Мелани Раабе
Капанът (23)

23.

Седя до прозореца и гледам навън към езерото. Понякога в началото на гората съзирам някое животно. Лисица, заек. Сърна, ако имам много голям късмет. Но там няма нищо. Наблюдавах как изгрява слънцето.

Не спах. Как можех да спя в тази нощ, в която моят свят отново рухна? След това обаждане?

Имах усещането, че чувам как той седна в леглото си, когато аз му казах името си. Първо до слуха ми достигна някакво шумолене, а после чух неговия напрегнат глас, след като казах коя съм.

— Линда! — възкликна той. — Боже господи!

Аз преглътнах шумно.

— Шест часът сутринта е! — каза после той разтревожен. — Случило ли се е нещо? Трябва ли ви помощ?

— Не — отговорих. — Не и в този смисъл. Съжалявам, че ви притеснявам…

За миг настъпи тишина.

— Няма нищо. Просто съм много изненадан, че ви чувам.

Не можех да повярвам на ушите си — той ми говореше пак на „ви“. И после този негов професионализъм, тази негова рутинирана овладяност и спокойствие, които веднага взеха надмощие и изтласка настрани учудването и онова… другото.

— Как мога да ви помогна?

Тъкмо написах една книга, където ти си главният герой. Как си?

Мобилизирам се. Заставям се да му говоря на „ви“, както той на мен. Наистина ли ме е забравил? Вероятно така е по-добре.

— Не зная колко добре си спомняте все още. Вие работехте по убийството на сестра ми преди години — казвам аз.

Той мълчи. След няколко секунди отговаря:

— Естествено, че ви помня.

Звучи съвсем неутрално. Аз преглъщам разочарованието си.

А ти какво очакваше, Линда?

Опитвам се да си спомня същинската си задача.

Тук не става дума за теб, Линда.

— Трябва да ви питам нещо — казвам.

— Моля.

Съвсем неутрален. В гласа му… няма нищо.

— Ами… става дума за случая със сестра ми. Не зная дали си спомняте. Тогава аз открих сестра ми мъртва и…

— Помня — казва той. — Аз тогава ви обещах да намеря убиеца, а не можах да сдържа обещанието си.

И това е с неутрален глас. Но той си спомня. Дори за това.

Направи го, Линда. Питай го.

— Има нещо, което не ми дава покой.

— Да?

Попитай го!

— Ами… първо да кажа, че съжалявам, ако съм ви събудила, тъпо е да се обаждам по такова време, зная…

Той не коментира.

Попитай го.

— Обаче… Ами, тогава… — Преглъщам. — Много дълго време на мен не ми беше ясно, че са смятали мен за главната заподозряна.

Аз правя пауза, чакам възражение. Няма такова.

— И… ами… Просто трябва да знам дали вие…

Чувам дъха му.

— Вие тогава смятахте ли, че аз съм убийцата?

Нищо.

— Смятате ли, че аз съм убийцата?

Той не казва нищо.

Дали размишлява?

Дали чака аз да продължа да говоря?

Мълчание.

Той мисли, че ти най-сетне искаш да си признаеш, Линда. Той чака твоето самопризнание.

— Юлиян? — питам аз.

Липсват ми нашите разговори. И страшно ми се иска да седнем двама с теб и аз да се оставя да ме убедиш, че поезията може да бъде нещо прекрасно, и искам да знам какво е станало после с твоята изнервяща млада колежка и дали жена ти тогава наистина те е напуснала, и дали все още го имаш… онова лизнатото рошаво кръгче в косата ти, на тила? И изобщо как си? Ти ми липсваше, имах чувството, че ние с теб сме от една звезда.

— Юлиян? — казвам. — Трябва да го знам.

— Тогава работехме във всички посоки, както си е по правило — отвръща той.

Измъква се.

— Но така и не можахме да установим убиеца или убийцата.

Убиец или убийца. Защо не сестрата?

Мамка му!

— Моля да ме извините, сега не е подходящо. Не зная дали това е идеалният момент, за да говорим. Защо не поговорим някой друг път по-подробно?

След като е говорил с колегите си за това как трябва да се процедира, ако главната заподозряна от стария случай ненадейно му се обажда по телефона. След като се изясни и реши как най-добре да се доберат до твоето самопризнание, Линда.

— Благодаря — казвам вяло и затварям.

Юлиян — не, комисар Юлиян Шумер — ме смята за виновна.

Аз съм сама. Стоя в големия си хол и гледам през френския прозорец към езерото. Всичко е тихо и вътре в мен е съвсем тихо. И там едно копче се превърта. И аз си спомням.

 

 

Лято е, горещо е, жега в разгара на сезона, дори настъпващата нощ не може да донесе прохлада. Въздухът има вкус на престояло и спарено, нощниците се залепят по бедрата, навсякъде деца, които се въртят в чаршафите, а накрая все пак стават, Мамо, не мога да спя. Разтворени балконски врати, леко развяващи се пердета, сити, доволни комари. Електричество във въздуха, ревящи бебета, спорещи скарани двойки. Аз също се карах, крещях и буйствах, хвърлях предмети, пепелници, книги, чаши, саксии, моя мобилен, неговия мобилен, всичко, което ми попадаше в ръцете, обувки, разни напълно безсмислени неща, просто всичко, възглавници, ябълки, флакон с лак за коса, моите слънчеви очила. И Марк, който се смееше, не се сдържаше повече. Ти превърташ напълно, Принцесо, ти си абсолютно полудяла, честно, трябва да престанеш да пиеш толкова, и аз — още по-бясна, понеже той ми се подиграваше, просто измиваше със смях от себе си моя гняв и на моята ревност, боже, как можеш само да си го помислиш, сестра ти и аз, та това е наистина смешно, напълно откачено, Принцесо, аз я срещнах съвсем случайно, градът е малък, боже, само на по едно капучино, кой да знае, че е забранено да пиеш кафе със сестрата на годеницата си, леле-мале, тя наистина била права, ще умра от смях, а аз си мислех, че тя е тотално откачила, обаче тя имала право, ще пукна от смях! А на мен ми свършват мунициите, и ми е горещо, и тениската ми е залепнала за гърба и между гърдите, и млъквам, пъхтя, пъхтя, поглеждам го и казвам: „Какво искаш да кажеш?“

А Марк ме гледа, спира се, няма вече изстрели, които трябва да избягва, смее се, пръхти, защото аз не само съм толкова смешна, а и го замерям абсолютно смешно и неточно, да пукнеш от смях, наистина: да пукнеш от смях. Безнадеждно.

— Какво искам да кажа за какво? — пита той.

— Какво искаш да кажеш с това „тя беше права“?

Марк тръсва глава, сумти, вдига изнервено вежди, само за миг, изнервено, понеже аз съм толкова тъпа.

— Ами щом искаш непременно да го знаеш: Ана ми каза, че е по-добре да не ти казвам, че сме се срещали с нея, защото иначе ти си щяла да побеснееш.

За миг ми прималява от гняв. Опитвам се да не го гледам, не мога да го гледам сега, иначе ще избухна, търся си някаква точка за фиксиране, съсредоточавам се върху вестника, сложен на кухненската маса, опитвам се да се концентрирам върху заглавието, акция на Бундесвера в Афганистан, върху снимката на водещия рубриката, вторачвам се в него, той се размазва пред очите ми, аз се вторачвам, не помага. Марк пъшка.

— А аз идиотът й казвам: „Стига, бе, Ана, това е глупост, как може да ти хрумне такова нещо. Линда е готина.“ А Ана казва: „Ще видиш, Марк. Ще видиш.“

Аз го гледам няколко секунди, а той вече не се хили, само ме гледа и той, сякаш ме вижда за първи път и сякаш току-що е проумял, че неговата годеница явно не е готина… готина — тази дума, която той винаги използва, за да ме опише пред своите момчета, Линда е готина, Линда е пич, обича футбол и бира, Линда не ме стресира, ако не се прибера през нощта, ревност? О, моля ви се, не и при Линда, даже когато стана онова с колежката от отдел „Маркетинг“, Линда ме разбра, то си беше само секс, аз се изповядах, а тя ме разбра, понеже е готина, ние си говорим за всичко, Линда участва във всичко, филми за мъже, бира от кутии, порно, Линда има най-якия хумор на света, Линда е готина.

Марк ме гледа втренчено.

— Защо си толкова неготина? — пита той. И моят гняв се свива като юмрук, и аз грабвам ключа от колата си и се втурвам през вратата, навън е още по-топло, лятната нощ, гореща и пулсираща, и аз се качвам в колата и се понасям, натискам газта докрай, останала без дъх от гняв, намирам пътя си, не е далече, улиците проблесват черни и пусти, и изведнъж се оказвам пред нейната врата, звъня настойчиво, и тя ми отваря, в къса тъмна рокля, без целулит по краката, зъби като перлена огърлица, дъвка в устата, какво става, Линда? И аз съм вътре в жилището й, какво, по дяволите, Ана? Какво, по дяволите, правиш? Опитваш се сега да забиеш клин между мен и Марк? Това ли е? Опитваш се да ми откраднеш мъжа, ти, манипулираща малка путко? И тя се смее със своя гаден смях, понеже знае, че аз никога не ставам истински зла, и понеже псувните звучат смешно, когато излизат от моята уста, някак фалшиви и театрални, сякаш аз имитирам някоя актриса, при това лошо. И тя прави един балон с дъвката си, пуфф, и казва: „Според моя жизнен опит мъжете не се оставят просто така да бъдат откраднати, ако не искат да бъдат откраднати.“ Пак се смее с онзи смях и тръгва към кухнята, оставя ме да стоя, просто ме оставя да стоя там, и аз за първи път чувам музиката, която идва оттам, „Бийтълс“, запис на винил, моята плоча на „Бийтълс“, която тази малка курвичка ми открадна, ами ти никога не я слушаш, Линда, и тя просто си отива в кухнята и продължава да реже домати, не ми го побира главата, тя просто си тръгва и си прави салата, по дяволите, прави си проклетата салата, а на мен не ми остава нищо друго, освен да се затътря най-тъпанарски подир нея, докато продължавам да крещя, какво значи това, Ана?, какво значи това?, ти имаш всичко, какво искаш, Марк въобще не те интересува, а тя не ми обръща внимание, докато не я сграбчвам за ръката и казвам пак: „Теб Марк въобще не те интересува, той дори не е твой тип, защо тогава, защо, Ана? Ти вече не си на петнайсет, вече не е смешно да ми сваляш гаджето, просто така, за майтап, вече не сме тийнейджърки, и ако трябва да съм честна, и тогава не беше смешно, сега обаче е различно.“ Тя отскубва ръката си: „Ти си луда, Линда, не знам какво искаш от мен, вечно ти с твоите истории, вечно трябва да драматизираш, излез най-после от своята роля на жертва, аз не мога да ти взема нещо, което ти не оставиш да ти бъде взето, не мога да ти открадна мъж, когото ти не оставиш да ти бъде откраднат, твоето хленчене ме дразни до такава степен, никой не ме разбира, никой не ме харесва, аз съм толкова дебела и толкова грозна, никой не чете разказите ми, така съм закъсала за пари, толкова съм нещастна, бе-е, бе-е, бе-е…“ За миг ми причернява пред очите, причернява ми от гняв, и аз го преборвам, аз вече не съм на петнайсет, току-що го казах на глас, не съм вече тийнейджърка, не съм вече петнайсетгодишна аутсайдерка, вече нямам пъпки и сланини по корема и смешни очила, аз имам пари, пиша, успехът идва, имам годеник, аз съм възрастна жена, вече не се налага да се оставям да бъда изкарвана извън кожата си от сестра ми, аз мога просто да издишам гнева, да отнема вятъра от платната на Ана, да се обърна и да си тръгна за вкъщи, не се налага да играя нейната игра, не се налага да се оставям да бъда провокирана, просто мога да си тръгна за вкъщи, преди това тук да ескалира, а тези неща винаги ескалират, а накрая печели Ана, накрая винаги аз съм лошата, Линда си е такава — понякога прекалява малко, Линда си е малко драматична, вие нали си я знаете, винаги е било така, Линда и нейните истории. Аз дишам, вдишвам, издишвам, вдишвам, издишвам. И успявам, получава се съвсем добре, уталожва се, успокоявам се, цветовете стават пак нормални, червеният нюанс, какъвто бе придобил светът, изчезва, всичко е добре, всичко е добре, а после Ана казва: „Ти изобщо от къде на къде ще знаеш кой е мой тип?“ А аз питам: „Какво?“ Невинно, глупаво, една овчица, а тя го повтаря, прекалено ясно, сякаш аз съм глуха или малко глупава: „Ти изобщо от къде на къде ще знаеш кой е мой тип?“. И аз я зяпвам, и тя е приключила с доматите си, и си избърсва мокрите ръце с кухненска кърпа, и ме поглежда в лицето, кръглите й очи, малките остри кучешки зъби. „Марк е хубав мъж.“ И аз съм в състояние единствено да я гледам вторачено няколко секунди, а гласът ми е дрезгав, когато все пак успявам да изтръгна нещо от задавеното си гърло: „Но Марк теб изобщо не те интересува.“

— Може и така да е.

Ана свива тесните си рамене, усмихва се. Прави балон с дъвката си. Пуфф!

— Може пък просто да искам да видя дали го мога.

И внезапно, като удар, през моята глава се стрелва болка, която направо не мога да възприема, режеща и яркочервена. И аз започвам да виждам в червено, ножът намира пътя си към моята длан, и не помня точно какво се случи след това, не помня истински, не помня истински, честна дума, не помня истински, останалото е тишина и мирис на желязо и кости. И аз съм наистина в недоумение, наистина в недоумение, не разбирам, мозъкът ми отказва да разбере, и аз изтривам отпечатъци от пръсти, и ние сме в хола, Ана със залитане е стигнала до хола, близко е, няколко метра, малко жилище, и аз отварям вратата към терасата, въздух, трябва ми въздух, светът е червен, тъмночервен, аз не дишам въздух, дишам нещо друго, нещо червено, тежко и лепкаво като желе, и във въздуха тегне една ужасна мелодия, All you need is love, la-da-da-da-da, ехидна и сладка, love, love, love, и светът изглежда странно, с остри очертания, твърд, аз съм в някаква фотография, и някой е засилил насищането на цветовете докрай, аз съм без ориентация, какво се е случило тук, защо Ана лежи на пода, защо там има кръв? Ана се страхува от кръв, гнуси се от кръв, как е възможно Ана да лежи в локва кръв, която се разлива и расте, расте, расте, достига почти до върховете на моите обувки, аз се дръпвам крачка назад, гледам Ана на пода, мъртва или умираща, какво е станало тук? Боже мой, какво е станало тук? Кой го направи, къде е той, тук трябва да е имало някой, къде е той? И един повей на въздуха погалва лицето ми, и аз вдигам очи, възприемам движението, стряскам се, там има някой, някой изчезва през вратата на терасата, о, боже мой, о, боже мой, о, боже мой, о, боже мой, там има някой, о, боже мой, не се обръщай, не се обръщай, не се обръщай, и той се обръща, и погледите ни се срещат, и аз знам, че това е убиецът, той е убил Ана, той е убил Ана, моментът е кукловод и дърпа конците, и после мъжът изчезва, и аз виждам само как пердетата пред балконската врата се движат от вятъра, като плачещи върби, и отвръщам поглед, и виждам Ана, Ана, в локва кръв, и мозъкът ми не разбира какво става тук, и как би могъл? Как би могъл? Аз отключих, понеже Ана не реагираше, влязох в жилището и намерих Ана така, мъртва, кървяща, и там беше този мъж, на вратата към терасата, о, боже мой, о, боже мой, и аз си помислих, че той ще убие и мен, че аз ще трябва да умра като Ана, о, боже мой, моля, моля, мили боже, така ме е страх, мирише на кръв, навсякъде кръв, и аз вземам телефона и викам полицията, и треперя, и скимтя, и си мисля за мъжа на вратата към терасата, в мрака, не го различих добре, видях го съвсем за малко, обаче тези очи, тези очи, студени и светли, очи, които никога няма да забравя, никога, никога, никога, докато умра, и полицията идва, и аз седя там и гледам вторачено Ана, и полицаите ми задават въпроси, и ме увиват в одеяло, и там е този красив комисар с различните по цвят очи, и аз отначало не мога да говоря, съвсем не мога, не зная какво се случва, какво се случва тук? Но се старая, такъв симпатичен мъж, и ми се иска да му помогна, и се мобилизирам и му разказвам за студените, бистри очи в мрака, за вратата към терасата и за това, че не е възможно Ана да лежи тук в локва кръв, понеже изпитва паника от кръв, и го питам защо, и той ми обещава да открие, и по някое време се появява носилка и един фотограф, и още полицаи, и после аз съм в някакъв участък, и после съм в леглото си, и после тук са и моите родители, о, боже мой, о, боже мой, не, и после се появява и Марк, и сяда до мен, и ме гали механично по косата, това е толкова ужасно, горката ми принцеса, о, боже мой. И после той дава показания, каквито дават моите родители и всички наши приятели, историята, която моето семейство е изплело около себе си подобно на паяжина и която би защитавало с цената на живота си. Една щастлива семейна двойка и две сестри, които се обичат, боготворят се, неразделни са. Не, двете не са се карали никога, дори като малки, а като възрастни пък изобщо не. Ревност между сестри? Господи, не, ни най-малко и въобще, що за глупости, що за клишета. Двете се обичаха, разбираха се, не можеше да пъхнеш дори лист хартия помежду им, толкова неразделни, боготворяха се. И аз повтарям историята за мъжа със светлите очи, и забравям, че е история, забравила съм още в онзи момент, в който съм я съчинила, и я разказвам, разказвам, а аз умея добре да разказвам, и разказвам в името на живота си, Линда и нейните истории. Аз се нанасям в моята история, вмъквам се, ставам образ и действащо лице в моята история, сестрата на жертвата на убийството, отчаяна и съсипана, самотна и оттеглила се в усамотение, „тя така и не можа да се възстанови напълно, горкичката, двете се обичаха, боготворяха се, бяха неразделни“. Истината обаче ме гризе, бори се вътре в мен, мята се в мен като животно в клетка, иска навън, само навън, но аз вярвам в моята история, аз съм моята история, това е една добра история, и аз се разболявам, и вече не мога да излизам от къщата, и аз държа животното заключено, продължавам да вярвам в студените очи и в непознатия мъж, обаче животното не се предава в своята клетка, и един ден то събира цялата си сила, цялата си агресивна сила, и то предприема последен опит, и аз виждам един мъж, който слабо наподобява образа в моята история, и съм принудена да размишлявам, да се върна в онази нощ, и аз се заемам с този мъж със студените очи, и се боря за самопризнание, обаче не искам да проумея, не искам да прозра, не искам, не искам, не искам да прозра, че самопризнанието, за което се боря, е моето собствено.

Че аз съм убийца.

А останалото е само една добра история.

 

 

Така би могло да бъде. Така или нещо подобно.

Аз стоя до големия френски прозорец, гледам към гората и езерото.

26.

Софи

Софи гледаше вторачено телефона, сякаш само със силата на мисълта си би могла да го накара да звънне. Той упорито мълчеше. Тя отиде в кухнята, взе от рафта чаша за вино, напълни я, седна. Подскочи стреснато, когато чу някакво пукане.

Бяха просто дъските от дюшемето. Тя се опита да се успокои, но не успя. Отпи голяма глътка вино и се помъчи да подреди мислите си.

Чувстваше се преследвана. Но дали наистина я преследваха или беше просто заради вече оголените й нерви? Не, някой бе стоял там. В онзи ден, в подземния гараж. И кой знае колко често го беше правил — да я следи и наблюдава, без тя да забележи.

Софи погледна телефона си. Все още никаква вест от Йонас Вебер. Тя взе телефона, насочи показалеца си към копчето за обаждания, но после остави телефона. Все едно. И без това Йонас щеше да й чете конско за това, че трябва да остави полицията да си върши работата и да има малко доверие.

Ако искаше да има някакъв напредък, тя трябваше да вземе нещата в свои ръце, това й бе станало вече ясно. Софи стана и взе якето си, поколеба се, остави го настрана, седна. Включи телевизора, изключи го.

Опита се да не размишлява. Размисли се. Ако беше пристигнала няколко минути по-рано при Брита! Ако бе отключила веднага, вместо да звъни няколко пъти. Ако веднага беше оказала първа помощ. Ако, ако, ако. Софи знаеше, че нейното чувство за вина е двигателят на усърдията й. Тя трябваше да намери този мъж. Но как? Неочаквано я прониза нещо.

Всъщност всичко бе толкова просто. Тя беше видяла убиеца. Убиецът бе видял нея. Тя не го беше разпознала, но той нея — да, даже много добре. По някакъв начин той трябва да бе разбрал коя е тя, защото я преследваше. Опитваше се да я засече насаме, за да неутрализира свидетелката на престъплението си. Той нямаше да престане. Засега все още не му се бе предоставила идеалната възможност.

Ами ако Софи му я поднесеше на сребърен поднос? Ами ако следващия път, когато го усетеше зад гърба си, не хукнеше да бяга, а се спреше на място?

Не, това беше пълна лудост. Саморазрушително.

Софи се облегна на дивана, отпи още една глътка вино. Замисли се за страха, който Брита трябва да бе изпитала в последните си минути. Каза си, че страхът не е приемливо извинение за това да не направиш нещо. Отпи от виното, излегна се на дивана. Вторачи се в стената, извъртя се по гръб, вторачи се в тавана. И докато го гледаше, бялото ставаше все по-бяло, сияеше и искреше пред очите й — но там имаше и още нещо. Софи се вгледа по-внимателно — тъмни точки, миниатюрни, по-малки от плодови мушици, микроскопични точки. О, не, не бяха точки, нито петна, нито само цвят, защото черното растеше, уголемяваше се пред очите на Софи, пробиваше през бялото, все по-дебело, все по-черно, докато най-сетне тя разбра какво всъщност ставаше тук. От тавана растяха коси, плътни и черни като срамни косми. Растяха към нея. Таванът стана шуплест, щеше да се срути върху нея, ако тя продължаваше да лежи така бездейно.

Софи скочи, допи виното, тръгна към спалнята, по пътя до там се ядоса на кашоните из антрето, които Паул все още не си беше взел, изведнъж се вбеси, на себе си, на света, страшно й се прииска да хване един от тъпите му стикове за голф, които стърчаха от кашона му с надпис „Разни“, и да започне да удря по каквото и да е. Тя се разрови в сака си, потърси флакона с лютив спрей, с който се беше снабдила преди време, пъхна го в ръчната си чанта при портмонето, ключовете и телефона, излезе от жилището си и се втурна по стълбите.

 

 

Мракът бе кадифен и ухаещ на есен. Софи изобщо не беше забелязала как нажеженото лято се бе превърнало в капризна есен. Тя вървеше из нощните улици, все по-далече от оживените райони, все по-надълбоко в сянката. Не беше размишлявала истински над своя безумен план.

Капан за убиеца. Самата тя като примамка.

Безусловно перфектно, ако човек не е твърде привързан към живота.

Софи забеляза, че мисли с термините от кримисерията „От местопрестъплението“. Убиецът. Жертвата. Досадната свидетелка. Симпатичният комисар. Така беше някак си по-просто. Да разглеждаш случая по този начин: никаква истинска трагедия, нито истинска част от живота й, само един пореден случай.

Софи вървеше. И вървеше. Насреща й идваха все по-малко хора. Ставаше хладно, дори студено, вятърът режеше. Софи разкопча якето си, искаше да мръзне, да трепери, най-сетне да чувства нещо друго, освен тъга и гняв, пък било то и само студ. Или болка.

Нещо вътре в нея отбеляза колко саморазрушителни бяха такива мисли, колко откачено бе това, което в момента правеше, движена само от поглъщащото я чувство за вина. Софи накара предупредителния глас да млъкне и зави в тъмния парк, който се простираше пред нея. Седна на една пейка и зачака. Вперила поглед в мрака, чакаше, мръзнеше. Не след дълго го видя.