Мелани Раабе
Капанът (33)

33.

Толкова дълго време имах само едно желание: да намеря убиеца на Ана.

А сега, когато стоя пред него и всичко е казано, искам само едно.

Искам да живея.

Но оттук няма път навън. Този към вратата е затворен, само с две крачки Ленцен ми го отряза. Този през балкона отпада. Въпреки това аз разтварям вратата и излизам навън. Хладен вятър ме близва по лицето, с още две крачки се оказвам на парапета.

Нататък няма накъде. Взирам се надолу, в мрака различавам поляната, зад нея улицата, където спря таксито, проклетата поляна, няколко метра под мен. Твърде високо, за да скоча. Няма изход. Зад гърба си чувам метален звук, усещам присъствието на Ленцен зад мен.

Обръщам се и го поглеждам в лицето. Не вярвам на очите си.

Виктор Ленцен плаче.

— Защо просто не си стояхте в къщата, Линда? — пита той. — Никога нямаше да ви сторя нищо.

В ръката си държи пистолет. Аз го гледам с недоумение. Този номер няма да мине. Изстрелите ще се чуят, най-вече тук, в този тих квартал. Как може да си мисли, че ще се отърве тогава.

— Полицията ще бъде тук в мига, в който натиснете спусъка — казвам.

— Знам — отвръща Ленцен.

Нищо не разбирам. Гледам в дулото на пистолета. Парализирана съм, като хипнотизирана.

Той изглежда точно като моя пистолет, с който се снабдих, с който го заплашвах и който Ленцен накрая хвърли в езерото. Мозъчните ми клетки мигат сигнално и болезнено, когато проумявам.

— Познато ли ви е — пита той.

Познато ми е. Моето оръжие. В езерото няма нищо. Виждам пред себе си картината. Ръката на Ленцен, как замахва, как се движи в мрака, ала не хвърля нищо. Пуснал е пистолета някъде незабелязано, може би на поляната, за да може после да го прибере, без да го видят. За всеки случай. Предпазливост. Присъствие на духа, хладнокръвие. Не може да го е планирал. Така да се каже, паднал му е в скута. Оръжие, закупено легално от мен, с моите пръстови отпечатъци.

— Това е моят пистолет — казвам вяло.

Ленцен кима.

— Било е самозащита — казва той. — Вие очевидно сте луда. Преследвали сте ме, наредили сте да ме наблюдават. Заплашвали сте ме. Имам го дори на запис. А сега идвате в жилището ми с оръжие. Имало е спречкване.

И тогава разбирам.

— Вие имали ли сте изобщо намерение да заминавате тази нощ?

Ленцен тръсва глава. Най-накрая аз разбирам. Просто трик. Един трик, за да се подсигури, че аз ще дойда. Прибързано. В паника. Още тази нощ. Един трик, за да ме примами и най-сетне да се отърве от мен. Чисто. Елегантно. С моето собствено оръжие.

Капан се нарича съоръжение за залавяне или за умъртвяване.

Капанът, който ми заложи Виктор Ленцен, е блестящ.

Той ме хвана, вече не мога да се махна. Но ръката му, хванала пистолета, трепери.

— Не го правете — казвам.

Мисля си за Ана.

— Нямам избор — отвръща Ленцен.

По челото му избива пот.

— И двамата знаем, че това не е вярно — казвам аз. Мисля си за Норберт, за Буковски.

— Но звучи като истината — отговаря той.

Горната му устна потрепва конвулсивно.

— Моля ви, не го правете!

— Млъкнете, Линда.

Мисля си за мама и татко.

— Ако направите това, тогава наистина сте убиец.

И в този миг аз си мисля само едно: няма да умра тук.

Обръщам се, с един скок преодолявам парапета на балкона и падам.

Падам и се приземявам твърдо. Не е като във филмите, не се претъркулвам и не хуквам, куцукайки напред. Не. Удрям се, а кокалчето на дясното ми ходило се превръща в такава силна болка, че за миг съм като заслепена и клеча така на четири крака като ранено животно, объркана и почти сляпа от страх. Разтърсвам панически глава, опитвам се да се отърся от объркването си, после се оглеждам, очаквам, че Ленцен стои на балкона и гледа надолу към мен, обаче там няма никого. Къде е той?

И в този миг го чувам. Той идва. Господи, колко време клеча тук? Опитвам се да се изправя, но десният ми крак ме предава, просто не ме слуша.

— Помощ! — крещя, но от устата ми не излиза никакъв звук и аз разбирам, че съм се приземила в един от моите кошмарни сънища и че толкова често съм сънувала това, потънала в пот и скимтяща, как крещя ли крещя, а от устата ми не излиза нито звук. Отново се опитвам да се изправя и този път успявам, тръгвам, подскачайки на здравия си крак, залитам, овладявам падането си с ранения си крак, вия от болка, падам на колене, не мога повече, но трябва, пълзя, сляпа и уплашена, през мрака, и тогава го съзирам. Той се появява пред мен, не съм го чула да идва, не зная как го е направил, трябваше да е зад мен, да идва откъм къщата, да е зад мен, а той идва отпред, без предварителен сигнал, просто изведнъж се отлепва от мрака и идва към мен. Аз пренебрегвам болката си и се изправям. Виждам само силуета му, оръжието в ръката му. Взирам се в него.

Той е сянка, само една сянка. Той се оглежда, припряно. А изведнъж се оказва толкова близо, че аз го разпознавам.

Погледът му ме улучва като юмручен удар, аз се олюлявам, кракът ми пак поддава, смъквам се на земята. Той също е до мен. Навежда се към мен. Угриженото му лице. Различните по цвят очи в мрака. Юлиян.

— Боже мой, Линда — казва той. — Ранена ли си?

— Той е тук — казвам аз с продран глас. — Ленцен. Убиецът на сестра ми. Има пистолет.

— Стой тук долу — казва Юлиян. — Не мърдай.

И в този миг иззад ъгъла на къщата изниква Ленцен. Веднага разбира, че аз не съм сама, спира се. В тъмното.

— Полиция! — изкрещява Юлиян. — Хвърлете оръжието!

Ленцен просто стои там, само една сянка.

После с едно-единствено плавно движение вдига ръка към главата си и стреля.

Пада на земята.

И после настъпва тишина.

Из суровия вариант на романа „Кръвни сестри“ от Линда Конрадс

Нина Симон

(не се съдържа в публикуваното издание)

Една вечер той ненадейно бе застанал пред вратата й, просто така.

Тя го покани да влезе, наля вино, той я попита как е, а тя отвърна, че е добре. Че всичко ще се оправи. Че не иска да се оплаква. Седяха на нейното канапе, Йонас в единия край, Софи в другия, между тях кученцето на Софи, темпераментно и палаво. Смееха се и пиеха вино, и за няколко безценни мигове Софи забрави за Брита и за сянката. По едно време кученцето се умори от игра и изтощено, заспа. Софи стана, за да обърне плочата, която слушаха. Когато музиката отново прозвуча, перлена и електронна, а Софи отново седна, тя погледна изпитателно Йонас.

— Защо го правим? — попита Софи.

— Кое?

Погледът на красивите, странни очи на Йонас я погали.

— Ами това тук! Постоянно търсим близостта на другия. Въпреки че ти все още си женен, а аз тъкмо разтрогнах новия ми годеж и съм напълно изтощена емоционално… — Тя млъкна, прокара пръсти през косата си. — Защо го правим? Защо ти се правиш, че не можеш да ми се обадиш, а трябва да ми казваш всичко лично? Защо аз седя нощем на твоите стъпала, защо ти стоиш нощем пред вратата ми? Това не е неразумно, да искаме веднага да се втурнем в нещо ново?

— Напротив, така е — каза Йонас.

— Но щом като го знаем… — отвърна Софи — … защо тогава изкуствено удължаваме болката и копнежа?

Йонас се усмихна леко, трапчинката на бузата му се появи за малко.

— Защото имаме нужда и от болката, и от копнежа. Защото само така се чувстваме живи — каза той.

Те се погледнаха мълчаливо в очите.

— Сега е по-добре да си тръгвам — рече накрая Йонас и се надигна.

— Да.

Софи също стана.

— Ами тогава…

Погледите им се срещнаха, имаше някакво кратко колебание, после те просто го направиха. Преодоляха дистанцията помежду си, намериха се, той я притисна, погали я по косата, съвсем предпазливо, сякаш галеше диво животно, което за първи път започваше да се доверява. И всичко, което дойде след това, беше хубаво, и тъмно, объркващо и пурпурно.

 

 

На сутринта Софи се събуди от черните бързолети, които с писъци летяха из улиците. Още преди да отвори очи, опипа с ръка и го потърси. Нямаше го.

Софи въздъхна. Беше лежала будна половината нощ, бе се вслушвала в дишането на Йонас, беше се питала какво трябваше да направи, а после все пак бе заспала. Той беше взел вместо нея решението — беше се измъкнал крадешком, докато тя още спи. Нямаше да се видят повече.

Софи стана, вдигна щорите, потръпна от студ, облече се, отиде в кухнята, за да сложи кафе… и се стресна, когато видя Йонас да седи на канапето в хола. Сърцето й подскочи. Той не се беше измъкнал, а беше чакал тя да се събуди.

Йонас не я чу да влиза. Няколко секунди тя оглеждаше тила му, водовъртежа в тъмната му коса. Тя вярваше в неща като тези тук. В това, че човек може да се доверява на инстинктите си. Може би просто трябваше да го каже. Да се реши. Не, не става. Само ще се изложи.

— Добро утро — каза тя.

Йонас се обърна.

— Добро утро.

Той се усмихна стеснително.

— Кафе? — попита Софи.

— С удоволствие.

Тя отиде в кухнята, сложи кафе. Бореше се със себе си. „Животът е кратък — помисли си тя. — Просто ще го кажа сега. Ако не го кажа сега, никога няма да го кажа.“

С разтреперани крака се върна в хола, спря се зад него. Прокашля се.

— Йонас?

Той леко извърна глава към нея.

— Трябва да ти кажа нещо. Трудно ми е, ами… Моля те, не ме прекъсвай.

Той слушаше, мълчеше.

— Не искам да си тръгваш пак. Искам да останеш тук. Мисля, че когато нещо е правилно, човек го усеща. Аз го усещам.

Думите се търкулнаха като топчета по паркета. Йонас наведе леко глава. Софи замлъкна рязко. Може би правеше грешка, може би се излагаше. Но влакът вече беше потеглил надолу по наклона, не можеше да го спре.

— Знам, че условията са ужасни. Ти все още си обвързан. А аз тъкмо се разделих с мъжа, за когото всъщност трябваше да се омъжа напролет. И, разбира се, аз не искам да си имаш проблеми в работата, като се разбере, че си започнал връзка със свидетелка.

Софи направи пауза, пое си дъх. Йонас не каза нищо, само я слушаше много внимателно. Гърлото й се сви като в примка.

— Обаче аз те искам, разбираш ли? Искам те.

Софи усети, че плаче. В последно време това й се случваше толкова често. Тя се опита да се овладее, избърса сълзите си, слепоочията й пулсираха.

— Добре — каза тя без сили. — Това исках да ти кажа.

Той мълчеше.

— Йонас?

Той отново обърна глава, стресна се леко, като забеляза, че Софи стои зад него, обърна се съвсем към нея, погледна я, извади от ушите си бутоните на слушалките си, усмихна се.

— Каза ли нещо? — попита и посочи с глава към плейъра. — Аз тъкмо преоткривам любовта си към Нина Симон. — После той се вгледа в лицето й — Софи, всичко наред ли е? Плакала ли си?

Тя преглътна мъчително.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Зави й се свят. Той не беше чул нито една от думите й. А тя нямаше сили да ги повтори. Може би така беше по-добре. Как можеше да му каже всички тези неща след една-единствена нощ.

— Наистина ли всичко е наред?

Жилището внезапно й се стори безкрайно задушно.

— Да. Всичко е наред — отговори. — Само че… виж… аз трябва да тръгвам. Съвсем забравих, че имам среща с галериста.

— А, така ли. Добре.

— Да.

— Но… ами кафето? Аз си мислех, че ние…

— Трябва да тръгвам. Не ми се сърди. Просто дръпни вратата след себе си, като тръгваш.

Тя видя изненадата му, може би и разочарованието му. Сетне той се усмихна насила.

— Ясно — каза.

Софи се обърна, направи няколко крачки. Краката й тежаха повече от обикновено. После тя се спря. Обърна се пак към него.

— Йонас?

— Да?

— Обади се, когато си готов за това. Когато искаш да ме видиш пак. Дай ми знак. Става ли?

Очите му станаха сериозни.

— Добре.

— Да?

— Ще го направя.

Софи усещаше погледа му в гърба си, докато излизаше.