Мелани Раабе
Капанът (6)

6.

Понякога ми се струва, че гледам в огледалото и сама не познавам себе си. Стоя в банята и се оглеждам. Отдавна не съм го правила. Естествено, поглеждам сутрин и вечер в огледалото, докато си мия зъбите или лицето. Но обикновено не гледам истински там. Днес е друго.

Денят Х. Журналистът, когото поканих на интервю у дома, вероятно точно в този миг седи в колата си на път към мен. Всеки момент ще влезе по алеята, ще измине няколкото метра до входната врата, ще позвъни. Аз съм подготвена. Проучила съм го. Зная какво ще видя, когато той седне насреща ми. Какво обаче ще види той? Аз се вторачвам в образа си. Очите ми, носа, устата, бузите и ушите. После пак очите. И в мен се появява някакво леко удивление от моята външна обвивка: значи така изглеждам аз. Значи това съм аз.

На входната врата се позвънява и аз подскачам сепнато. Прехвърлям наум още веднъж плана си, после изпъвам рамене и тръгвам към входната врата. Пулсът ми е толкова ускорен и шумен, отеква из цялата къща, кара прозорците да зазвънтят. Поемам си пак дълбоко дъх, издишвам, после отварям вратата.

Дълги години чудовището ме преследваше дори в сънищата ми, а ето сега то стои пред мен. Подава ми ръка. Аз потискам импулса си да побягна с писъци, да полудея. Не бива да се колебая, не бива да треперя. Ще го гледам в очите, ще говоря високо и ясно. Така съм решила, за това съм се подготвила. Моментът настъпи и сега той ми се струва почти нереален. Стискам ръката му. Усмихвам се и казвам: „Моля, влезте.“ Не се колебая, не треперя, гледам го в очите, гласът ми е силен, висок и ясен. Зная, че тук чудовището не може да ми стори нищо. Цял свят знае, че той е тук. Моето издателство знае, неговата редакция… Дори да бяхме сами, той не би могъл да ми направи нищо. Той няма да ми направи нищо. Той не е глупав. И въпреки това. Струва ми огромно преодоляване да му обърна гръб и да го въведа в къщата си. Вървя пред него към стаята, в която трябва да се проведе разговорът. Избрах да бъде в трапезарията. Не беше стратегическо решение, а чисто интуитивно. Трапезарията. Шарлоте, асистентката ми, се появява, помага му да свали палтото си, поема грижата над него, чурулика, бърбори, предлага напитки, пръска чар в пространството — всички тези неща, за които аз й плащам. За нея това тук вече не е само работа. Тя знае за какво наистина става дума, ала нейното присъствие не ме успокоява.

Аз се опитвам да изглеждам спокойна, да не се вторачвам в него, но да го преценявам. Той е висок, няколко сребърни кичура пронизват късата му тъмна коса — но забележителното в него са сивите му, ярки и будни очи. Те веднага обхващат пространството. Той приближава масата, която е толкова голяма, че може да се ползва и за конференция. Слага чантата си върху първия попаднал му стол, отваря я, хвърля поглед вътре. Явно се уверява, че си носи всичко.

Шарлоте донася малки бутилки вода и чаши. Аз пристъпвам към масата, където са оставени няколко екземпляра от най-новия ми роман, описващ убийството на сестра ми. Аз и той знаем, че романът не е измислица, а обвинителен акт. Аз вземам една бутилка, отварям я, наливам си вода в чаша, ръцете ми са напълно спокойни.

Чудовището изглежда точно като по телевизията. То се казва Виктор Ленцен.

— Прекрасна къща — казва Ленцен и отива до прозореца.

Погледът му се насочва към гората.

— Благодаря — отвръщам. — Радвам се, че ви харесва.

Ядосвам се, че допълних това изречение, щеше да е напълно достатъчно и едно просто „благодаря“. Ясни изрази. Без колебание, без треперене. Гледам го в очите, говоря високо и ясно.

— Откога живеете тук? — пита той.

— От близо единайсет години.

Сядам на мястото до масата, което съм си запазила, като поставих там чашата си за кафе. Това е мястото, даващо ми най-силно чувство за сигурност: зад гърба ми — стена, вратата — в зрителното ми поле. Ако той поиска да седне насреща ми, ще трябва да се намести с гръб към вратата. Такова нещо прави повечето хора нервни и отслабва концентрацията им. Той го приема без възражения. Ако изобщо го осъзнава, не позволява да му проличи. Изважда от чантата си бележник, писалка и записващо устройство. Аз се питам какво ли още има в тази чанта.

Шарлоте любезно се е оттеглила в съседната стая. Ние с Виктор Ленцен седим един срещу друг като финалисти в шахматен турнир.

Аз знам куп неща за Виктор Ленцен, през изминалите месеци научих много за него. Може той да е журналистът тук, но не е единственият, който може да прави проучвания.

— Може ли да ви попитам нещо? — започва той.

— Нали затова сте тук… или не? — отвръщам с усмивка.

Виктор Ленцен е на 53 години.

— Едно на нула за вас! Но въпросът ми в действителност не е от каталога с въпроси за официалното интервю.

Виктор Ленцен е разведен, има тринайсетгодишна дъщеря.

— Е? — подхвърлям.

— Е, аз просто се питах… ами, както е известно, вие живеете много изолирано и последното си голямо интервю сте дали преди повече от десет години.

Виктор Ленцен е следвал политология, история и журналистика, а след това е бил стажант в един франкфуртски ежедневник. Преместил се в Мюнхен, бързо се издигнал, заел поста главен редактор в мюнхенски вестник. След това заминал за чужбина.

— Аз постоянно давам интервюта — казвам.

— За последните десет години сте дали точно четири интервюта. Едно по телефона, три по електронна поща, ако съм правилно информиран.

Виктор Ленцен е работил дълги години като задграничен кореспондент, бил е в Близкия изток, Вашингтон, Лондон, накрая — в Азия.

— Добре сте си направили домашното.

— Има хора, които смятат, че вие изобщо не съществувате — продължава той. — Те мислят, че авторката на бестселъри Линда Конрадс е псевдоним на друг автор.

— Както виждате, аз съществувам съвсем реално.

— Да, наистина. А сега излиза новата ви книга. Цял свят ви се моли за разговор, а го получавам аз. При това дори не съм ви молил.

Преди половин година на Виктор Ленцен била предложена работа в германски новинарски телевизионен канал, оттогава той пак е за постоянно в Германия и работи за телевизията и за различни печатни медии.

— Какъв е вашият въпрос? — казвам.

Виктор Ленцен е смятан за един от блестящите германски журналисти и до момента е печелил три национални награди.

— Защо избрахте мен?

Виктор Ленцен има партньорка на име Кора Лесинг. Тя живее в Берлин.

— Може би се възхищавам от вашата работа.

Виктор Ленцен е верен на Кора Лесинг.

— Може би — казва той. — Само че аз даже не пиша за култура, а обикновено за политическото развитие в чужбина.

Откакто пак е за постоянно в Германия, Виктор Ленцен всяка седмица посещава дъщеря си Мари.

— Вие не искате ли да сте тук, господин Ленцен? — питам.

— За бога! Няма такова нещо, не ме разбирайте погрешно. Чувствам се направо поласкан. Беше просто въпрос.

Майката на Виктор Ленцен починала в началото на 90-те години, баща му е още жив, живее в дома си и се справя сам. Виктор Ленцен редовно го посещава.

— Имате ли още въпроси, които не са от официалния каталог? — аз се опитвам да звуча весело. — Или да започваме?

В свободното си време Виктор Ленцен играе бадминтон с един колега. Виктор Ленцен подкрепя организацията Амнести Интернешънъл.

— Нека да започваме — казва той.

Любимата група на Виктор Ленцен е U2. Той обича да ходи на кино и говори свободно четири чужди езика — английски, френски, испански, арабски.

— Добре — съгласявам се аз.

— Или не, още един въпрос — казва Ленцен. Колебае се или се прави, че се колебае.

Виктор Ленцен е убиец.

— Само че… — продължава и пуска останалата част от изречението да виси застрашително във въздуха.

Виктор Ленцен е убиец.

— Ние с вас не сме ли се срещали преди? — пита най-сетне.

Аз поглеждам Виктор Ленцен в очите, а там вече седи един съвсем различен човек, и ми става ясно колко жестоко съм се заблуждавала. Виктор Ленцен не е глупав. Виктор Ленцен е луд.

Той се хвърля върху мен през масата. Аз падам назад от стола, главата ми се удря силно в паркета, нямам време да проумея нищичко, нямам време дори да издам звук, защото той е над мен, ръцете му напипват врата ми, аз ритам и се мятам, извивам се, изпъвам се, опитвам се да се отскубна, ала той е твърде тежък, много тежък, ръцете му са се впили в шията ми и той я стиска. Въздух, не мога да си поема въздух. Паниката тутакси се връща, помита ме и ме залива като вълна. Аз ритам, извивам се, аз съм само тяло, само воля за оцеляване. Чувствам кръвта във вените си, тъй тежка, тъй гореща, тъй гъста, чувам шум в ушите си, чувам я как приижда и се оттича. Главата ми се пръсва. Отварям очи.

Той ме гледа, сълзи в очите — от напрежение и омраза. Той ме мрази, мисля си аз, защо той ме мрази? И неговото лице е последното нещо, което виждам. После и то отминава.

Аз не съм толкова наивна. Така би могло да се случи. Точно така или подобно на това. Аз знам всичко за Виктор Ленцен, а същевременно не зная нищо. Въпреки това ще го направя. Дължа го на Ана.

Вземам телефона, усещам тежестта му в дланта си. Поемам дълбоко дъх. Набирам номера на мюнхенския вестник, за който пише Виктор Ленцен, и моля да ме свържат с редакцията.