Мелани Раабе
Капанът (7)

7.

През прозореца на кабинета ми се вижда Щарнбергското езеро. Радвам се, че навремето, когато се сдобих с тази къща, бях толкова придирчива и държах да имам хубава гледка. Няма бог знае колко хора, които да са така зависими от подобно нещо. Защото аз си имам само тази. Това май не е съвсем вярно, понеже тя ежедневно се променя. Понякога езерото ми се струва хладно и непристъпно, после пак става приканващо и освежаващо, друг път изглежда направо омагьосано и плътно под повърхността му долавям присъствието на девиците с рибени опашки, за които разказват старите предания в региона. Днес езерото е огледало на няколко кокетни облачета на иначе съвсем синьото небе. Липсват ми черните бързолети, които лете го красят с дръзките си изкусни полети. Тези птици са любимите ми животинки. Те живеят и обичат, те дори спят във въздуха, вечно са в движение из безкрайното небе, тъй диви, тъй свободни.

Седя на бюрото си и мисля за нещата, които задействах. След няколко месеца журналистът Виктор Ленцен ще проведе интервю с тайнствената авторка на бестселъри Линда Конрадс. Темата ще бъде новият роман на писателката, нейният първи криминален роман. Това, че Линда Конрадс дава интервю, само по себе си е вече сензация. От три години пресата постоянно моли за разговори, предлага смешно високи суми, обаче авторката всеки път казва „не“. Нищо чудно, че медиите така се натискат да говорят с Линда Конрадс. Защото не се знае почти нищо за лицето, което се крие зад това име. От много години тя вече не прави четения, не дава интервюта, живее в уединение, няма профили във Фейсбук, Инстаграм или Туитър, накратко казано: ако не бяха книгите, които излизат най-редовно, човек би могъл да си помисли, че изобщо няма такава Линда Конрадс. Дори биографията и снимката на авторката по обложките на романите не казват съвсем нищо и от близо десет години са си все същите. Черно-белият фотос показва една може би хубава, може би грозна, евентуално висока, евентуално ниска жена с може би руса, може би кестенява коса и възможно зелени или сини очи. Снимана отдалече, в профил. А кратката биография на обложката издава само годината на моето раждане и че живея с кучето си близо до Мюнхен. Това е всичко.

Това, че единствено и само бившият международен кореспондент Виктор Ленцен сега ще може да вземе интервю от Линда Конрадс, ще произведе фурор.

Аз ще предизвикам убиеца на сестра ми — и то с единствените средства, с които разполагам: тези на литературата. Ще надвия убиеца на сестра ми чрез тази книга. А после ще го погледна в лицето. И искам той да ме погледне в лицето, знаейки, че на мен той ми е ясен, като на рентген, дори за никого другиго да не е така. Аз ще разоблича Виктор Ленцен и ще открия защо трябваше да умре Ана. Все едно как.

Това е огромна задача, на която аз трябва да се посветя: работя над криминален роман, в който се описва убийство, приличащо до най-малката подробност на това на сестра ми.

Никога досега не ми се е налагало да пиша такава сложна книга, при която, от една страна, искам да остана колкото се може по-близо до истината, а, от друга — трябва да измисля история, позволяваща убиецът да бъде заловен — един край, който в истинския живот досега ми бе отказан. И без това е достатъчно странно чувството да пиша за събития от моя живот.

Никога досега не съм се опитвала в някоя от книгите си да отразявам действителността. За мен това щеше да е като някакво разхищение — винаги съм имала безгранична фантазия, истории в главата ми, които искаха да излязат от там. Ако трябва да се вярва на родителите ми, аз още в детската градина съм обичала да съчинявам истории. В семейството ни често казваха: „Линда и нейните истории“. Помня как веднъж в началното училище разказах на една моя приятелка как съм се разхождала с майка ми в гората, берели сме диви ягоди и изведнъж на една просека сме видели сърничка. Малка, с бели точици по козината, спяща в тревата. И как аз съм поискала да отида и да я погаля, обаче майка ми ме възпряла и казала, че тогава сърничката ще замирише на човек и майката сърна може би няма повече да я приема, и че е по-добре да я оставим да спи. И че съм имала късмет да открия такова малко сърне, това било нещо съвсем рядко. Помня, че приятелката ми остана много впечатлена от тази история. Тя каза, че ходела толкова често в гората, няколко пъти била виждала сърни, но никога бебе сърне. Бях толкова горда — наистина бях имала голям късмет. И си спомням как, когато моята приятелка вече си бе тръгнала за вкъщи, мама ме дръпна настрана и ме попита защо разправям лъжи. Както каза тя, изобщо не било хубаво да се лъже. Помня и колко възмутена бях, когато й отвърнах, че аз не съм излъгала. Попитах я, нима тя вече не си спомня за сърнето, аз го помня съвсем точно. Майка ми тръсна глава — тази Линда и нейните истории. Каза, че това със сърнето сме го били гледали наскоро в някакъв филм. Помня, че тогава се сетих: разбира се, беше филм!

Фантазията е велико нещо, толкова велико, че с нея аз печеля куп пари. Всичко, което съм написала досега, е толкова отдалечено от моята реалност и от сама мен, че няма накъде повече. Странно е сега да каня други хора в живота си. Успокоявам се с това, че това не са наистина сцени от моя живот, а е някаква изкривена реалност, в която аз се потапям. Много подробности са други, защото аз решавам да ги променя, освен това вече не мога де си спомня абсолютно всеки детайл. Само една глава — тази, около която се върти всичко, ще бъде пълен близнак на действителността: една нощ в разгара на лятото. Жилището на Ана. Музика, адски силна. Кръв и празни очи.

Всъщност книгата би трябвало да започне с тази глава, но аз не можах да се насиля да се върна на онова място. Вчера си казах, че ще пиша тази глава утре. А днес пак си мисля: утре.

Писането ме натоварва, но по някакъв хубав начин. То е моят ежедневен силов фитнес. За мен е добре да имам цел, истинска цел.

Никой, освен мен не забелязва промяната. Всичко си е постарому: Линда седи в голямата си, усамотена къща и информира агентката си и издателството за нова книга. Линда прави това веднъж годишно. Нищо особено. Всичко си е както винаги за моята агентка Пиа, която аз вече уведомих, че скоро ще получи ръкопис и тя, естествено, беше възхитена. Макар че тя, естествено, се чуди защо съм сменила жанра и внезапно съм решила да пиша трилър. Всичко си е както винаги и за Шарлоте, на която най-много да направи впечатление, че прекарвам по-малко време в четене и гледане на телевизия, а повече в кабинета. Всичко си е както винаги за Ферди — градинаря, който поддържа имота ми. Най-много да отбележи, че ме среща през деня по пижама. Всичко си е постарому. Само Буковски е нащрек и внимава, той знае, че аз планирам нещо и ми хвърля заговорнически погледи. Вчера го хванах да ме гледа угрижено с големите си тъмни очи и това ме трогна.

Ще се справим, приятелче.

Дълго мислих дали да се доверя и да посветя някого в плана си. Би било разумно. Въпреки това реших да не го правя. Това, което съм замислила, е напълно откачено. Всеки нормален човек би повикал полицията и би разказал за подозрението си. Ако посветя Норберт, той би ми казал точно това: „Обади се на полицията, Линда.“ Аз обаче не мога. Полицията, ако въобще ми повярва, в най-добрия случай първо ще разпита Виктор Ленцен. И тогава той ще е предупреден, а аз никога няма да се добера до него. Тогава може би никога няма да узная какво се е случило в онази нощ. Тази мисъл е непоносима за мен. Не, трябва да го направя сама. За Ана.

Не става другояче. Трябва да му задам въпроси и да го гледам в очите. Не някакви любезни въпроси, каквито полицай, работещ по отдавна забравен случай, задава на влиятелен журналист, изглеждащ извън всякакво съмнение. Никакви такива: „Извинете за безпокойството, но тук има една свидетелка, която смята, че…“. Никакви от сорта: „Къде бяхте на…“.

Истински въпроси. Това го мога само аз и мога да го направя единствено ако съм сама. Изобщо — ако въвлека някого в тази история, ще зная, че съм го направила само от страх и егоизъм. Виктор Ленцен е опасен.

Не искам да има съприкосновение с хора, които ценя и обичам. Значи разчитам само на себе си. И най-сетне, като изключим Норберт, моя издател, и Буковски, и без това няма другиго, комуто да имам стопроцентово доверие. Деветдесет и девет процента — да. Обаче — сто? Та аз не зная дали на себе си мога да се доверя напълно.

Затова казах на всички само най-необходимото. Вече разговарях с моята литературна агентка, а също и с пиар шефа на издателството и с моята редакторка. Всички те бяха объркани, задето искам да пиша криминален роман, а още по-объркани от факта, че искам да дам интервю, но го приеха. С моя издател ще поговоря на спокойствие, но основните неща вече са задействани. Има вече краен срок за моя ръкопис и дата за излизане от печат на готовата книга. Това е добре. През последните години работата със зададен срок винаги даваше смисъл на моето съществуване и неведнъж ми е спасявала живота. Тежко е да се живее сама в тази голяма къща и аз често пъти съм размишлявала дали да не се махна. Шепа приспивателни таблетки. Бръснарско ножче във ваната. В крайна сметка всеки път нещо толкова банално като краен срок за предаване ме възпираше. Всичко това винаги бе съвсем конкретно. При мисълта, че няма да предам ръкописа, можех съвсем точно да си представя какви невероятни неприятности щях да причиня на моя издател и на всички други хора, които година след година се стараеха моите книги да излязат на пазара.

Имаше договори и планове. Затова аз продължавах да живея и да пиша. Опитвам се да мисля много за това, че тази книга е може би последната. Задействала съм процеса, като се обадих в редакцията. Хитър ход от моя страна, защото сега вече няма връщане назад. Оказа се, че Ленцен работи и за телевизията, и за един вестник. Това е добре. Защото за моя план, естествено, би било абсолютно вредно, ако той се домъкне тук с цял телевизионен екип. Затова аз се уговорих за интервю за вестника. Само той и аз.

Връщам се към Йонас Вебер — младия комисар с тъмна коса и сериозни очи, едното кафяво, а другото зелено. И към Софи — така реших да нарека моето литературно алтер его. Софи ми напомня каква бях аз преди. Импулсивна, закачлива, неспособна да седи на едно място. Тичане из гората в ранните сутрешни часове. Къмпинги. Секс в съблекалните, катерене по скали, футболни мачове.

Оглеждам Софи по страниците на моя роман. Тя изглежда като човек, който иска да бъде предизвикан и който все още не е разбит. Аз вече не съм такава. Нямам вече очите, които преди дванайсет години откриха мъртвата Ана. Парче по парче те бяха заменени от други. Устните вече не са онези, които стисках, когато трябваше да гледам как спускат в гроба ковчега със сестра ми. Ръцете ми вече не са тези, с които сплетох косата й за първото й събеседване. Аз съм друга. Изцяло и напълно. Няма метафора, това е истината.

Нашето тяло постоянно замества клетки. Прави обмен. Подновява. След седем години човек е, така да се каже, нов. Зная тези неща. През последните години имах дяволски много време да чета.

Тъкмо сега седя със Софи в мрака на едно стъпало, мръзна, при все че отвън е топло. Нощта е ясна и звездна. Гледам как Йонас и Софи си поделят една цигара. Моята история ме засмуква. Губя се. Да поделяш с някого една цигара — в това има нещо магическо. Пиша, наблюдавам двамата и почти ми се приисква да пропуша пак.

Сцената ми рухва — на входната врата се звъни. Страхът нахлува в краката ми. Сърцето ми бие лудо и аз усещам колко тънка е кожичката, разделяща новопридобитата ми решителност от страховете ми. Застивам неподвижно, с ръце върху клавишите на лаптопа, аз съм статуя и страхливо чакам второ позвъняване. И въпреки това се стряскам, когато то прозвучава. Трето, четвърто. Страх ме е. Не чакам никого. Късна вечер е, аз съм сама, сама с малкото ми куче в голямата къща. Преди няколко дни се обадих в новинарската редакция, където работи убиецът на сестра ми, и попитах за него. Насочих вниманието му към себе си. Сглупих, а сега ме е страх. Онзи отвън продължава да звъни, мислите ми се стрелват нанякъде: какво да правя, какво да правя, какво да правя? Не мога да мисля ясно. Да го игнорирам? Да се престоря на мъртва? Да повикам полицията? Да се промъкна в кухнята и да донеса нож? Какво да правя? Буковски се разлайва, втурва се към мен, въртейки опашка, естествено, той обича гости. Той се мята право към мен, скача да ме прегърне, бясното звънене замира за миг. Затова пък мозъкът ми отново се задейства.

Спокойно, Линда, съвсем спокойно.

Има един милион приемливи обяснения за това, че в четвъртък вечер, в единайсет и половина някой звъни на вратата ми. И нито едно от тези безбройни възможни обяснения има нещо общо с Виктор Ленцен. И изобщо защо убиец трябва да звъни? Сигурно цялата работа е съвсем безобидна. Вероятно е Шарлоте, която е забравила нещо. Или моята агентка, тя живее съвсем наблизо и има навика да наминава, макар рядко да е бивало в такъв късен час. А може би се е случило нещо тук наоколо? Възможно е дори някой да има нужда от помощ! Аз пак функционирам, освобождавам се от вцепенението и бързо се спускам по стълбите към входната врата. Буковски ме придружава с лай и размахана опашка.

Радвам се, че те имам, приятелю.

Отварям вратата. Пред мен стои един мъж.

4

Софи

Въздухът бе гъст като желе. Щом Софи слезе от колата с климатика, желето тутакси я погълна. Тя мразеше нощи като тази — потни и агресивни, в които от горещина не можеше да заспи, усещаше кожата си постоянно лепкава, а комарите я изяждаха.

Тя стоеше пред входната врата на сестра си и звънеше вече за втори път, дълго и ядосано. Докато паркираше, бе видяла, че в апартамента на Брита свети, и знаеше, че тя си у дома. Вероятно Брита не отваряше просто така — по принцип, понеже не обичаше изненадващи посещения и при всеки удобен повод напомняше, че е неучтиво така да се изтърсваш, вместо поне да звъннеш от мобилния.

София махна пръста си от звънеца и долепи ухо до вратата. Отвътре се дочуваше музика.

— Брита? — извика тя, но никой не отговори.

Софи тутакси се сети за майка си. Майка й, която се тревожеше за всяка дреболия, при най-малкото закъснение на дъщерите си веднага съставяше отряд за издирване, при най-леката кашлица мислеше за рак. За разлика от нея Софи беше от хората, които смятат, че истинското нещастие винаги се случва на другите. И тя само сви рамене, бръкна в чантата си, потърси връзката ключове, където висеше и дубликат от ключа на апартамента на Брита, намери ги, успя да го пъхне в ключалката и отвори вратата.

— Брита?

С няколко крачки Софи прекоси малкото антре, следвайки музиката, влезе в хола. Там спря като окаменяла. Пред очите й се разкри твърде много наведнъж, тя не би могла да проумее от пръв поглед цялата сцена.

Там беше… Брита. Лежеше по гръб на пода, с широко отворени очи, с невярващ израз на лицето. В първия момент Софи си помисли, че сестра й е паднала и й е нужна помощ, за да стане. Софи пристъпи към Брита и тогава видя кръвта, замря, вцепени се. Сякаш в пространството вече нямаше кислород. Черно-бяло, сцена в черно и бяло. Няма въздух, няма шум, няма цветове, само този грозен натюрморт. Светлата коса на Брита, тъмната й рокля, белият килим, парчета стъкло, преобърната чаша, бели цветя, паднал черен сандал. Кръв, съвсем черна. Растяща локва около тялото на Брита.

 

 

Софи отвори уста, пое си въздух, музиката се завърна като с удар, гръмовна, заплашителна. All you need is love, la-da-da-da-da. И цветовете се върнаха — като с един удар, и всичко, което видя Софи, бе наситено, яркочервено. И докато шокираният мозък на Софи се опитваше да проумее това, което бе пред нея, тя с периферното си зрение долови, че в ъгъла на стаята нещо помръдна. Софи панически извърна глава и видя, че това бяха просто завесите на балконската врата, които лениво се полюшваха от течението. Но тогава съзря сянката. Човекът стоеше съвсем тихо, като дебнещо животно, така, сякаш Софи би могла да го забележи само ако той се движи. Стоеше до отворената врата към терасата и гледаше Софи. После изчезна.