Мелани Раабе
Капанът (19)

19.

Не, аз не натискам спусъка. Изваждам оръжието, насочвам го към Ленцен, ръката ми трепери, но не натискам спусъка. Дадох си клетва да не натискам спусъка, а да използвам оръжието само като средство за оказване на натиск. Аз съм жена на словото, а не оръжията. Твърде дълго и твърде трудно се борих със себе си, докато реша да се снабдя с пистолет, но в края на краищата бях прозряла, че е необходимо.

Което сега се бе оказало вярно.

Аз не натискам спусъка, обаче въздействието, което самият вид на оръжието упражнява върху Ленцен, е, все едно че вече съм стреляла. Той е напълно окаменял, като мъртъв е. Гледа ме с празни очи. Аз стискам оръжието по-силно, то е тежко. Гледам Ленцен. Той гледа мен. Примигва. Проумява. Масата, край която седим, се е завъртяла на сто и осемдесет градуса.

— Боже мой — казва Ленцен. Гласът му трепери. — Той… — Ленцен млъква, преглъща. — Той… истински ли е?

Аз не отговарям. Вече не отговарям на въпроси. Настъпи моментът на сериозните неща. Отмина времето на чистото, елегантно решение с ДНК проби или доброволно самопризнание. Не използвам израза „сериозни неща“ просто току-така. Аз съм готова да си изцапам ръцете. Няма вече празно дърдорене. Няма игрички.

Ленцен седи пред мен с вдигнати ръце.

— За Бога! — казва той. Гласът му е пресипнал. — Аз не разбирам какво… какво става тук… — Той се задавя, млъква, мъчи се да се овладее.

Потта избива по челото му, по бързото повдигане и спадане на гърдите му виждам колко трескаво диша. Той изглежда напълно шокиран. Дали пък наистина не си е помислял дори, че аз бих могла да съм въоръжена? Би трябвало да е мислил за тази възможност, когато е влязъл в къщата на жената, чиято сестра е убил! Ужасеното лице на Ленцен ме обърква. Ами ако?…

Отхвърлям всяко колебание. Ленцен ще излезе пак от тази къща само като доказан убиец, дал самопризнание — друг изход няма.

Сещам се за това, което научих от д-р Кристенсен. Тактиката на Райд за водене на разпит. Да създаваш стрес. Да размазваш чрез безкраен поток от въпроси. Да наказваш всяко отклонение. Да прекъсваш банални и отпускащи въпроси, като задаваш провокиращи, предизвикващи стрес въпроси. Да представяш фалшиви доказателства. Изнудване, насилие — всичко е позволено. Стресиране. Смачкване. Стресиране. Смачкване. В един момент предлагаш изхода на самопризнанието. Пак стресиране. Смачкване. И накрая — пречупване.

Но първо трябва да разбера дали и той от своя страна е въоръжен.

— Станете! — нареждам аз. — Веднага!

Той се подчинява.

— Съблечете сакото си и го оставете на масата. Бавно.

Той го прави. Аз вземам дрехата, без да го изпускам от очи. Опипвам я с лявата ръка, докато дясната ми длан държи пистолета. В джобовете на сакото няма нищо. Пускам дрехата на пода.

— Изпразнете джобовете на панталона си. Бавно.

Той го прави. Поставя на масата запалката си. Гледа ме неуверено.

— Обърнете се!

Той изпълнява. Аз не мога да се приближа, за да го претърся, но виждам, че няма пистолет нито в джобовете, нито в колана.

— Бутнете към мен чантата си. Бавно — казвам.

Той взема чантата си, подбутва я към мен. Аз я вдигам предпазливо, отварям я, опипвам вътре — нищо, само безобидни дреболии. Ленцен е невъоръжен, обаче това не променя абсолютно нищо. Доколкото зная, той може да ме убие и с голи ръце. Стискам по-силно пистолета си.

— Седнете.

Той сяда.

— Имам няколко въпроса към вас и очаквам да ми отговорите честно — казвам.

Ленцен мълчи.

— Разбрахте ли ме?

Той кима.

— Отговорете — изкрещявам.

Той преглъща мъчително.

— Да — казва задавено.

Аз го оглеждам внимателно — размера на зениците му, кожата на лицето, ударите на пулса му в сънната артерия. Той е уплашен, но не е в шок. Това е добре.

— На колко години сте? — питам.

— Петдесет и три.

— Къде сте отраснали?

— В Мюнхен.

— На колко години е баща ви?

Ленцен ме поглежда напълно объркан.

— Това можем и да го прескочим — казвам. — Знаете ли защо сте тук?

— Ами, заради интервюто — казва с треперещ глас.

Значи той наистина се прави, че не знае за какво говоря.

— Значи вие нямате никаква представа защо ви повиках? — казвам. — Именно вас?

Ленцен ме поглежда така, сякаш му говоря на език, който той не разбира.

— Отговорете! — блъфирам.

Ленцен се колебае за миг, сякаш го е страх, че аз мога да стрелям веднага, ако той каже нещо погрешно.

— Одеве вие казахте, че сте ме избрали, защото цените моята работа — отговаря той и се опитва да звучи подчертано спокойно. — Обаче на мен бавно ми просветва, че това не е истинската причина.

Не мога да позволявам той да продължава да играе ролята на невинния недоумяващ. Това ме вбесява до такава степен, че за миг ми се налага да се овладея. „Добре — казвам си после. — Тогава, както иска.“

— Е, хубаво. Още веднъж отначало — казвам. — На колко години сте?

Той не отговаря веднага. Аз вдигам пистолета малко по-нагоре.

— На петдесет и три — казва той.

— Къде сте отраснали?

— В Мюнхен.

Той се опитва да погледне мен, вместо да гледа дулото на пистолета ми.

— Имате ли братя, сестри?

Не му се удава да отмести поглед.

— Имам един по-голям брат.

— Имате ли добро отношение с родителите си?

— Да.

— Имате ли деца?

Ръката му докосва слепоочието.

— Вижте, нали вие вече ме питахте всичко това! — казва, като се опитва да звучи спокойно. — Какво става тук? Това някаква шега ли е?

— Не е шега — отвръщам, незабелязано вдигам пистолета.

Очите на Ленцен се разширяват леко.

— Имате ли деца? — питам.

— Една дъщеря.

— Как се казва дъщеря ви?

Той се колебае. Само за малко, обаче аз усещам съпротивата му.

— Сара — казва той.

— Кой е любимият ви футболен отбор?

Усещам как той вътрешно си отдъхва, задето тематично се отдалечавам от дъщеря му. Добре-е.

— „Мюнхен 1860“.

Време е за удар под пояса.

— Обичате ли да причинявате болка другиму?

Той изсумтява презрително.

— Не.

— Измъчвали ли сте някога животно?

— Не.

— Каква е моминската фамилия на майка ви?

— Ницше.

— На колко години е баща ви?

— На седемдесет и осем.

— Смятате ли, че сте добър човек?

— Давам най-доброто от себе си.

— Какво обичате повече — кучета или котки?

— Котки.

Аз буквално виждам как мозъкът му трака подобно на машина, докато се опитва да отгатне накъде бия аз и най-вече: как може да ме обезоръжи. Аз държа пистолета с десницата си, но се подпирам на масата. Държа оръжието правилно, не си позволявам немарливост. Упражнявала съм се. Масата, на която седим един срещу друг, е широка, Ленцен няма шанс да достигне до мен или до пистолета. Би му се наложило да заобиколи масата. Няма шанс. Аз го знам, той го знае. Аз ускорявам темпото:

— Кой е любимият ви филм?

— „Казабланка“.

— На колко години е дъщеря ви?

— На дванайсет.

— Какъв цвят е косата на дъщеря ви?

Челюстите му се раздвижват нервно.

— Руса.

Въпросите за дъщеря му го засягат и му е трудно да скрива това.

— Какъв цвят са очите на дъщеря ви?

— Кафяви.

— На колко години е баща ви?

— Седемдесет и седем.

— Одеве казахте седемдесет и осем.

Наказвай всяка грешка.

— Седемдесет и осем. Той е на седемдесет и осем.

— Мислите, че това тук е игра?

Той не отговаря. Очите му хвърлят искри.

— Мислите, че това тук е игра? — повтарям аз.

— Не. Просто сбърках.

— Стегнете се — предупреждавам го.

Стресирай, мачкай.

— Каква е моминската фамилия на майка ви?

— Ницше.

— На колко години е баща ви?

Ленцен потиска една въздишка.

— Седемдесет и осем.

— Коя е любимата ви група?

— U2. Не, „Бийтълс“.

Интересно!

— Коя е любимата ви песен на „Бийтълс“?

— All you need is love.

Туше́! Аз се опитвам да не ми проличи, ала не успявам. Ленцен ме гледа с непроницаем поглед. Дебнещ.

Време е да затегна гайките.

— Вие ме излъгахте, господин Ленцен — казвам. — Обаче това няма значение. Аз и така знам, че дъщеря ви не се казва Сара, а Мари.

Оставям репликата ми да подейства няколко секунди.

— Знаете ли — казвам после, — аз знам доста неща за вас. Повече, отколкото вие си мислите. Отдавна ви наблюдават от мое име. Всяка ваша крачка.

Лъжа. Но все тая.

— Вие сте луда — казва Ленцен.

Аз игнорирам думите му.

— По-точно казано, знам отговора на всеки от въпросите, които ви зададох, а и на всички въпроси, които предстои да ви задам.

Той изсумтява шумно.

— Тогава защо питате?

Сега обаче той е предвидим.

— Защото ми се ще да чуя отговорите от вас.

— Отговори на какво? Защо? Не разбирам всичко това!

Поне една част от неговото отчаяние звучи истински. Сега не трябва да му позволявам да си отдъхне.

— Участвали ли сте някога в бой?

— Не.

— Удряли ли сте досега някого в лицето?

— Не.

— Удряли ли сте някога жена?

— Аз мислех, че „някого“ включва и жени.

Той отново изглежда уверен. По дяволите! Темата „насилие“ не го притеснява. Проклет студенокръвен гадняр.

— Изнасилвали ли сте някога жена?

Лицето му вече не трепва.

— Не.

Единствената му уязвима точка, която успях да открия до момента, е дъщеря му. Решавам да задавам по принцип всички потенциално затрудняващи и опасни въпроси, като ги влагам във въпроси за дъщеря му.

— На колко години е дъщеря ви?

— На дванайсет.

Мускулите на челюстите му се напрягат.

— В кой клас е дъщеря ви?

— В седми.

— Кой е любимият учебен предмет на дъщеря ви?

В очите ми се набива една вена на слепоочието му, която досега не бях забелязала. Тя тупа отчетливо.

— Математика.

— Как се казва конят на дъщеря ви?

И тупа.

— Люси.

— Смятате ли себе си за добър баща?

Челюстите му се движат напрегнато.

— Да.

— Изнасилвали ли сте някога жена?

— Не.

— Как се казва приятелката на дъщеря ви?

— Не знам.

— Аника — казвам аз. — Аника Мелер.

Ленцен преглъща шумно. Аз не чувствам абсолютно нищо.

— Кой е любимият цвят на дъщеря ви?

— Оранжево.

Ръката му се протяга към слепоочието. Така са му омръзнали тези въпроси, въпросите за дъщеря му! Това е добре.

— Кой е любимият филм на дъщеря ви?

— „Ариел“.

— Досега убивали ли сте човек?

— Не.

Отговорът дойде бързо, точно както и предишните. А всъщност Ленцен знае съвсем точно, че сега ще дойдем до същността на цялата история. Какви надежди храни? Как иска да се измъкне от този трик?

— Страхувате ли от смъртта?

— Не.

— Коя е най-тежката травма, която ви се е случвала?

Той се прокашля.

— Това сега.

— Има ли нещо, заради което бихте убили?

— Не.

— Бихте ли убили заради дъщеря си.

— Да.

— Но вие току-що казахте, че…

Той се слисва.

— Знам какво казах току-що — изкрещява. — Господи Боже! Естествено, че бих направил всичко, за да защитя детето си.

Той се опитва да се успокои, но не успява.

— Кажете ми най-сетне какво означава всичко това тук! — изревава бясно Ленцен. — За какво е тази идиотщина? Това игра ли е? Измисляте си нов криминален роман, така ли? Вземате ме за свое опитно зайче, а? Това ли е? Мамка му!

Той удря с юмрук по масата. Гневът му е като природна стихия. Това ме плаши, въпреки оръжието в ръката ми, но аз не позволявам на никакво вълнение да избие навън по лицето ми. На двора отново грее слънце, усещам лъчите му по бузата ми.

— Успокойте се, господин Ленцен — казвам и вдигам заплашително ръка. — Това тук не е играчка.

— Виждам! — изръмжава гневно той. — Вие си мислите, че седите тук с някакво мекушаво момченце, а? Знам как изглеждат проклетите пистолети. В Алжир на два пъти едва не ме отвлякоха. В Афганистан съм снимал репортаж за проклетите полеви командири. Мога напълно да различа истинско оръжие от воден пистолет, повярвайте ми.

Лицето му е станало яркочервено. Той губи контрол. Аз все още не зная дали това е добре или зле.

— Това положение не ви харесва — казвам хладно.

— По дяволите, така е! Кажете ми поне… — започва той.

— Вие обаче можете по всяко време да сложите край на положението — прекъсвам го аз.

Опитвам се да звуча колкото се може по-спокойно. Никога досега не съм си давала така ясно сметка за микрофоните из къщата ми, както в този миг.

— И как? — пита раздразнено Ленцен.

— Като ми дадете това, което искам.

— Но какво, какво за Бога искате?

— Истината — казвам. — Искам да си признаете.

Ленцен се вторачва в мен. Моето оръжие и аз се вторачваме в него. После той примигва.

— Искате самопризнание — повтаря невярващо.

Всичко в мен вибрира. Да.

— Точно това искам.

От устата на Ленцен се изтръгва някакъв дълбок, гръмовен звук. Едва след няколко секунди аз проумявам, че той се смее — истерично.

— Ами тогава ми кажете, ако обичате, какво, по дяволите, трябва да признавам! Какво съм ви сторил? Не аз съм ви молил за това интервю!

— Не знаете за какво говоря?

— Нямам ни най-малка представя — заявява Ленцен.

— Смятам това за твърде…

Не се стига до повече думи. Движението е плавно. Той се хвърля към мен през масата, преодолява я за част от секундата, вече е над мен, помита ме от стола ми, главата ми се удря силно в пода, Ленцен е над мен. Отеква изстрел, мозъкът ми експлодира, виждам само червени пръски, в главата ми нещо пищи, нанасям удари с ходилата си, ритам с крак, опитвам се да изблъскам лицето на Ленцен от себе си, но той е твърде тежък за мен, искам само да се махна от него, да се махна. И по-скоро инстинктивно, отколкото контролирано удрям пистолета в главата на Ленцен. Той изкрещява, отпуска се, аз претъркулвам тялото му от себе си, ставам на крака, правя няколко крачки назад, олюлявам се, когато едва не се сривам на стола. Успявам да се задържа на крака и отварям уста, за да си поема въздух. Насочвам пистолета към Ленцен. Ставам съвсем спокойна, в мен вече няма гняв, само хладна омраза. Иска ми се само да натисна спусъка. Ленцен клечи пред мен и зяпа дулото. Виждам широко разтворените му очи, потта, лъщяща по лицето му, гърдите му се повдигат и спадат — виждам всичко като на забавен каданс. Дясната ми ръка, която държи пистолета, трепери. Мигът отминава. Аз отново се овладявам. Отпускам леко оръжието. Усещам, че съм задържала дъха си, налагам си да продължа да дишам. Ленцен пъшка, и двамата пъшкаме. Раната на главата му кърви силно. Застава на колене, поглежда ме със студени очи, като ранено животно.

— Станете — казвам.

Ленцен става. Опипва главата си, поглежда ужасен твърде червеното червено. Аз потискам позива си да повърна.

— Обърнете се и вървете към входната врата. Бавно.

Той ме поглежда недоумяващо.

— Вървете — повтарям аз.

Той се подчинява, а аз го следвам с вдигнат пистолет и с поразтреперани крака, насочвам го като навигатор към банята за гости, която за мой късмет, е точно до трапезарията. Карам го да вземе една кърпа, да я навлажни, да я притисне към раната. След миг се оказва, че тя е миниатюрна, аз изобщо не съм го ударила както трябва. Никой от двама ни не казва и дума, чува се само тежкото ни дишане. После връщам Ленцен под команда в трапезарията, обратно на масата, карам го да седне на стола си, настанявам се срещу него.

В трапезарията ми се е стъмнило, гъсти облаци са закрили слънцето. Отвън вече се здрачава, времето между деня и вечерта. В далечината отеква грохот. Бурята, предречена от Шарлоте, все пак дойде. Може и да е отдалечена все още, но въздухът в стаята е така зареден с електричество, че сякаш бурята отдавна е преминала над нас.

— Моля — обажда се Ленцен — оставете ме да си тръгна.

Аз го поглеждам вторачено. Този какви си ги мисли?

— Не зная какво е това тук — казва той. — Не зная какво искате от мен. Не зная що за игра играете. Но вие спечелихте.

В очите му проблесват сълзи. Не е зле. Да не би пък ударът по главата все пак да е донесъл полза?

— Не знаете за какво е всичко това? — питам аз.

— Не! — отговорът излиза от устата му почти като крясък.

— Вие защо казахте, че ви се е сторило, че сестрата в моя роман е убийцата? — питам аз. — Искахте да ме провокирате ли?

— Защо да ви провокирам? Не ви разбирам! — вика Ленцен. — Нали вие искахте да говорите за книгата ви!

Не е зле.

— А това с Шарлоте?

Той ме зяпва, сякаш говоря на чужди езици.

— Шарлоте ли?

— Шарлоте. Моята асистентка. Какво беше това?

Той въздъхва измъчено. Налага си да отговори спокойно:

— Вижте, вашата асистентка флиртуваше с мен доста неприкрито. Нямам вина за това. Аз исках само да бъда любезен. Не можете да ми наденете примката заради това, аз…

— Какви бяха тези въпроси за кучето ми?

— Нищо не съм целял с този въпрос, госпожо Конрадс. Моля ви, опитайте да си спомните. Аз съм тук по ваше желание. Вие ме поканихте. На мен за това ми плащат, за да говоря с вас. Аз бях учтив с вас през цялото време. Не съм направил нищо, което би оправдало вашето поведение към мен.

— Какви бяха тези въпроси за кучето ми? — повтарям.

— Ние сме тук за интервю, така ли е? — казва Ленцен.

Той ме поглежда така, сякаш аз съм някакво опасно животно, което всеки миг може да му скочи. Усещам колко сили му струва да остане спокоен.

Не му отговарям.

— Вие споменахте, че имате куче — отговаря той. — Съвсем нормално е да попитам за него.

Вероятно той вече си мисли, че наистина съм откачена. Напълно непредсказуема. Това е добре. С малко късмет ще го довърша много скоро.

— Защо ме попитахте дали ме е страх от смъртта? — питам.

— Какво?

— Защо ме попитахте дали ме е страх от смъртта? — повтарям.

Отново чувам грохот от гръмотевица, далече, много далече. Заплашителен грохот, като от стъпки на великан.

— Не съм — казва.

Той изглежда напълно объркан. Аз отново едва се сдържам да не стана и да го аплодирам.

— Моля ви, пуснете ме да си отида — изрича той. — Готов съм да забравя случилото се тук. Само…

— Не мога да ви пусна да си ходите — прекъсвам го аз.

Той ме поглежда напълно сащисан.

Това негово лицемерно държание, крокодилските му сълзи, хленченето… от всичко това ми се гади. Трудно ми е да се удържа и да не повърна в краката му. Седем пробождания с нож. А той припада от една малка раничка. Поемам си дълбоко въздух и задавам въпрос:

— Имате ли деца?

Ленцен изстенва и скрива глава в дланите си.

— Моля ви — казва.

— Имате ли деца? — питам.

— Моля ви, не закачайте дъщеря ми — изстенва Ленцен.

Виждам, че той плаче.

— Как се казва дъщеря ви? — питам.

— Какво искате от дъщеря ми?

Почти ме умолява. Аз едва сега проумявам. Той наистина ли си мисли, че аз имам намерение да сторя нещо на дъщеря му? Че заради това го разпитвам за нея? Че това е нещо като закана? Никога нямаше да се сетя за това. Но добре. Решавам да не се влияя от скимтенето и хленча му. Може би сега той е готов да ми даде това, което искам.

— Вие знаете какво искам — заявявам.

А между редовете казвам: дай ми каквото искам и ще оставя дъщеря ти на мира. Ленцен го знае и аз го знам. Нямам време да се чувствам зле заради това.

— Самопризнание — проронва Ленцен.

Вълната от адреналин, заляла тялото ми, когато мъжът ми се нахвърли, се беше поуталожила малко през изминалите минути, но сега отведнъж се надига пак. Гореща.

— Самопризнание — потвърждавам.

— Но аз не знам…

Хайде, пак се започна. Колко дълго иска той да кара по този начин?

— Тогава аз ще ви помогна — подхвърлям.

Той ме поглежда неуверено.

— Къде живеехте преди дванайсет години? — питам.

Той се замисля за миг, после отговаря:

— В Мюнхен. Тогава беше последната ми година в Мюнхен.

— Познавате ли жена на име Ана Михаелис?

В очите му няма нищо, нищо.

— Не. Коя е тя?

Лъжец! Изпитвам почти възхищение към него. При положение че в играта е намесено и оръжие, Ленцен издържа дяволски дълго време. Може би той наистина не се страхува от смъртта.

— Защо ме лъжете?

— Добре, добре, добре — казва. — Нека да помисля. Името ми се струва познато.

 

 

Що за игра играеш ти, Виктор Ленцен?

— По време на моите проучвания открих, че вашето истинско име е Михаелис. Конрадс е творчески псевдоним. От Джоузеф Конрад, един от вашите любими писатели, нали така?

Трудно ми е да не се поддам на гнева си. Ленцен продължава да играе.

— Имате ли родство с Ана Михаелис? — пита той.

— Къде бяхте на двайсет и трети август 2002 година? — контрирам го аз.

Той ме поглежда объркано. Направо да го съжали човек как седи там. Кървящ, подсмърчащ.

— Къде бяхте на двайсет и трети август 2002 година? — повтарям.

Стресиране, смачкване. Пречупване.

— По дяволите, откъде да знам къде съм бил тогава? — пита той.

— Помислете.

— Не зная.

Той пак заравя лице в дланите си.

— Защо убихте Ана Михаелис?

— Какво?

Ленцен скача, столът му се преобръща. Това внезапно движение и тропотът на стола ме стряскат. За миг си помислям, че Ленцен ще направи втори опит да ме нападне, скачам и аз, отстъпвам няколко крачки назад. Той обаче само ме гледа ужасено.

— Искам да знам защо уби сестра ми? — казвам.

Той ме гледа. Аз го гледам. Аз не чувствам нищо. Всичко в мен и по мен е студено и притъпено. Само пистолетът нажежава дланта ми.

— Какво? Вие окончателно ли се… — казва Ленцен.

Аз го прекъсвам:

— Защо го направихте? Защо Ана?

— О, Боже — казва глухо той и се олюлява.

— Вие си мислите, че аз съм убил сестра ви — промърморва.

Той изглежда стъпкан, отваря уста да си поеме въздух. Вече не ме гледа, вторачва се в пода, зяпа в нищото.

— Знам го — поправям го аз.

Виктор Ленцен вдига поглед, поглежда ме с огромни очи. После се подпира на ръба на масата, извръща се от мен и започва да повръща — с къси, мъчителни залпове. Аз го гледам шокирана. Той кърви, той плаче, той повръща.

 

 

Ленцен се овладява, избухва в давеща кашлица, поглежда ме. По горната му устна лъщят капчици пот. Това странно изражение на лицето му, като на бито дете. За няколко секунди аз виждам един човек вместо чудовището, седяло през цялото време насреща ми. Състрадание свива стомаха ми на топка, сякаш с примка. Чувствам неговия страх, страха за самия себе си, но най-вече страх за детето си. Този страх е изписан на лицето му. По това лице виждам няколко лунички. И изведнъж успявам да си представя как е изглеждал Виктор като дете. Преди живота, преди бръчките. Интересни бръчки. Улавям себе си, че за миг ми пробягва мисълта как ми се иска да докосна лицето му, просто ей така. Чувството да прокарам пръсти по бръчки. Спомням си моята прекрасна, красива, сбръчкана баба, умилителните гънки по челото й. Лицето на Ленцен ще е по-друго на пипане под пръстите ми, по-твърдо.

Отърсвам се, отхвърлям тази мисъл. Какво правя? Какви са тези мисли? Аз съм като дете, което иска да погали тигъра в зоопарка, макар и отдавна вече да е на възраст да знае, че тигърът ще го разкъса.

„Стегни се, Линда“ — казвам си.

Не бива да се водя по моето състрадание.

Ленцен пак се дави.

— Вие сте убиец — казвам.

Ленцен само тръска отчаяно глава.

Аз съм напълно сащисана. Или Виктор Ленцен няма праг на търпимост за натиск или… не смея да довърша тази своя мисъл. Ами ако точката, при която Виктор Ленцен, подложен на упражнявания върху него натиск, отдавна е достигната? Ами ако той все още не си е признал, защото просто няма какво да признава?

Не!

Аз осъзнавам колко опасен е този мой мисловен ход. Трябва да се мобилизирам. Да мисля за това, което научих от д-р Кристенсен — че такива мисли могат да задействат срив. Ситуацията опъва нервите не само на Ленцен, а и моите. Аз не бива да отстъпвам ни най-малко от моята позиция, не бива да показвам съчувствие, още по-малко пък да се колебая. Отидох твърде далеч, за да се колебая сега. Виктор Ленцен е виновен. А всеки човек има праг на поносимост за натоварване. Просто при Ленцен този праг все още не е достигнат. Той често пъти е бивал в екстремални ситуации. Самият той ми го каза. Може би сега е време да му предложа прословутия изход. Да дам конкретна примамка, за да си признае той.

— Господин Ленцен — казвам аз. — Ако вие ми дадете това, което искам, аз ви обещавам, че с удоволствие ще ви пусна.

Той се закашля давещо, после ме поглежда.

— Дайте ми това, което искам… и този кошмар ще приключи — повтарям.

Чувам го как преглъща шумно.

— Но вие искате признание! — казва той, все още леко извърнат от мен, с ръка върху корема си.

— Точно така.

Представям си какво ще каже той сега: „Но ако аз си призная, вие веднага ще ме застреляте! Защо да ви вярвам?“ А аз, естествено, бих могла да отговоря само едно: „В момента нямате друг избор, господин Ленцен.“

Той мълчи. После ме поглежда решително.

— Нямам какво да признавам — казва.

— Господин Ленцен, вие не разсъждавате трезво. Имате две възможности: номер едно: вие ми казвате истината. Това е всичко, което искам. Искам да знам какво се случи с по-малката ми сестра в онази нощ преди дванайсет години. Вие ми го казвате, а аз ви пускам да си ходите. Това е предложение номер едно. А предложение номер две е това оръжие тук.

Ленцен се вторачва в дулото.

— И още — допълвам аз и вдигам малко пистолета. — Моето търпение не е вечно.

— Моля ви — започва той. — Хванали сте не когото трябва!

Аз преглъщам въздишката си. Колко ли дълго може да отрича той? Решавам да сменя тактиката.

— Искате ли носна кърпичка да си избършете устата? — питам. Старая се гласът ми да звучи по-светло, по-нежно.

Той тръсва глава.

— А чаша вода?

Той тръсва глава.

— Господин Ленцен, разбирам защо отричате — казвам. — Вероятно ви е трудно да ми повярвате, че ще ви пусна, след като ми кажете това, което искам да знам. Във вашето положение това е напълно разбираемо. Обаче е истина. Кажете ли ми това, което искам да зная, аз ще ви пусна да си ходите.

В стаята отново е съвсем тихо, чува се само лъхтящото дишане на Ленцен. Той седи превит. Сега изглежда толкова смален.

— Не искам да ви лъжа — казвам. — Естествено, аз ще уведомя полицията. Но вие ще напуснете тази къща невредим.

Сега вече приковавам вниманието му. Той ме поглежда.

— Аз не съм убиец — казва. В очите му проблесват сълзи. Аз не зная дали това е заради повръщането и давещата кашлица или защото той действително всеки момент ще избухне в сълзи. В този миг въпреки всичко на мен ми дожалява за него.

Ленцен бавно се изправя, изпъва се на стола си, маха длан от корема си, обръща се пак към мен, поглежда ме. Очите му са зачервени, изглежда състарен. Веселите бръчки около устата му са изчезнали. Виждам го как потиска желанието си да избърше уста с ръкава на скъпата си риза. Локвата около краката му мирише. Миризма на страх.

Аз потискам съчувствието си, казвам си, че така е добре. Колкото по-зле се чувства той, толкова по-добре. Положението е недостойно и това го засяга. Добре! Аз стискам пистолета толкова силно, че кокалчетата на дланта ми побеляват. Ленцен ме гледа мълчаливо. Мерим си силите и търпението. Аз няма да заговоря първа. Искам да видя какво ще направи той в тази ситуация. Изходът от нея е сложен открито на масата. Той трябва да си признае.

В стаята цари пълна тишина. Отвън небето присветва. Аз чувам дъха си, чувам и дъха на Ленцен, запъхтян, на тласъци. Едва след дузина вдишвания и издишвания отвън отеква гръм. Като се изключи природната стихия, тук е съвсем тихо.

Ленцен затваря очи, сякаш по този начин може да се освободи от кошмара, в който е попаднал. Поема си дълбоко въздух, след това отваря очи и започва да говори. Най-сетне.

— Моля ви, изслушайте ме, госпожо Конрадс — казва.

Аз мълча, само го гледам.

— Тук има някаква грешка, припознали сте се! Името ми е Виктор Ленцен. Аз съм журналист. И баща. Не особено добър, но…

Той се обърква.

— Аз се отвращавам от насилието. Аз съм пацифист. Аз съм активист за човешките права. И през целия си живот не съм сторил нищо на никого.

Погледът му е пронизващ. Аз се олюлявам.

— Трябва да ми повярвате! — допълва.

Но аз не бива да се колебая.

— Ако още веднъж ме излъжете, ще натисна спусъка.

Гласът ми звучи като чужд. Аз самата не зная дали го мисля наистина, или само го казвам ей така.

— Ако още веднъж ме излъжете, ще натисна спусъка — повтарям, сякаш така мога да си възвърна стопроцентовата убеденост.

Ленцен не казва нищо. Само ме гледа.

Аз чакам, а отвън стихията се приближава. Надига се буря. Аз чакам дълго. Проумявам, че той е решил да не говори повече.

Причината е в мен.

23.

Йонас

Предчувствието за това, дали един случай ще се разреши бързо или никога, обикновено настъпваше много бързо. Интуицията на Йонас му бе подсказала, че случаят с онази нежна като елф жена, която беше открита убита в жилището й, няма да бъде разрешен толкова бързо, както предполагаха колегите. Те очакваха, че бързо ще бъде заловен ревнивият любовник или обиденият бивш, още повече че имаше свидетелка. Йонас обаче бе обзет от някаква нарастваща тревожност, тъй черна и тежка, че не му позволяваше никакъв оптимизъм. Ясно бе, че всичко навяваше мисълта за престъпление в рамките на любовна връзка. А освен това имаше и фоторобот на извършителя. Но никой от обкръжението на жертвата не разпозна съставения портрет. Как бе възможно това, щом като ставаше дума за убийство от любов? Да, тайна любовна връзка, това бе възможно. Но не се връзваше с образа на Брита Петерс.

Йонас си пое дълбоко дъх и влезе в заседателната зала. Помещението излъчваше някаква особена смесица от миризми — от полиуретан, ламинатен под и ухание на кафе. Целият състав на екипа вече беше налице — Михаел Дзержевски, Фолкер Цимер, Антония Буг и Нилгюн Арслан, една любима колежка, която едва наскоро се беше върнала от отпуска по майчинство. Чуваше се мърморене. Колегите обменяха мнения за вчерашния футболен мач, за филми или посещения в кръчмата. И неизбежното неоново осветление, макар отвън да беше светло. Йонас го изключи и застана пред колегите си.

— Добро утро — каза той. — Слушам ви. Фолкер!

Той посочи колегата, облечен в джинси и черна спортна риза.

— Аз говорих с хазяина на жертвата — каза Цимер. — Нали една съседка беше разказвала, че Брита Петерс се била оплаквала, че този същият си бил извадил ключ за квартирата й, без да имат уговорка.

— Това го знаем всички — рече нетърпеливо Йонас.

— Ами… единственото престъпление, което може да се предяви на хазяина, някой си Ханс Фелдман, е, че е доскучал едва ли не до смърт на сина си и снаха си с тричасово гледане на снимки от последната му отпуска в Швеция.

— Той има ли алиби? — попита Йонас.

— Има. Синът и снахата са пренощували при него.

— Може ли да е изчезнал за малко? — продължи разпита Йонас.

— Не е изключено — отвърна Цимер. — Но ако повярваме на показанията на свидетелката, това означава, че мъжът, когото тя е видяла, не е Ханс Фелдман. Защото той е над седемдесетгодишен.

— Добре — каза Йонас. — Миша?

— Бившият й приятел също отпада — каза Михаел Дзержевски.

— Младежката й любов? — обади се Антония Буг.

— Точно така. Двамата са имали дълга връзка, а раздялата явно не е била безоблачна. Той е скъсал с нея, а не обратното — отбеляза Дзержевски.

— Добре, това като за начало го прави по-малко подозрителен — заключи Йонас. — Но не означава, че този мъж отпада.

— Напротив, отпада. Защото не е бил в града. Заминал с новата си приятелка, някоя си Ванеса Шнайдер. Любовна ваканция на Малдивите.

— Хубаво. Друго? Какво още? — попита Йонас.

— Един кратък въпрос за бившия приятел — обади се Нилгюн. — Знае ли се защо я е зарязал?

— Смятал, че тя му изневерява — отговори Дзержевски. — Но всички нейни приятелки, както и сестра й се кълнат, че това са глупости и само някакъв претекст, понеже… сега цитирам: „той е едно гадно страхливо прасе“.

— Е, добре — каза Йонас. — Дали е прасе или не, той отпада от списъка. Има ли още нещо?

— Не много — обади се Антония. — Никакви други партньори, никакви бивши приятели, никакви ядове в службата, няма дългове, няма врагове, няма караници. Човек би могъл направо да каже: Брита Петерс е била един невероятно скучен човек.

— Или невероятно добър — възрази Йонас.

Екипът му мълчеше.

— Ами добре тогава — заключи той. — Не ни остава нищо друго, освен да продължим да търсим големия непознат, когото свидетелката е видяла на местопрестъплението.

— Иска й се да е видяла — подхвърли Антония Буг. — Аз мисля, че сестрата лъже. Хайде, моля ви. Дори нашият художник каза, че тя говорела така, сякаш точно в момента си измисляла лицето му.

Йонас въздъхна.

— Някои хора не са добри в описанието на физиономии — каза. — Още по-малко пък в подобни стресови ситуации. И защо Софи Петерс да убива сестра си? Тя се е обадила в полицията веднага след като е намерила сестра си. По дрехите й нямаше кръв. Дори прободните рани по жертвата говорят за това, че извършителят е бил значително по-висок на ръст от Софи Петерс. И по всяка вероятност е мъж. Освен това…

— Аз знам всичко това — прекъсна го Антония. — А и не съм казвала, че смятам сестрата за убийца. А какво, ако тя прикрива убиеца? Не можеш да ми разправяш, че вярваш на историята с великия неизвестен извършител.

— Кого имаш предвид?

— Не зная. Може би годеника й. Спомняш ли си как реагира Софи Петерс, когато аз я попитах за причината за спора й с него?

Йонас се сети за кашоните в апартамента на Софи. Годеникът й се изнасяше. Каква беше тази история с раздялата им?

— Софи Петерс и годеникът й междувременно са се разделили — каза Йонас.

В залата се разнесе ропот и мърморене. Антония Буг се плесна с длани по бедрата.

— Ха! Ето на! — възкликна тя. — Ето на!

Йонас вдигна ръце, за да укроти колегите.

— Има ли какъвто и да било признак, че годеникът на Софи Петерс е имал любовна афера с жертвата? — попита той.

Фолкер Цимер тъкмо понечи да каже нещо, но не успя, защото Буг бе по-бърза от него.

— Една приятелка на Брита Петерс ми разказа, че въпросният Паул Албрехт бил напълно хлътнал по Брита и че Софи Петерс го знаела. Самата Брита Петерс й била разказала това.

— Съжалявам, колеги — обади се Цимер, който най-сетне успя да вземе думата. — Но тук за жалост трябва да ви спра вятъра в платната. Аз вчера проверих годеника. В нощта на престъплението той наистина се е скарал със Софи Петерс. И след като тя, бясна, избягала от там, за да търси утеха при сестра си, той седнал в една кръчма с двама колеги от адвокатската му кантора и така се натряскали, че накрая собственикът трябвало да ги изнася от там и да им вика такси. Не може да е той. Той отпада окончателно.

— По дяволите! — възкликна Буг.

В стаята настъпи объркващо мълчание.

— Както и да е — каза Йонас. — Антония, Михаел, моля ви, поговорете още веднъж с колегите на убитата. Разберете дали тя наистина е искала да се изнесе от града, може дори да е напуснала работа. Възможно е да узнаете нещо. Фолкер и Нилгюн, вие говорете още веднъж с бившия приятел на жертвата. Може пък от него да научим дали евентуално в живота на Брита Петерс все пак не е имало нов мъж. Попитайте го защо смята, че Брита Петерс му е изневерявала. Аз междувременно ще говоря пак с лабораторията.

Докато екипът се разпръскваше в разни посоки според възложените задачи, Йонас се бореше с желанието си да излезе пред входа и да си запали цигара. Нещата ставаха все по-очевидни. Щом убиецът наистина не можеше да бъде намерен някъде из обкръжението на жертвата, значи работата щеше да стане много, много трудна. Йонас нямаше да може да спази обещанието, което бе дал на Софи.