Мелани Раабе
Капанът (4)

4.

Лежа в мрака и мисля за най-черния ден в моя живот. Спомням си, че не изпаднах в скръб, когато отнасяха сестра ми към гроба, тогава все още не. Главата и тялото ми бяха запълнени само от една мисъл: „Защо?“ Нямаше място за нищо друго, освен за: „Защо? Защо? Защо? Защо тя трябваше да умре?“

Чувствах, че родителите ми също ми задаваха този въпрос, те, другите скърбящи, приятелите на Ана, колеги, всички, защото нали аз съм била там, би трябвало да зная нещо. Какво, за бога, се бе случило? Защо Ана трябваше да умре? Спомням си как присъстващите скърбящи плачеха, как хвърляха цветя върху ковчега, крепяха се един друг, бършеха носовете си. На мен това ми се струваше толкова неистинско, толкова странно изкривено. Шумовете, цветовете, дори чувствата. Пасторът, който говореше със странно разтеглен глас. Хора, движещи се като на забавен каданс. Венци от рози и лилии, напълно безцветни.

По дяволите, цветята! Мисълта ме връща в настоящето. Сядам в леглото. Забравих да помоля Шарлоте да полее цветята ми в зимната градина, а сега вече тя отдавна си е отишла. Шарлоте знае колко обичам цветята си и че обикновено сама се грижа за тях. Затова едва ли се е сетила сама да им налее вода. Не ми остава нещо друго, освен да свърша това сама. Ставам, въздишайки. Подът под босите ми крака е хладен. Налагам си да местя крак след крак, да вървя по коридора към стълбите, да сляза на партерния етаж, да пресека големия хол и трапезарията. Отварям вратата към зимната градина и пристъпвам в джунглата.

В моята къща царят простор, празнота, мъртви предмети — ако не се вземе предвид Буковски. Но тук, в моята зимна градина с нейната избуяваща, щедра зеленина царства животът. Палми, папрат, пасифлора, стрелиции, антуриуми и навсякъде, безброй орхидеи. Обичам екзотични цветя.

Влажната топлина на зимната градина, която е моята малка тропическа оранжерия, почти веднага кара потта да избие по челото ми, а дългата и широка тениска, която съм облякла за спане, се залепва влажна за тялото ми.

Обичам тези зелени дебри. Не искам никакъв ред. Искам хаос, живот. Искам клоните и листата да ме галят, докато вървя сред редиците, сякаш бродя из гора. Искам да улавям уханието на цветовете и то да ме замайва и упоява, искам да изсмуквам багрите.

Сега се оглеждам. Зная, че гледката на моите цветя би трябвало да ме зарадва, но днес не чувствам нищо. Зимната ми градина е ярко осветена, но навън цари нощ. През стъкления покрив над мен искрят безразлични звезди. Като на автопилот извършвам действията, от които иначе извличам такова удовлетворение. Поливам цветята. Усещам с длани пръстта, опипвам дали е суха или ронлива и се нуждае от вода, дали е влажна и полепва по ръцете ми.

Пробивам си път в дъното на моята оранжерия. Тук се намира моята малка лична градинка с орхидеи. Растенията се трупат по рафтове, висят в кашпи, спуснати от тавана. Цъфтят разточително. Тук е и моята любимка, която е и моето проблемно дете. Една мъничка орхидея, съвсем невзрачна сред своите посестрими с огромни напращели цветове, тя е едва ли не грозна, само две-три анемични тъмнозелени листа, под тях — сиви, сухи корени, няма цветове, отдавна вече няма цветове, няма дори и стъбло. Тя е единственото растение, което не съм купила специално за тази зимна градина. Донесох си я от моя стар живот, от действителния свят — преди много, много години. Зная, че тя никога повече няма да цъфти, но сърце не ми дава да я изхвърля. Сипвам й малко вода, после се обръщам към една особено красива орхидея с тежки бели цветове. Плъзгам пръсти по листата й, предпазливо опипвам кадифеномеките цветчета. Пъпките, които все още не са се разтворили, са твърди, почти груби. Пращят от живот. Не след дълго ще се разпукат. Мисля, че ще е красиво да отрежа няколко от цъфтящите стръкове и да ги сложа в къщата във ваза. И докато всичко това минава през главата ми, изведнъж се сещам пак за Ана. Дори и тук не мога да я изтръгна от мислите си.

Още докато бяхме малки, тя не обичаше да бере цветя, както аз и другите деца. Подло било, казваше тя, да късаш красивите цветя. Сега, когато се сещам за това, неволно се усмихвам. Марионетките на Ана. И внезапно виждам сестра си съвсем ясно, точно пред мен, русата й коса, сините като синчец очи, малкия нос, голямата уста, бръчката между почти невидимите й вежди, която се появяваше винаги когато се ядосваше. Малките бенки, образуващи почти идеален триъгълник върху лявата й буза. Почти невидимия рус мъх по бузите й, който можеше да бъде забелязан само когато лятното слънце улучеше лицето й под абсолютно перфектен ъгъл. Виждам я съвсем ясно. И чувам гласа й, висок и звънлив като камбана. И гадния й момчешки смях, който бе в толкова ярък контраст с момичешката й същност. Виждам я пред мен как се смее. Това е като удар в корема. Сещам се за един от първите разговори с моята психотерапевтка, малко след смъртта на Ана. Полицията не беше открила никаква следа от убиеца, фотороботът, който бяха изготвили с моя помощ, беше безполезен, дори аз намирах, че не прилича особено на мъжа, когото бях видяла. Но колкото и да се опитвах, не можех по-добре. Спомням си как казах на терапевтката, че трябва да знам защо това се случи и че неведението ме измъчва. Спомням си как тя каза, че това било нормално, това било най-лошото за всички близки. Препоръча ми група за самопомощ. Ха, група за самопомощ, това бе направо смешно. Помня как й казах, че бих дала всичко, само и само да можех да узная причината. Поне това дължах на сестра си. Поне това.

Защо? Защо? Защо?

— Вие сте обсебена от този въпрос, госпожо Конрадс, а това не е добре. Трябва да се откажете, да пуснете това. Да живеете живота си.

Опитвам да се отърся от образа на Ана и от всяка мисъл за нея. Не искам да мисля за нея, защото зная докъде ще доведе това. Веднъж вече едва не полудях от тези мисли, от мисълта, че Ана е мъртва, а нейният убиец все още броди накъде там отвън. Най-лошото бе, че не можех да направя нищо. Значи по-добре изобщо да не мисля за това. Да се разсейвам. Да забравя Ана.

Опитвам се и сега, но този път не става. Защо?

Пред мен просветва лицето на репортера от новините и в главата ми щраква. С един удар ми става ясно, че през изминалите часове съм била в шок.

Но сега виждам ясно. Мъжът по телевизията, чието лице ме бе разстроило така, е бил истински. Не е било кошмарен сън, било е действителност. Видяла съм убиеца на сестра ми. Може и да са минали дванайсет години, но аз си го спомням добре. И аз насила осъзнавам какво означава това.

Оставям каната, която току-що съм напълнила с чиста вода, тя със звън се разбива на пода, водата се разлива по босите ми крака. Обръщам се, излизам от зимната градина, на прага на къщата удрям пръста на крака си, игнорирам острата болка, пронизваща ходилото ми, втурвам се вътре.

Бързо прекосявам партерния етаж, изкачвам на спринт стъпалата, плъзвам се по лъснатия коридор, останала без дъх, стигам до спалнята ми. Лаптопът е върху леглото ми. Той излъчва нещо заплашително. Колебая се само за секунди, после сядам и с треперещи пръсти го придърпвам. Почти ме е страх да го отворя, сякаш през монитора може да ме наблюдават.

Влизам в интернет, отварям Гугъл, изписвам името на новинарския канал, където видях онзи мъж. Нервна съм, няколко пъти бъркам буквите, успявам едва на третия път. Избирам фирмената страница на новинарската редакция на канала, щракам с мишката по разните имена на сътрудници, започвам да си мисля, че може би всичко това все пак е било някаква измислица и че този мъж изобщо не съществува и аз съм го сънувала.

Точно тогава обаче го откривам. След няколко щраквания го намирам. Чудовището. Присвивам се стреснато, когато лицето му се появява на екрана, инстинктивно слагам лявата си ръка пред лаптопа, закривам снимката. Не мога да го гледам, все още не мога. Стените пак се разклащат, сърцето ми бие до пръсване. Съсредоточавам се върху дишането си. Затварям очи. Спокойно, напълно спокойно. Така е добре. Отварям ги, оглеждам уебстраницата. Прочитам името му, биографията му. Чета, че е печелил награди. Има семейство. Води преуспяващ, пълноценен живот. Вътре в мен нещо се разкъсва. Изригва чувство, каквото не съм изпитвала от години и то е нажежено до бяло. Бавно отпускам ръката си, която закрива снимката върху екрана.

Оглеждам го.

Насреща ми е лицето на мъжа, който уби сестра ми.

Гневът стисва като с въже гърлото ми и аз си мисля само за едно:

Ще те пипна.

Затварям лаптопа, бутам го настрана, ставам.

Мислите ми препускат бясно. Сърцето ми бие силно.

Невероятното е, че той живее съвсем наблизо! За един нормален човек не би имало проблеми да го засече. Аз обаче съм в плен в моята къща. А полицията… полицията още навремето не ми повярва. Не и истински.

Тогава значи, ако аз искам да говоря с него, да се сблъскаме, да му поискам сметка по някакъв начин, ще трябва да го подтикна да дойде при мен. Как да го примамя?

В главата ми отново пробягва разговорът с моята психотерапевтка.

— Но защо? Защо Ана трябваше да умре?

— Линда, вие трябва да приемете възможността, че никога няма да получите отговор на този въпрос.

— Не, не мога да приема това. Никога.

— Ще се научите.

Никога.

Започвам трескаво да размишлявам. Той е журналист. А аз съм известна писателка, прословута със своята недостъпност, авторка, която години наред буквално е ухажвана и умолявана за интервюта от всички големи европейски списания и радио-телевизионни станции. Особено когато излезе нова книга.

Пак се сещам за разговора с психоложката. И си спомням за съвета, който тя ми даде тогава: „Вие само се измъчвате, Линда.“

— Не мога да спра мислите.

— Ако ви трябва причина, измислете си такава. Или напишете книга. Измийте, изхвърлете така случилото се от вашата система. А после трябва да го пуснете да си отиде. Живейте своя живот.

Косата на тила ми се изправя. Господи. Това е!

По тялото ми полазват тръпки.

То е толкова очевидно.

Ще напиша нова книга. Ще опаковам в криминален роман събитията от онова време.

Примамка за убиеца и терапия за мен.

Цялото бреме се оттече от тялото ми. Излизам от спалнята си, краката и ръцете ми отново ми се подчиняват. Отивам в банята, заставам под душа. След това се подсушавам, обличам се, влизам в кабинета си, пускам компютъра и започвам да пиша.

Из „Кръвни сестри“ от Линда Конрадс

1.

Йонас

Той удари с всичка сила. Жената падна на пода, успя да се понадигне и панически се опита да побегне, ала нямаше и най-малък шанс. Мъжът бе много по-бърз. Той я притисна към пода, коленичи върху гърба й, сграбчи я за дългата коса и започна да блъска главата й в пода, и пак, и пак. Виковете на жената преминаха в скимтене, а сетне тя замлъкна. Мъжът я пусна. По лицето му, допреди миг разкривено от сляпа омраза, се прокрадна удивено изражение. Сбърчил чело, той огледа изцапаните си с кръв длани, а в това време зад гърба му изгряваше луната, огромна и сребърна. Елфите се кикотеха, спускаха се към лежащата жена, потапяха тънки пръсти в кръвта, после започнаха да я мажат по бледите си лица като бойна окраска.

 

 

Йонас изпъшка. Не беше ходил на театър цяла вечност и сигурно нямаше и да му хрумне такава идея. Миа поиска да отидат на театър вместо на кино. Една нейна приятелка й беше препоръчала последната постановка на Шекспировата „Сън в лятна нощ“ и тя с въодушевление се бе снабдила с билети. Йонас се радва на предстоящата вечер. Само дето очакваше една лека комедия. Вместо това му поднесоха кошмарни елфи, сатанински коболди и любовни двойки, които с всички сили и с невероятен разход на изкуствена кръв се разкъсваха в нощната гора. Той погледна към жена си, която с блеснали очи следеше действието. Останалата публика също бе като прикована. Йонас се почувства аутсайдер. Явно той бе единственият в салона, комуто пълният с насилие спектакъл не даваше нищо.

Може би и той самият някога да е бил такъв — да намира ужаса и насилието за възхитителни и забавни. Вече не помнеше. Вероятно е било твърде отдавна.

Мислите му се отнесоха надалеч от Шекспировия „Сън в лятна нощ“, към случая, с който в момента се занимаваше. Мия щеше да го сръга, ако знаеше, че седи до нея в тъмния театрален салон и мисли само за работата. Но какво да се прави, нещата стояха така. Той си мислеше за последното местопрестъпление, прехвърляше в ума си хилядите големи и малки парченца от мозайката, които той и колегите му с изнурителна детайлна работа бяха насъбрали и които по всяка вероятност щяха да доведат до скорошния арест на съпруга на жертвата, ког…

 

 

Йонас се стресна — изведнъж стана тъмно, а после като с един удар огря ярка светлина и избухнаха оглушителни аплодисменти.

Когато публиката около него, сякаш следвайки някаква тайна уговорка, за която само него не бяха уведомили, стана на крака за заключителни овации, комисар Йонас Вебер се почувства най-самотния човек на планетата.

Миа мълчеше, докато той караше колата из нощните улици към дома. Беше забравила въодушевлението си от постановката още докато стояха на опашката пред гардероба и докато отиваха към паркинга. Сега тя слушаше музиката от авторадиото, с весела усмивка, която не бе предназначена за Йонас.

Йонас включи десен мигач и отби в пряката. Къщата му се открои в лъча на фаровете — зърнесто черно-бяла на фона на нощта. Тъкмо дърпаше ръчната спирачка, когато мобилният му телефон завибрира.

Той се обади, очакваше, че Мия ще реагира, ще изругае тихо, ще изпъшка или поне ще завърти с досада очи, но не последва нищо подобно. Вишневочервените й устни оформиха едно беззвучно „Лека нощ“ и тя слезе от колата. Йонас се загледа как жена му се отдалечава. Дългата й руса коса, тесните джинси, тъмнозеленото сако бавно ставаха черно-бели, докато мракът ги обгръщаше.

Двамата с Миа някога се бореха за всяка прекарана минута заедно, всеки път съжаляваха, когато някоя негова акция рязко прекъсваше общите им мигове. Днес все повече им беше безразлично.

Йонас си наложи да се съсредоточи върху телефона. Колежката му издиктува някакъв адрес, той набързо го записа в навигатора. Каза: „Да, окей. Тръгнах.“

Затвори. Издиша дълбоко. Учуди се, че вече мисли за едва четиригодишния си брак с определения като „преди“ и „сега“.

Отмести поглед от вратата, зад която бе изчезнала Миа, и потегли.