Мелани Раабе
Капанът (24)

24.

Аз пия чай на малки глътки. Пуснах си музика, надявайки се, че гласът от усилвателите ще прогони гласовете в главата ми. Обаче това не става. Ела Фицджералд ми пее за лято и за лесен живот, но лятото е далече, а вътре в мен има само тегоба и гласовете в главата ми продължават да спорят за истината. Под утринното слънце езерото проблясва в синьо, виолетово, тъмночервено, оранжево, жълто, а сетне светлосиньо.

Аз видях Виктор Ленцен. Него видях в онази ужасяваща, гореща, тъмночервена нощ, сигурна съм в това.

Линда и нейните истории.

Аз видях него.

Така ли, както видя сърнето на просеката, тогава, в детството?

Тогава бях малка. Всички деца послъгват, измислят си разни неща.

А ти го правиш все още и днес.

Зная какво видях. Не съм луда.

Нима?

Тези светли очи. Формата на веждите му. Изразът на лицето му, тази смесица от страх и агресивност. Всичко това го видях в онази нощ и всичко това разпознах отново, когато той застана пред мен. Вчера.

Той има алиби.

Аз видях него.

Бетонно алиби.

И въпреки това беше той. Видях го.

Защо тогава полицията не го хвана?

Полицията не ме „хвана“ и мен. Ако аз съм луда и съм убила собствената си сестра, и всеки вярва в това, защо тогава полицията не ме арестува?

Извадила си късмет.

Аз никога не съм имала късмет.

Ти си добра в лъжите.

Не съм лъгала. Аз го видях. На вратата на терасата.

Ти разказваш истории дотогава, докато сама не си повярваш в тях.

Знам какво видях. Помня тази вечер, помня съвсем точно.

Ти си луда, Линда.

Глупости!

Чуваш музика, която я няма.

Но аз си спомням.

Виждаш неща, които ги няма, постоянно ти се вие свят, главата ти направо се пука от болки, вероятно ти дори нямаш вина за това.

Аз помня точно. Той е бил там. Видях го в очите му. Той също ме позна. И той ме мразеше, заради това че му напомням за онази нощ. Той е бил там. Той е убил Ана. Може би аз през цялото време съм била на грешна следа. Може би Ана не е била случайна жертва. Може би двамата са се познавали. Само защото аз не зная нищо за дадена любовна връзка, това далеч не означава, че не е имало такава. Кой знае? Може някой ревнив любовник. Някой ловец-преследвач, тип „сталкер“. Някой луд.

Лудата си ти. Може би си шизофреничка. Или пък имаш тумор в мозъка. Може би от него са болките ти, световъртежът и музиката.

Тази противна музика.

Аз поглеждам навън, водата блести и искри, а доста по-нататък, на източния бряг на езерото нещо мърда. Раздвижват се няколко клона, а после той излиза иззад дърветата, величествен, невероятно едър — един елен, изправен гордо, достолепно, приказно красив. Аз затаявам дъх и го наблюдавам като художник, попивам в себе си движенията му, грацията му, силата му. Той стои там няколко секунди в леката мъгла, издигаща се откъм езерото, сетне изчезва отново сред дърветата. Аз седя. Толкова често съм седяла тук и съм се надявала да видя някое животно, а толкова рядко съм виждала. А пък елен? Никога досега. Появата на животното ми се вижда като някакъв знак.

Няма никакви знаци. Ти виждаш неща, които ги няма.

Аз оставам да седя до прозореца в моята спокойна, голяма къща, която е целият ми свят. Гледам навън, надявам се, че еленът ще се върне пак, чакам, напълно съзнавайки, че той няма да го направи, и все пак седя и чакам. Не ми идва наум какво друго би трябвало да правя. Седя, а гледката на езерото, чиято повърхност се къдри съвсем леко от вятъра, успокоява мислите ми. Слънцето се издига все по-високо и по-високо, без да се впечатлява от хаоса, надвиснал над моя свят. То си огрява неговия.

Слънцето е на 4500 милиона години. Аз зная тези факти, през последните десет-единайсет години имах много време да чета. То е огрявало доста неща. Утринните му лъчи ме стоплят, проникват през хаоса. Усещането е като от докосване и аз му се наслаждавам, оставям се да ме затопли малко, всмуквам жадно светлината, а иначе просто си седя тук. Денят е хубав. Може би ще мога да забравя какво остана зад гърба ми и просто да бъда благодарна за този ден, с неговата гора, и езерото му и слънчевата му светлина. Слънцето се издига още по-високо, неуморно, дори след 4500 милиона години е неуморно, а аз се наслаждавам на тишината и топлината. Не ми се налага да правя нищо, и тъкмо си казвам, че бих могла вечно да си седя тук, спокойна, весела, и че е най-добре да не помръдвам нито сантиметър повече, понеже и най-малкото движение би могло да разруши всичко, тъкмо в този миг я чувам. Музиката.

Love, love, love.

Не, моля, моля, не.

Love, love, love.

Недейте пак. Моля. Не я понасям повече.

От устата ми се изтръгва едно сухо хълцане, аз се свивам на кълбо в стола си и притискам длани към ушите си.

Музиката изчезва. Аз скимтя и стискам главата си, толкова здраво, че ме заболява, а през това време сърцето ми помпа страха из тялото ми. Седя така известно време, и едва тогава го проумявам. Не зная дали се е дължало на отчаянието или на болката, или на моето невъобразимо физическо и душевно изтощение, но аз забелязвам едва сега: ако аз си въобразявам музиката, ако музиката е само в главата ми, през цялото време е била в главата ми, как тогава може да изчезне, щом си запуша ушите? Махам длани от ушите си и се заслушвам. Нищо. Няма нищо. Едва не се разочаровам. Едва не решавам, че…

Love, love, love.

Ето я пак. Завива ми се свят, както всеки път, когато я чуя. Този път обаче тя звучи другояче, засилва се и стихва и… се движи. Музиката се движи. Надигам се от стола с болки в ставите, опитвам се да се ориентирам, после разбирам: отворените прозорци навсякъде… музиката идва отвън. И не са „Бийтълс“ от плоча, а е… свирукане. Някой се промъква около къщата и си свири с уста.

Сърцето ми тутакси се разтуптява бясно. Дали не е Виктор Ленцен, който се е върнал, за да ме убие все пак? Това няма смисъл, казвам си аз веднага, той имаше възможности да го направи.

А и що за мисъл е това. Виктор Ленцен е невинен. Доказано. Колкото и да ми е трудно да го призная.

Кой е тогава? С изтръпнали крака пристъпвам по-близо до прозореца, притискам лице до студеното стъкло и се опитвам да надзърна зад ъгъла, ала не виждам никого. Свирукането става по-тихо, който и да е там, той се отдалечава от мен. Аз се втурвам в съседната трапезария, мислейки си, че пак ще го изпусна, отварям със замах вратата — и се изправям лице в лице с него.

27.

Софи

Софи не можеше да се овладее и зъбите й не преставаха да тракат, докато крачеше из нощните улици към къщи, измокрена и измръзнала. Беше седяла дълго на студа на пейката в парка. На няколко пъти й се беше сторило, че вижда някаква сянка, която се отделяше от танцуващия кръг на другите сенки и се приближаваше към нея, ала всеки път се оказваха само нервите й, които й играеха жестоки шеги. Там нямаше нищо, единствената сянка, която бе видяла, беше нейната.

Софи сви в своята улица. Плашеше я мисълта да влезе в жилището си и да прекара още една безсънна нощ с отвратителните картини в главата си.

Тя отвори вратата, влезе във входа, тръгна нагоре по стълбите, чу нещо някъде горе. Пулсът й се ускори. На площадката над нея нещо шумолеше. Това беше нейният етаж. В жилището й имаше някой. Сърцето на Софи изстреля няколко болезнени залпове, тя усети тежестта на флакона с лютив спрей в джоба на палтото си, насили се да запази самообладание, още няколко стъпала и би могла да надзърне зад ъгъла, площадката на нейното жилище щеше да е в полезрението й. Още осем стъпала, какво ли щеше да види? Още седем, сянката, как се опитва да влезе в апартамента? Още шест, съседката, която тъкмо оставя пред вратата й пакет, който е получила вместо Софи? Посред нощ? Още пет, малкото нервно куче на момичето от долния етаж, то често бяга? Още четири, не, сянката, още три, сянката и нейните бели очи, още две… Софи се сблъска челно с един мъж, който се бе втурнал отгоре насреща й.

— Софи! — възкликна Йонас Вебер.

— Извинявам се — отговори тя. — О, боже!

— Не, аз се извинявам. Не исках да ви плаша. Звънях ви сигурно десет пъти и като не се обадихте, се притесних.

— Аз сложих телефона си на беззвучно — каза Софи. — Вие откога сте тук?

— Отскоро. Може би десет минути. Вие къде бяхте?

Софи не му отговори.

— Ще влезете ли? — попита тя. — Ако си говорим тук на площадката, ще събудим цялата къща.

Не след дълго двамата седяха един срещу друг на масата в кухнята, Софи в чисти сухи дрехи, всеки с чаша горещ чай пред себе си.

— Тези проклети цветя — каза накрая тя. — Как не ги видях по-рано!

— Ние трябваше да се досетим по-рано. Това е наша работа, а не ваша.

Софи отпи от чая, огледа Йонас. Той избягваше погледа й.

— Йонас, какво премълчавате?

Той я погледна със зеленото и с кафявото си око.

— Оставете това, Софи.

Обзета от гняв, Софи удари с юмрук по масата.

— Не мога, по дяволите! — изкрещя тя. — Откакто убиха сестра ми вече не мога да си поема дъх! Ще мога отново да дишам едва когато го намеря!

Тя се бореше с напиращите си сълзи. Йонас предпазливо хвана ръката й, тя му позволи да го направи.

— Вижте, Софи, аз ви разбирам. Ако на мен ми се случи това, което се е случило на вас, аз също ще искам да направя нещо — каза той. — Разбирам, че вие се чувствате виновна. Всички оцелели хора се чувстват виновни. Но вината не е ваша.

Очите на Софи отново се напълниха със сълзи.

— Всички мислят, че аз съм виновна. Всички! — изхълца тя.

Стана й добре на душата, най-сетне да го изкаже гласно.

— Моите родители и…

— Никой не вярва в това — прекъсна я Йонас. — Само вие самата.

— Ако се бях появила малко по-рано там…

— Престанете вече с това. Нямаше да можете да помогнете на сестра си. А и сега не й помагате, като излагате себе си на опасност. Не ми харесва, че нощем бродите сам-сама наоколо. Сякаш искате да го примамите.

Софи дръпна ръката си.

— Иска ви се да ви убият? Това ли е? — попита Йонас.

Тя извърна поглед.

— Искам да си вървите.

— Софи, не го правете — каза той. — Не се излагайте на опасности.

Софи мълчеше. Усещаше, че всеки момент ще се разплаче. Не искаше той да я види.

— Сега е по-добре да изчезвате — повтори.

Йонас кимна и се обърна, за да си тръгне.

— Моля ви, пазете се, Софи.

Софи се бореше със себе си. Дали да му каже? Че се чувства следена и преследвана?

— Почакайте — каза.

Той се извърна, погледна я, изпълнен с очакване.

Мозъкът на Софи работеше на пълни обороти.

— Не, нищо — каза накрая тя. — Няма нищо. Сбогом.

Останала пак сама, Софи си призна: вече не беше сигурна в себе си.

Когато с пареща болка в дробовете беше тичала през паркинга, тогава ги беше чула толкова ясно — тежките стъпки зад гърба й. Беше сигурна, че убиецът на сестра й се е спотаил на задната седалка в колата й и я дебнеше, за да се отърве най-сетне от досадната свидетелка. Но когато на следващата сутрин беше взела колата си — посред бял ден и при тълпа пешеходци навсякъде, тогава всичко й се беше сторило само като някакъв кошмарен сън.

Неотдавна по време на крос из парка й се беше сторило, че видя някого да се скрива бързо зад едно дърво. Но после, когато се беше спряла и в продължение на няколко минути се бе взирала в дървото, там вече не се бе помръднало нищо.

„Полудявам ли?“ — се запита.

Не, със сигурност, не, отговори й един глас вътре в нея.

Откъде човек го знае, щом като е луд?, попита друг глас.

Ами просто го знае.

Но когато човек наистина е луд, как да го знае, щом е луд?, обади се пак колебаещият се глас.

Софи се опита да се отърси от мислите си, ала не й се удаде. Напоследък тя не беше на себе си. Раздялата с Марк, чиято близост не можеше да понася повече. Неспособността й да разговаря с родителите си. И това зловещо, червено, грубо чувство, което за първи път я беше връхлетяло на онзи купон на нейния галерист. Сега вече знаеше, че е било панически пристъп. Софи вече не се чувстваше като самата себе си.

Тя се върна в кухнята, минавайки отново край кашоните на Паул. Свари си още една чаша чай. Погледна през прозореца, макар че там не се виждаше нищо, освен няколко нощни силуета и от време на време преминаващи коли.

Накрая седна на кухненската маса, взе малък скицник и молив и за първи път от много време насам започна да рисува. Беше хубаво. Тишината на нощта, кадифеният мрак и Софи, насаме с молив, хартия, цигари и чай, под старомодната висяща лампа, на кухненската маса, в малък остров от жълтеникава светлина. Рисунката с лекота се оформяше изпод ръката й.

Макар и да не можеше с молив да изобрази различните по цвят очи, които допреди малко я бяха гледали толкова сериозно, тя все пак бе доволна от набързо създадената си творба. Йонас. Обзета от някакъв импулс, Софи извади телефона си от джоба на панталона, набра неговия номер. Трябваше да му го каже.

После си спомни, че беше твърде късно, беше минало полунощ. Остави телефона настрана. Усети, че зъзне. Стана, напълни чайника, измъкна още едно пликче чай от кутийката… и се стресна, когато чу тихия, проскърцващ звук в антрето.