Мелани Раабе
Капанът (17)

17.

Когато се връщам в трапезарията, мелодията все още кънти в главата ми. Сядам, решена да не се оставям повече да ме изваждат от равновесие.

Ленцен е все още с любезната физиономия на лицето си.

— Изглеждате бледа — казва той. — Ако ви е нужна кратка пауза, това наистина няма да е проблем. Аз съм си взел време и мога да се съобразя изцяло с вас.

Ако не знаех, че той е вълкът, бих взела загрижеността в гласа му за истинска.

— Няма нужда — казвам хладно. — Можете да продължите.

Вътре в мен обаче нещата работят. Опитвам се да извикам в паметта си всичко, на което ме е научил д-р Кристенсен. Шокът обаче е заседнал дълбоко, главата ми е като изметена с метла.

— Ами добре — казва Ленцен. — Как стои въпросът с писането? Обичате ли да пишете?

Аз го поглеждам в очите.

— Много обичам — отвръщам механично.

Моята сестра се казваше Ана.

— Значи вие не сте от онези автори, които раждат с мъка всяко изречение?

Като малка завиждах за това, че името на Ана можеше да се чете и отзад напред и отпред назад, тя много се гордееше с този факт.

— Изобщо не съм. За мен писането е като да взема душ или да си измия зъбите. Да, може дори да се каже, че то спада към моята ежедневна хигиена. Ако не пиша, се чувствам така, сякаш порите на кожата ми са запушени.

Ана се гнусеше от кръв.

— Кога пишете?

В детството ми, когато си ударех коляното, аз не обръщах внимание на това, а когато си порежех пръста, просто го пъхвах за малко в устата си и се чудех на вкуса на желязо, а след това пък се удивлявах, че знам какъв вкус имат кръвта и желязото. Когато Ана като малка си удареше коляното или си порежеше пръста, пищеше и хленчеше, а аз й казвах: „Не бъди момиче!“

— Започвам още рано сутрин. Когато мислите ми са още свежи и не съм пропита цялата от новините и телефонните обаждания и от всичко това, което виждам през деня или чета, или слушам.

— Как изглежда вашият процес на писане?

Сестра ми Ана беше убита със седем пробождания с нож.

— Дисциплиниран. Сядам на бюрото си, вадя записките си, отварям лаптопа си и пиша.

— Звучи много просто.

— Понякога е така.

— А кога не е?

Човешкото тяло съдържа 4,5 до 6 литра кръв.

Аз свивам рамене.

— Всеки ден ли пишете?

Тялото на жена с ръста на сестра ми съдържа около пет литра кръв. Надхвърли ли кръвозагубата трийсет процента от цялата кръв, тялото изпада в шоково състояние. Кръвообращението се забавя. Целта е да се намали скоростта, с която кръвта се изпомпва от раната и да се понижи нуждата на тялото от енергия и кислород.

— Почти всеки ден, да. Естествено, веднага след като напиша някоя книга, има период, в който аз търся нови идеи, правя проучвания и като начало се подготвям за следващия си проект.

— На базата на какво решавате какъв ще е следващият ви проект?

Последното, което е видяла Ана, е бил нейният убиец.

— Вътрешно чувство.

— Издателството ви дава картбланш?

Преди да взема шофьорска книжка, аз завърших курс за оказване на първа помощ.

— Сега вече, да.

— Колко от себе си влагате във вашите герои?

Аз обаче го използвах главно за да флиртувам с инструктора.

— Това никога не е съзнателно решение. Аз не сядам и не разсъждавам: този образ трябва трийсет процента да чувства като мен, а този трябва да има същите детски спомени като мен. Но, естествено, във всеки от моите герои има по малко от Линда.

— Колко време работихте над новия си роман?

Всички санитари и полицаи ми казаха, че Ана вече е била мъртва, когато аз съм влязла в жилището.

— Половин година.

— Не е дълго.

— Вярно, не е дълго.

Но не съм толкова сигурна в това.

— Какво ви подтикна да напишете тази книга?

Може би последното, което е видяла Ана, е била напълно безполезната й сестра.

 

 

Взимам нова бутилка вода, отварям я, ръцете ми треперят, отпивам глътка. Очите на Ленцен ме следят.

— Всъщност каква е вашата болест? — пита той бегло и си налива вода в чашата.

Хитър вълк. Казва го така, сякаш е общоизвестно и в момента просто го е забравил. А и двамата с него знаем, че аз никога не съм говорила публично за моята болест.

— Не желая да говоря за това — отговарям.

— Кога за последен път излизахте от къщата? — продължава да разпитва Ленцен.

— Преди около единайсет години.

Ленцен кима.

— Какво се е случило тогава? — пита той.

Аз нямам отговор на този въпрос.

— Не желая да говоря за това — казвам.

Той го приема, само вдига леко вежди.

— Как се справяте с това да бъдете прикована за къщата си? — пита.

Аз издишвам дълбоко.

— Какво да кажа? Не зная как да го опиша на човек, който няма подобен опит. Светът изведнъж става много малък. И в един момент човек има чувството, че собствената му глава е светът, а отвъд главата му няма нищо. Всичко, което вижда през прозореца, всичко, което чува, плющенето на дъжда, сърните в гората, лятната буря над езерото, всичко това изглежда толкова далечно.

— Това болезнено ли е? — пита Ленцен.

— В началото беше много болезнено, да — казвам. — Но е удивително колко бързо едно състояние, което в началото си смятал за непоносимо, става нормално. Ние можем да се примирим с всичко, така смятам аз. Да се сприятелим — може би не. Обаче да се примирим. Болка. Безнадеждност. Робство…

Старая се да отговарям подробно. Разговорът да тече плавно. Едно съвсем нормално интервю. Той нека да е нащрек. Нека да се колебае, да се мята.

— Какво ви липсва най-много?

Аз се замислям за миг. Толкова много неща няма в моя свят. Ярко осветени холове на чужди хора, които вечер пътьом можеш да оглеждаш. Туристи, които те питат за пътя. Мокри от дъжда дрехи. Откраднати велосипеди. Паднали топчици сладолед, които се топят върху горещия асфалт. Украсени първомайски дървета. Бой за паркоместа. Ливади с нацъфтели цветя. Детски тебеширени рисунки по асфалта. Църковни камбани.

— Всичко — казвам накрая. — Не е задължително да са големите неща. Сафари в Кения или скок с парашут над Нова Зеландия или шумни сватби, въпреки че аз, естествено, намирам това за много хубаво. По-скоро са дребните, съвсем нормалните неща.

— Като например?

— Да вървиш по улицата и да срещнеш някого, който ти харесва, да му се усмихнеш и да видиш, че и той ти се усмихва в отговор. Моментът, когато установяваш, че магазинът, който толкова дълго е стоял празен, се е превърнал в нов, обнадеждаващ ресторант.

Ленцен се усмихва.

— Начинът, по който малките деца те гледат понякога — добавям.

Той кимва, сякаш иска да каже, че знае съвсем точно какво имам предвид.

— Или мирисът от някой магазин за цветя… Ето такива неща. Да събирам същите човешки впечатления като другите хора и така да се чувствам… как да кажа… да се чувствам свързана с всички други хора, в живота и в смъртта, и в работата, и в удоволствието, и в младостта, и в старостта и в смях, и в гняв… във всичко.

Аз млъквам за миг, забелязвам, че макар това тук наистина да не представлява интервю, аз се старая да отговарям честно на въпросите. Сама не зная защо. Добре ми е така — да говоря. Може би, заради това че твърде рядко имам някого, пред когото да говоря. Че толкова рядко някой ме пита.

По дяволите, Линда.

— И ми липсва природата, разбира се — казвам. — Много.

Потискам една въздишка, защото в гърлото ми, подобно на стомашни киселини, се надига носталгия, дори сега, дори в тази ситуация. По дяволите.

Може би щеше да ми е по-лесно, ако Ленцен беше отблъскващ.

Ленцен мълчи, сякаш иска да остави казаното да звучи още малко. Той като че ли обмисля още няколко секунди.

Но той не е отблъскващ.

— Самотна ли сте? — пита.

— Сама не бих описала себе си като самотна, наистина. Имам много социални контакти, а дори да не може всеки да ми идва постоянно на гости, в днешно време разполагаме с достатъчно възможности да поддържаме връзка даже без личен контакт.

Трудно е човек да се измъкне от присъствието на Ленцен. Той е отличен слушател. Поглежда ме и аз неволно се питам какво ли вижда той. Погледът му се спира върху очите ми, слиза надолу към устните ми, шията ми. Сърцето ми забива ускорено от страх и от не знам си какво.

— Кои са най-важните хора във вашия живот? — заговаря най-сетне Ленцен и моите сигнални камбани тутакси бият тревога.

Ще е лудост да разкрия уязвимите си места пред един убиец. Мога да излъжа, но смятам, че е по-хитро да изиграя номера с непристъпната знаменитост.

— Вижте — казвам, — това започва да става твърде лично. Намирам, че ще е хубаво да се съсредоточим върху въпроси за книгата ми, както бе уговорено предварително.

Вътре в мен машината тиктака. Трябва някак си да накарам Ленцен също да отговаря на въпроси, вместо само той да ми ги задава.

— Извинете — казва Ленцен. — Не исках да навлизам твърде много в личното ви пространство.

— Добре — отвръщам.

— Имате ли връзка? — пита, а аз не успявам да се овладея и сбърчвам чело.

Ленцен тутакси се извърта и задава друг въпрос:

— Всъщност как стана така, че след толкова дълго време вие пак давате интервю?

Не разчитах на такъв директен въпрос. Като че ли той не знае с точност за какво е тук!

— По желание на издателството е — отвръщам. Лъжа, без да ми мигне окото.

Ленцен се усмихва.

— Да се върнем на моя последен въпрос — контрира той. — Обвързана ли сте?

— Вие не казахте ли току-що, че не искате да навлизате твърде много в личното ми пространство? — питам.

— О, пардон, аз пък не знаех, че въпросът относно партньор е твърде личен — казва Ленцен.

Направил е разочарована смръщена физиономия, обаче очите му се усмихват.

— Е, добре, да се върнем към книгата — казва. — Вашата главна героиня Софи е образ, който е съкрушен заради смъртта на сестра си. Много ми харесват пасажите, където ние се потапяме в мисловния свят на Софи. Как успяхте да се вживеете в душата на един толкова разбит, към края на романа дори саморазрушителен образ?

Този удар под пояса идва неочаквано. В края на краищата Софи, тази съкрушена жена, това съм аз. Преглъщам мъчително и сухо. Казвам си, че това тук… че това, което започва сега, е разговорът, който трябва да водя аз. Аз съм тук като обвинител, като съдебен заседател и като съдия. Процес, предявяване на доказателства, присъда. Е, добре.

— Аз бих определила като една от моите силни страни това, че мога да се вживявам изключително добре във всички мои герои — казвам плахо. — Според мен обаче Софи изобщо не е съкрушена. Тя едва не се срива заради смъртта на сестра си, това е така, да. Но в крайна сметка тя се мобилизира, за да разкрие убиеца на сестра си и накрая успява.

„Точно както ще успея и аз“ — това е подтекстът на казаното от мен и Виктор Ленцен го знае. Той подминава репликата ми.

— Друг интригуващ образ, според мен е комисарят. Той на истински герой ли се базира?

— Не — лъжа. — Тук трябва да ви разочаровам.

— При създаването на романа вие не се ли консултирахте с истински полицаи?

— Не — отговарям. — Аз ценя колегите си, които се стараят да го правят и проучват много педантично. За мен обаче беше важна по-скоро динамиката между героите. Интересува ме повече психологията, отколкото техническите тънкости.

— При прочита имах чувството, че главната героиня и жененият комисар са се сближили и че се задава любовна история — отбелязва Ленцен.

— Така ли?

— Да. Между редовете имах чувството, че там може да е станало нещо.

— А, значи вие знаете повече от авторката. Двамата изпитват симпатия един към друг, това беше важно за историята. Няколко момента на междучовешки отношения. Не повече.

— Вие конкретно ли избягвахте това, да вградите в романа любовна история? — пита Ленцен.

Не зная накъде бие той.

— Честно казано, не съм мислила за такова нещо дори и секунда — отвръщам.

— Смятате ли, че бихте писали други книги, ако водехте един съвсем нормален живот?

— Аз смятам, че всичко, което правим и преживяваме, оказва влияние върху изкуството, което създаваме. Да — отвръщам.

— Ако вие самата имахте някаква връзка, тогава може би накрая вашата героиня и комисарят щяха да се вземат?

Аз се сдържам да не изръмжа. За колко тъпа ме смята той? Но пък е добре, че той започна пак с частните теми, защото тъкмо сега ми хрумва една идея.

— Не мога да разбера съвсем този ваш извод — казвам. — А че не искам да говоря за лични неща, това вече ви го казах.

Надявам се, че този път той няма да остави нещата така. Шансовете са добри, защото неговата редакция със сигурност му е възложила да изтръгне от мен колкото се може повече лични неща. Моята нова книга може и да ги интересува. Обаче един поглед в душата на прочутата, мистериозна Линда Конрадс сигурно е още по-интригуващ.

— Ами трудно е да се разграничат творчество и творец — казва Ленцен.

Аз кимам в знак на съгласие.

— Вие обаче трябва също да разберете, че за мен е неприятно да говоря за лични неща с непознат човек — отвръщам аз.

— Добре — казва той колебливо, изглежда, че премисля как да продължи.

— Знаете ли какво? — казвам и замълчавам за момент.

Правя се, че тази идея ми е хрумнала едва сега, точно в този миг.

— Аз ще отговарям на въпросите ви, ако за всеки ваш въпрос аз задам един мой.

Той ме поглежда объркано, но тутакси се овладява и като с вълшебна пръчица поставя на лицето си привидно развеселен израз.

— Вие също искате да ме питате нещо?

Аз кимам. Очите на Ленцен хвърлят искри. Той усеща, че това е краят на дърдоренето. Очаква, че аз най-сетне ще открия играта.

— Изглежда ми честно — казва той.

— И така, питайте — предлагам аз.

— Кои са най-важните хора във вашия живот? — пита, без да се колебае.

Моите мисли се отправят към Шарлоте, която все още се мотае някъде из къщата, без да знае, че одеве е стояла лице в лице с един убиец, може би даже психопат. Към Норберт, който е кой знае къде и вероятно тъкмо сега е бесен. Към родителите ми. Към сестра ми. Която отдавна е мъртва, а от смъртта си насам е наистина най-важният човек в живота ми. Като натрапчива мелодия, от която няма отърваване.

Love, love, love, la-da-da-da-da.

— Днес това са най-вече хора от моето работно обкръжение — казвам аз. — Моят издател, моята литературна агентка, другите хора от издателството, шепа приятели.

Това е мъгляво. Добре се получи. Сега е мой ред. Ще започна със съвсем необвързващи въпроси, за да разбера как отговаря и реагира Ленцен, когато е отпуснат и спокоен, а след това ще премина към провокиращите въпроси. Както при тест с детектора на лъжата.

— На колко години сте? — питам.

— А вие колко ми давате?

— Сега аз задавам въпросите.

Ленцен се ухилва.

— На петдесет и три съм — отговаря.

Очите му се присвиват.

— Имате ли любовна връзка? — пита.

— Не.

— Леле! — възкликва той.

Това ме обърква.

— Леле ли?

— Ами да — казва Ленцен. — Вие сте млада. Страшно красива. Адски преуспяваща. И въпреки това сте сама. Как изобщо ви се удава да описвате междучовешки отношения, когато самата вие нямате такива?

Влагам всички сили, за да забравя веднага всичко, което той току-що е казал. Да не се питам дали е вярно то. Например това, че той ме смята за хубава.

— Сега е мой ред — казвам сдържано.

Ленцен свива рамене.

— Къде сте израснали? — питам аз.

— В Мюнхен.

Той се е облегнал в стола си, изглежда в леко отбранителна позиция. Може би моята малка игра на въпроси му е по-неприятна, отколкото иска да си признае. А пък ние едва започваме. Но сега на ход е той.

— Как успявате да описвате междучовешки отношения, когато самата вие нямате такива?

— Аз съм писателка — казвам. — Просто го мога. Впрочем, аз невинаги съм живяла така, както сега.

Мой ход.

— Имате ли братя, сестри? — питам.

Малък удар под пояса. Близка е мисълта за моята мъртва сестра. На него трябва да му е ясно, че аз се приближавам към същинската тема. На Ленцен обаче не му трепва окото.

— Да. Имам по-голям брат. Вие имате ли братя, сестри? — контрира той.

Хладнокръвно. Аз потискам всякаква телесна реакция в себе си.

— Да — казвам просто.

— Брат или сестра?

— Вие не сте на ход, господин Ленцен — отбелязвам.

— Много сте строга, госпожо Конрадс — отвръща той ухилен.

— Една сестра — отговарям и го поглеждам непоколебимо.

Той издържа на погледа ми.

— В добри отношения ли сте с родителите си? — питам аз.

— Да — казва Ленцен. — В смисъл… майка ми почина. Но с баща ми, да. А и с майка ми, докато беше жива.

Той докосва слепоочието си. Аз го наблюдавам внимателно. Но това не е подсказка, както казват играчите на покер, не е минижест, който би издал, че той лъже. Въпреки това той не излъга. Аз знам много за Виктор Ленцен. Надявам се, той да не ми отвърне със същия въпрос, тъкмо сега не ми се мисли за моите родители.

— Липсва ли ви любовната връзка? — пита той.

— Понякога — казвам и веднага задавам въпрос. — Имате ли деца?

— Една дъщеря.

Ленцен отпива глътка вода.

— Иска ли ви се да имате семейство? — пита след секунда той. — Мъж, деца?

— Не — казвам.

— Не?

— Не — повтарям. — Женен ли сте?

— Разведен.

— Защо се разпадна бракът ви?

— Сега е мой ред — казва Ленцен. — Липсва ли ви сексът?

Той се навежда напред.

— Моля?

— Липсва ли ви сексът? — повтаря Ленцен.

Страх ме е. Не го показвам.

— Не много — отговарям. Ще продължа. — Защо се провали бракът ви?

— Защото работя прекалено много. Така предполагам. Но за това сигурно трябва да питате бившата ми съпруга.

Ръката му отново докосва слепоочието. Въпросът ми му е неприятен, цялата тема за семейството му е неприятна, трябва да запомня това. На мен обаче ми трябва лъжа от негова страна, искам да знам как изглежда той, когато лъже. Сега обаче на ход е той:

— Вие в добри отношения ли сте с вашите родители?

— Да.

Това е вече третата ми лъжа.

— Изневерявали ли сте някога?

— Не — отговаря той и веднага изстрелва: — Вие каква бяхте като дете?

— Дива — отговарям. — По-скоро както си представяте момче.

Той кима, сякаш може да си го представи.

— Ходили ли сте някога при проститутка? — питам.

— Не.

Невъзможно е да се каже дали той лъже.

— В добри отношения ли сте с вашата сестра? — пита той.

Тревога!

— Защо питате?

— Защото намирам за възхитителна тази динамика между сестрите и защото вие одеве ми разказахте, че самата вие имате сестра. И понеже се питам дали затова сте описали така прочувствено сестринската любов. И така?

— Да — казвам аз. — В много добри отношения.

Аз преглъщам. Никакви чувства, никаква болка! Продължаваме по-нататък.

— Вие смятате ли себе си за добър баща? — питам.

Ръката му се насочва към слепоочието. Това категорично е знак.

— Да. Все пак — казва Ленцен.

Аха, слабо място. Добре. Надявам се, че той се пита накъде бия аз с тези въпроси. Надявам се, че това го изнервя. Нервност — това е добре. А че аз не бия наникъде и нямам никакви особени цели, освен да го обърквам — не е нужно той да го знае.

— От истински събития ли се вдъхновявате? — пита той.

— Отчасти — казвам.

— А в последната ви книга?

Сякаш не го знае!

— Да.

Време е за удар под пояса.

— Изнасилвали ли сте някога жена? — питам.

Ленцен сбърчва чело, поглежда ме шокирано.

— Това пък сега какво е? — пита той. — Не знам дали тези ваши мисловни игри ми харесват, госпожо Конрадс.

Той изглежда искрено възмутен. А на мен ми идва да ръкопляскам.

— Просто кажете „не“ — предлагам.

— Не — казва той.

Гневната бръчка между веждите му си остава. Настъпва пауза.

— Как се казваше вашето куче? — пита най-сетне Ленцен.

— Това ли е въпросът ви? — учудвам се.

— Не, просто се сетих точно сега — казва той.

Това заплаха ли е? Споменава кучето ми, защото може да си представи колко го обичам и колко непоносимо би било за мен, ако нещо му се случи?

— Буковски — казвам и тъкмо понечвам да задам следващия си въпрос, когато на вратата се появява Шарлоте.

Стряскам се, защото съвсем я бях забравила.

— Извинете, че пак ще попреча — казва тя. — Ако няма какво повече да правя тук, бих искала наистина да си тръгвам.

— Няма проблеми, Шарлоте. Тръгвайте — казвам.

— Тази вечер щяло да има буря. Имайте предвид и затворете всички прозорци, преди да си легнете.

— Разбрано. Благодаря — отвръщам.

Не ми харесва да остана насаме с Ленцен в къщата. Но опасните му очи, насочени към Шарлоте — това ми се нрави още по-малко. Шарлоте се приближава до Ленцен, подава му ръка. Той се надига учтиво от стола, отвръща с ръкостискане.

— Наистина се радвам много, че се запознахме — казва тя и прибира зад ухото си несъществуващ кичур коса. Изчервява се.

Ленцен се усмихва небрежно, сяда. Обръща се пак към мен. За миг го поглеждам през очите на Шарлоте. Това спокойствие, тази харизматичност. Хора като него имат таланта да се отървават от почти всичко.

— Може пък да се видим някога — казва кокетно Шарлоте.

Ленцен само се усмихва любезно. А на мен като с един удар ми става ясно, че не той флиртува с нея, а тя с него. Той почти не я забелязва, вниманието му е насочено само към мен. Шарлоте остава така още няколко секунди при нас, като повикана, а не посрещната. Очите на Ленцен отдавна са насочени пак към мен. Тя кима още веднъж към мен, сетне изчезва. Аз си отдъхвам.

— Одеве ние с вашата асистентка малко си поговорихме и случайно установихме, че живеем през няколко улици — заявява той, някак си съвсем между другото. — Странно, че преди никога не сме се срещали из Мюнхен. Обаче вие нали знаете как е… веднъж вече като го знае човек, започвате да се засичате постоянно.

Той се ухилва насреща ми, става, взема си един дюнер от количката на кетъринга, отхапва, дъвче. Точка за него!

Разбрах заплахата му. Той е проумял, че аз държа на Шарлоте и съм привързана към нея. И ме уведомява, че аз ни най-малко нямам властта и силата да го държа далеч от нея.

19.

Йонас

Той усещаше, че губи контрол. Че става неразумен. Но не можеше да го промени. Нямаше работа тук. Какво търсеше при свидетелката?

През нощта се беше разместило нещо в атмосферата над града. Светлината се бе променила. Листата на дърветата все още не бяха започнали да се обагрят, ала Йонас го беше усетил, докато вървеше из улиците: късното лято умираше, идваше есента.

Йонас паркира колата, слезе, натисна копчето. Домофонът изжужа. Йонас влезе във входа и пое по стъпалата нагоре към четвъртия етаж. Софи го чакаше на прага.

— Вие! — каза тя, когато го зърна. — Моля ви, кажете ми, че сте го заловили!

Йонас само преглътна. Не бе съобразил, че щом го види, Софи непременно ще предположи, че в разследването има задвижване.

— Не — отговори той. — Съжалявам. Но аз не съм тук заради това.

— А за какво? Още въпроси?

— Не, не в прекия смисъл — отвърна Йонас. — Може ли да вляза за малко?

Софи прокара длан през косата си, поколеба се за миг.

— Разбира се — каза после тя. — Елате. Тъкмо направих кафе.

Йонас я последва в задръстения с кашони коридор.

— Вие местите ли се?

— Не — заяви кратко Софи. — Годеникът ми се изнася.

После изсумтя объркано и се коригира:

— Бившият ми годеник.

Йонас не знаеше какво да каже.

— Искате ли да седнете? — Софи му посочи един стол в кухнята.

— Предпочитам да постоя. Благодаря — рече той.

Той огледа просторното, светло помещение с високи тавани. Боядисани в бяло стени, няколко поставени в рамки репродукции, Егон Шийле — предположи той, но не беше сигурен. На перваза на прозореца стоеше самотна орхидея, до нея — празна чаша за кафе. Миялната машина беше включена, в нежното й шумолене имаше нещо успокояващо.

— Мляко и захар? — попита Софи.

— Само мляко, моля.

Тя отвори кутията с мляко и сбърчи лице от погнуса.

— По дяволите! Вкиснало се е.

Разгневена, изля опаковката в мивката.

— Гадост! — изруга, отвърна се от Йонас, подпря ръце на кръста, сякаш търсеше опора, на лицето й се появи гримаса, бореше се със себе си да сдържи сълзите си.

— Ще го изпия и черно — каза Йонас. — Важното е да е кофеин.

Софи се овладя, насили се да се усмихне, наля на Йонас чаша кафе, подаде му я.

— Благодаря.

Йонас отпи глътка и застана до големия прозорец, пред който се простираше яркосиньо небе.

— Оттук имате чудесен изглед — отбеляза той.

Софи се приближи до него. Няколко мига двамата мълчаха.

— Понякога си мисля да остана тук вътре завинаги — изрече неочаквано тя. — Просто няма да излизам вече навън. Ще си осигуря хранителни запаси за няколко години и никога повече няма да пристъпя извън прага.

— Звучи примамливо — отговори с усмивка Йонас.

— Да, нали? — каза Софи, прихна с кратък, задъхан смях, после пак стана сериозна.

Тя обърна поглед към небето.

— Знаете ли какви са тези там? — попита, когато край прозореца прехвърчаха две бързи като стрели птици, направиха завой и с умопомрачителни маневри се понесоха към покрива на отсрещната сграда.

— Това са черни бързолети — каза Йонас. — Целият си живот прекарват във въздуха. Живеят, обичат се и дори спят във въздуха.

— Хм.

Той наблюдаваше Софи, която усмихната следеше бързолетите. Била се разделила с годеника си. Какво ли означаваше това? Той отпи от кафето.

— Искате ли да ми кажете защо сте тук? — попита тя най-сетне и се извърна към него.

— Да. Разбира се — отвърна Йонас.

Той се прокашля, преди да заговори:

— Искам да кажа нещо предварително: аз имам пълно разбиране за това, което вие преживявате в момента. Наистина. Обаче вие незабавно трябва да престанете да разследвате на своя глава.

Софи го погледна така, сякаш той я беше ударил през лицето. В очите й проблесна някакво желание за атака.

— А вие от къде на къде смятате, че аз действам на своя глава?

Йонас преглътна.

— Някои хора са се оплакали.

Софи сбърчи чело и попита:

— А, така ли? И кой?

— Софи, казвам ви го за ваше добро. Трябва да престанете. Не само пречите на разследването, а и се излагате на опасност.

Няколко секунди се чуваше само тихото бръмчене на миялната машина в кухнята.

— Не мога да седя безучастно — обади се Софи. — А и не съм направила нищо нередно. Вие не можете да ми забраните да говоря с хората.

Тя се извърна от него и се загледа гневно навън.

— Срещу вас има внесена жалба.

— Какво?

Софи рязко се извърна и го погледна учудено.

— Аз не обработвам такива нарушения, случайно научих — поясни той. — Обаче колегите сигурно скоро ще се обърнат към вас заради това. Един мъж твърди, че вие сте го преследвали и накрая сте го нападнали физически. Вярно ли е?

— Нападнала физически! Как звучи само — рече Софи. — Хванах го за ръката, нищо повече. Този тип беше близо глава и половина по-висок от мен, как бих могла да го нападна сериозно?

— Защо спряхте този мъж? — попита Йонас, макар вече да знаеше отговора.

Тя не отговори, гледаше през прозореца и мълчеше.

— Помислили сте, че сте разпознали мъжа, когото сте видели в онази нощ — каза той.

Софи кимна, без да продума.

Йонас се сети какво бе казала Антония Буг: „Тази жена не е съвсем нормална. Кой знае дали изобщо е видяла някого“.

Той се опита да прогони тази мисъл.

— Аз видях онзи мъж — обади се внезапно Софи, сякаш бе прочела мислите му. — Така ясно, както виждам вас сега.

Йонас преглътна шумно.

— Вие ми вярвате, нали? — Тя се обърна припряно към него, помете с лакът празната чаша от перваза. Порцеланът със звън се разби на кухненския под. — Мамка му! — изруга.

Двамата приклекнаха едновременно, за да съберат парчетата, блъснаха главите си. Засмяха се, започнаха засрамено да разтриват челата си. После събраха парченцата. Изправиха се отново. Застанаха един срещу друг. Погледнаха се в очите.

На Йонас му се стори, сякаш отведнъж в стаята стана по-топло отпреди. Софи бе от онзи рядък вид хора, които могат да си стоят така, и да гледат другия човек, без да казват нещо, без да възниква неудобство. Как изобщо го правеше тя?

Мигът свърши, когато на вратата се позвъни.

Софи прокара длани през косата си.

— Това сигурно е моята приятелка Карен, искахме да потичаме.

— Аз и без това трябва да тръгвам.

Софи само кимна. Йонас се обърна и понечи да излезе, но се спря още веднъж на прага.

— Аз ви вярвам — каза.

После с разтуптяно сърце излезе от жилището.