Мелани Раабе
Капанът (29)

29.

Моят свят е едно голямо стъкло, хиляда квадратни метра, а аз стоя на ръба му. Там навън, отвъд прага ми, дебне моят страх. Натискам бравата, отварям вратата. Пред мен е тъмница. За първи път от много години съм облечена с яке.

Правя мъничка крачка, а болката в главата ми тутакси се връща, пробождаща, заплашителна. Но сега трябва да премина през това. През страха. Входната врата се хлопва зад гърба ми, в шума й има нещо окончателно. Нощен въздух ме блъсва в лицето. Звездите примигват на фона на студено небе. Става ми невъобразимо горещо, червата ми се свиват конвулсивно. Но въпреки това правя още една крачка. И още една. Аз съм самотен моряк в непознато чуждо море. Аз съм последният човек на една изметена, пуста планета. Препъвам се напред. Напред и все напред. Стигам до края на терасата ми. Около мен е тъмнина.

Тук започва тревата. Поставям крак, после другия, чувствам под стъпалата си мекия килим на поляната. Сетне се спирам, останала съвсем без дъх. Чернилката е вътре в мен. Усещам потта по челото си.

Моят страх е дълбок кладенец, в който съм пропаднала. Вися отвесно във водата, опипвам с пръстите на краката си под себе си, търся дъно, но там под мен няма нищо, нищо, само чернилка. Затварям очи и се оставям да потъна. Разтварям се в тъмата, тялото ми се носи надолу, водата го поглъща, аз потъвам, няма дъно, няма, аз потъвам все по-надълбоко, няма дъно, аз просто се оставям, затворени очи, ръцете ми във водата над мен, като увивни водни растения, аз потъвам. Безкрайно. А после изведнъж достигам дъното, хладно и твърдо. То се докосва до пръстите на краката ми, а скоро след това цялата тежест на моето тяло се опира в него, аз стоя на пода на кладенеца, стигнала съм дъното, отварям очи и с удивление установявам, че тук, в сърцето на мрака, мога да стоя и да дишам. Оглеждам се.

Езерото се простира съвсем спокойно. Лекият ветрец шушне из върховете на дърветата. Около мен се чува пропукване и шумолене, може би птици в храстите, някой неуморно шетащ таралеж, някоя бродеща котка. Внезапно, като с удар аз осъзнавам колко живот има тук около мен, дори и да не го виждам. Не съм сама. Животните в гората, там на поляната, в езерото и на брега му, всички тези сърни и елени, и лисици, глигани и кукумявки, всички жаби и сови, и скакалци, и пъстърви и щуки, всички калинки и комари, и невестулки. Толкова живот. На устните ми плъзва лека усмивка, просто ей така.

Стоя на края на поляната. Там, където бе моят страх, сега вече няма нищо, но аз съм още тук. Тръгвам пак, излизам навън във вангогската звездна нощ. Оглеждам се, звездите дърпат светлите си нишки, лунната светлина прави млечноматови ивици из гъстото, влажно-лъскаво нощно небе.

Мисля си, че нощта е не само тайнствена, поетична и красива.

Тя е също така тъмна и всяваща страх. Като мен.