Мелани Раабе
Капанът (27)

27.

Единайсет години са много време. Нощем, когато се будя и в мрака се взирам в тавана на стаята си, тогава се случва да се питам дали този свят отвън само ми се е присънвал. Може би това тук е не само моят, може би това е единственият свят. Може би аз трябва да вярвам само в неща, които мога да видя и да пипна. Може би аз съм си измислила всичко останало. В края на краищата, винаги съм измисляла истории, спомням си добре.

Представям си, че това тук е всичко. Моята къща, светът. Представям си, че за мен няма нищо друго и че тук вътре ще остарея и ще умра. Че тук вътре ще си родя деца. Деца, които ще са се родили в моя свят и които не познават нищо, освен партера и горния етаж, тавана и мазето, балконите и терасите. И аз им разказвам приказки, в които се случват чудни неща и които са пренаселени от фантастични образи и чудеса.

„Има една страна, където растат огромни дървета“, ще казвам аз. „Какво е това дървета?“, ще ми питат те, а аз ще им казвам, че това са магически неща, големи, които израстват от земята, когато заровиш в пръстта миниатюрно семенце, вълшебни неща, които през всеки сезон изглеждат различно и се променят, раждат цветове, зелени и цветни листа — като от ръката на фея. „Има една страна, където има не само дървета, но и пернати същества, големи и малки, които седят по дърветата и пеят песни на непознат език. В тази страна има едни огромни същества, големи колкото нашата къща, те живеят под вода и плюят огромни фонтани. И в тази страна има планини, поля, пустини и ливади.“

— Какво е това ливади, мамо? — ще попитат моите деца.

— Това са огромни площи, съвсем зелени, съвсем меки, обрасли с разни треви, с нахални малки стръкчета, които гъделичкат децата по краката, когато тичат по тях. И те са толкова големи, че по тях можеш да тичаш дълго, докато останеш без дъх. И пак няма да стигнеш до края им.

— Но това не може да бъде, мамо! — ще каже едно от децата ми.

— Точно така, мамо, изобщо не може да бъде. Нищо не е толкова голямо.

Аз си мисля за света там навън и ме връхлита чувство на безкраен копнеж. Познато ми е. Усещам го, докато пиша, и когато тичам на пътечката, и в сънищата си и дори в разговора ми с Ленцен.

Искам да стоя на някой летен пазарен площад, в някое малко градче, искам да забия поглед в небето, да засенча с длан очите си и да наблюдавам безразсъдно дръзките маневри на черните бързолети, които се стрелкат около църковната кула. Искам мириса на дърво и смола при разходка в гората. Искам неподражаемото движение на пеперудата, тази безгрижна безцелност. Хладното чувство върху ръката, когато някой малък облак се плъзне пред слънцето, което ме е топлило. Хлъзгавото докосване на водните растения, които те гъделичкат по глезените, когато плуваш в езеро. Накрая си мисля: пак ще бъде така.

Да, страх ме е. Но ако през последните седмици и месеци съм научила нещо, то е следното: страхът не е причина да не направиш нещо. Тъкмо напротив.

Аз трябва да го направя. Аз ще бъда свободна.

И тогава ще се погрижа за Ленцен.

30.

Йонас

Комисар Йонас Вебер стоеше до прозореца на кабинета си и наблюдаваше играта на последните черни бързолети в небето. Не след дълго и те щяха да отлетят на юг.

След SMS-съобщението на Софи той си бе наложил да се мобилизира, за да не загуби контрол над себе си. Беше натиснал газта, беше прелетял през града и бе стигнал там преди колегите си от патрулната кола. Последните метри до жилището й бе взел на бегом. Беше звънял дълго. Бе си наложил да запази спокойствие, но никой не отваряше. Беше звънял на съседите дотогава, докато една бясна стара дама не го пусна в сградата, всичко е наред, полиция. Пробягал бе стъпалата нагоре до етажа й, удрял бе с юмруци вратата и тъкмо се беше наканил да я разбие, когато тя се отвори.

Йонас се опита да не мисли повече за онзи страшен момент, когато го бе обзело съмнението дали е дошъл навреме.

Софи беше отворила вратата, бяла като платно, но външно спокойна. Йонас с облекчение беше установил, че тя е невредима. И тогава го беше видял — легнал на пода в коридора, мъртъв или ранен. Опипал бе пулса му, констатирал бе, че мъжът е жив. Повикал беше „Бърза помощ“. Дойдоха колегите му, а после и линейката, всички бяха започнали да си вършат работата. Този път всичко беше завършило добре.

 

 

Йонас отмести поглед от прозореца и седна на бюрото си. Запита се какво ли правеше в момента Софи. От няколко дни той се противеше на изкушението да й се обади. Тя ще преодолее шока, той бе сигурен в това. Скоро ще бъде предишната. Хора като Софи винаги си стъпваха на краката. Но той се бореше със себе си. Искаше му се да чуе гласа й. Взе мобилния си телефон, набра номера, поколеба се. Стресна се, защото Антония Буг се втурна в кабинета му.

— Труп в една горичка — каза тя. — Идваш ли?

Йонас кимна.

— Веднага.

— Какво става? — попита Буг. — Направил си физиономия, все едно цяла седмица ще вали проливен дъжд.

Йонас не й отговори.

— Все още мислиш за нашия журналист? — попита тя.

Йонас се ядоса, задето Буг говореше така фамилиарно за убиеца, който след Брита Петерс все пак бе убил още една жена. Всъщност така говореха и всички останали. Особено пресата, която беше опиянена от шокиращия факт, че извършителят е един от тяхното съсловие.

— Ние трябваше да го пипнем — отвърна Йонас. — Той не биваше да получава възможността да удари още веднъж. Когато Цимер откри, че Брита Петерс се е оплаквала от хазяина си, защото е прониквал в квартирата й, ние трябваше да проследим тази линия.

— Ние я проследихме.

— Но не биваше да се задоволяваме с това, че старецът отрича всичко. Ако бяхме по-настойчиви, може би щяхме да разберем, че не той си е осигурявал достъп с ключа си до жилището на Брита Петерс, а неговият син.

— Признавам, че тук си прав — рече Буг. — Може би тогава нещата щяха да се случат по друг начин. Обаче това какво ни помага сега?

Тя сви рамене. Беше отметнала удивително бързо този случай.

За разлика от нея Йонас трябваше като начало да си изясни нещата: студенината на този мъж. Фактът, че той не беше изпитвал омраза към Брита Петерс, дори не я беше познавал истински. Фактът, че я беше видял един ден, когато бил на гости при баща си. И че тя беше отговорила на неговата схема за образа на жертвата, беше задействал някакъв механизъм у него. Тъй невинна, тъй чиста. Той я беше убил, „защото я е искал и защото е можел“. В случая нямаше никакъв друг мотив, нищо. Убиецът смяташе белите рози край жертвите за „готин номер“, нещо „индивидуално“, „като във филмите“.

Йонас Вебер още дълго време щеше да си мисли за този човек, чийто съдебен процес щеше да започне скоро.

— Идваш ли? — повтори Антония.

Йонас кимна. Остави телефона си настрана. Така беше по-добре. Софи имаше това, което искаше. Убийството на сестра й беше разкрито. За това ставаше дума, само за това.