото отдавна и да бе, раната не се е затворила. Времето е доктор-шарлатанин.

Зная, че трябва да предприема нещо, преди да е станало късно, преди напълно да пропадна в мелницата на депресията, в нейния поток, който ме дърпа надолу в черното.

Зная, че трябва да говоря с лекар, може би да ми предпишат нещо, обаче не мога да се мобилизирам. Усилията и енергията ми се струват невъобразимо огромни. А и в крайна сметка, все тая. Ами, значи ще си имам депресия. Бих могла завинаги да си остана тук в леглото. Ще бъде ли по-различно? Щом не мога да излизам от къщата, защо тогава ще трябва да напускам пак тази спалня? Или това легло? Или мястото, където в момента лежа? Денят отминава, нощта заема мястото му. Мисля си, че трябва да се обадя по телефона на някого. Може би на Норберт. Той би дошъл. Той е не само мой издател, приятели сме. Ако можех да движа мускулите на лицето си, бих се усмихнала при мисълта за Норберт. Сещам се за нашата последна среща. Седяхме в кухнята, аз бях сготвила спагети със сос болонезе, а Норберт ми разказваше за отпуската си в Южна Франция, за случки в издателството, за най-новите лудости на жена си. Норберт е чудесен, шумен, весел, пълен с истории. Той има най-прекрасния смях на света. А ако трябва да съм точна: най-прекрасния смях на двата свята. Норберт ме нарича „моята екстремофилка“. Когато за първи път ми каза това, наложи се да търся из Гугъл. И да се чудя колко е прав. Екстремофилите са организми, които се адаптират към екстремни условия на живот и така могат да оцеляват във всъщност враждебна на живота им среда. В екстремна жега или екстремен студ. В пълен мрак, в подложена на облъчване среда. В киселина. Или пък (и Норберт явно има предвид точно това) — в почти пълна изолация. Екстремофил. Харесва ми думата, обичам, когато той ме нарича така. Звучи, сякаш аз сама съм си измислила всичко това тук. Сякаш обичам да живея по този екстремен начин. Сякаш имам избор.

В момента имам само избора дали да легна на лявата или дясната си страна, по корем или по гръб. Минават ден-два. Аз се мъча да не мисля за нищо. По някое време ставам, приближава се до рафтовете с книги, които опасват стените на спалнята ми, измъквам няколко тома, подреждам ги като драперия върху леглото ми, слагам любимата си плоча — албум на Били Холидей, настройвам на безкрайно повтаряне и отново се пъхвам под одеялото. Слушам, разлиствам и чета, докато очите не ме заболяват, а музиката не ме размеква като гореща вана. Вече не ми се чете, ще ми се да погледам някой филм, обаче не смея да включа телевизора. Просто не смея. Чувам стъпки и скачам стреснато. Били вече не пее, в някакъв момент с едно от дузината ми дистанционни съм накарала тъжния й глас да замлъкне. Кой ли е? Вече е полунощ. Защо кучето ми не реагира? Иска ми се да се надигна, да грабна нещо, с което мога да се защитя, да се скрия, да направя нещо, каквото и да е, но оставам да лежа с учестен до болка дъх, с ококорени очи. Някой чука. Аз не се обаждам.

— Ало? — вика нечий глас. Не го познавам.

После пак: „Ало? Там ли сте?“

Вратата се отваря. Аз скимтя, това е моята безсилна версия на вик. Оказва се Шарлоте, моята асистентка. Естествено, че познавам гласа й, просто моят страх го е изкривил по странен начин. Шарлоте идва два пъти седмично, пазарува ми, носи писмата ми до пощата, върши каквото е необходимо. Тя е моята платена връзка с външния свят. Сега стои недоумяващо на прага.

— Всичко наред ли е?

Мислите ми се сортират и подреждат наново. Не може да е нощ, щом Шарлоте е тук. Трябва да съм лежала много дълго в кревата.

— Извинете, че влязох така направо, обаче като не реагирахте на звънеца, аз се притесних и отключих.

Звънец ли? Помня някакъв шум, който проникна в сънищата ми. Аз пак сънувам, след всички тези години!

— Нещо не ми е добре — казвам. — Спала съм дълбоко и не съм чула звънеца. Простете.

Малко ме е срам, дори не успявам да седна, а оставам все така легнала. Шарлоте изглежда обезпокоена, а тя е човек, който трудно може да бъде изваден от равновесие. Точно затова си я избрах. Шарлоте е по-млада от мен, може би е около двайсет и девет годишна. Тя работи на куп места, келнерка е в няколко кафенета, работи като касиерка в кино някъде в града — разни такива неща. А два пъти седмично идва при мен. Аз обичам Шарлоте. Късата й, боядисана в гарвановочерно коса, яката й фигура, шарените й татуировки, мръснишкия й хумор, историите за малкия й син. Дяволското изчадие, както го нарича тя.

Щом Шарлоте е нервна, значи аз изглеждам зле.

— Трябва ли ви нещо? От аптеката или нещо такова?

— Благодаря. Имам си вкъщи всичко, което ми трябва — казвам.

Говоря смешно, като робот, самата аз го забелязвам, но не мога да го променя.

— Днес нямам нужда от вас, Шарлоте. Трябваше да ви уведомя, извинете.

— Няма проблеми. Продуктите са в хладилника. Да изведа ли още веднъж кучето, преди да си тръгна?

О, Господи! Кучето. Колко дълго съм лежала тук?

— Би било чудесно — казвам. — Ще му дадете ли и да яде, а?

— Добре.

Придърпвам одеялото чак до носа си, за да покажа, че за мен разговорът е приключил.

Шарлоте се поклаща още малко в рамката на вратата, явно недоумява какво да прави, дали може да ме остави сама, после взема решение и си тръгва. Чувам шумовете в кухнята, докато храни Буковски. Обикновено аз обичам да има шум в къщата, днес обаче ми е все едно. Оставям се да ме погълнат възглавниците, завивките и мракът, но днес сънят не ме хваща.