Мелани Раабе
Капанът (35)

35.

Звън на телефон ме изтръгва от моя сън без сънища и в първия миг не зная къде се намирам. После разпознавам хотелската стая, която наех, докато подредя нещата си и реша къде искам да живея в бъдеще. Буковски поотваря едно око и ме поглежда уморено.

Инстинктивно опипвам наоколо, търсейки мобилния си телефон, не го намирам, сещам се, че е някъде в полицията, осъзнавам, че звъни стационарният телефон, и вдигам слушалката.

— До теб се стига по-трудно, отколкото до папата — казва с укор Норберт. — Мадам, ти наясно ли си, че днес излиза от печат „Кръвни сестри“?

— Естествено.

В действителност аз не съм се сетила нито за секунда за това.

— Слушай, не разбирам всичко това. Ти наистина ли се отказа да живееш уседнало? Излезе ли оттам?

Аз се подсмихвам. Норберт наистина няма никаква представа за това, което се случи в моята къща след последната ни среща с него.

— Излязох — отвръщам аз.

— Merde! — изругава Норберт на любимия си френски. — Не може да бъде! Ти нещо ме ебаваш!

— Ще ти разкажа всичко на спокойствие, става ли? — казвам. — Но не днес.

— Това не може да бъде — възкликва той и повтаря: — Това не може да бъде.

Накрая се овладява.

— Ние с теб изобщо не сме говорили за книгата ти — казва вече сериозно.

Аз едва сега си давам сметка колко ми е липсвал Норберт.

Потискам потребността си да го попитам дали му е харесал романът, понеже знам, че много му се иска сега да го попитам точно това. А аз изпитвам желание да го ядосам. Мълчим две-три секунди.

— На теб, изглежда, хич не ти пука какво мисли за романа ти твоят издател, който цяла вечност превива гръб и се бъхти заради теб — обажда се накрая той. — Обаче аз въпреки това ще ти го кажа.

Едва се сдържам да не избухна в смях.

— Давай — отвръщам.

— Ти ме прееба — казва Норберт. — Това не е трилър, а е любовна история, преоблечена като трилър.

За секунди губя ума и дума.

— Впрочем пресата ненавижда книгата ти. Аз обаче, странно защо, я намирам за добра. Може би остарявам. Е, реших да ти го кажа. Въпреки че теб, естествено, ни най-малко не те интересува.

Сега аз все пак избухвам в смях.

— Благодаря, Норберт.

Той пръхти, полуразвеселен, полуядосан и затваря телефона.

Аз ставам. Следобед е. Спала съм дълго. Буковски, който е дремел до мен, ме поглежда недоверчиво, сякаш се бои, че аз ей сега пак ще го зарежа, щом ме изпусне от погледа си.

Не се тревожи, приятелче.

Сещам се за физиономията на Шарлоте, когато ми отвори вратата, и пак избухвам в силен смях — днес вече за втори път. Звъннах на вратата й, за да взема Буковски. Шарлоте ме зяпна като някаква непозната.

— Госпожо Конрадс! Не може да бъде!

— Радвам се да ви видя, Шарлоте. Минавам само да взема кучето.

Буковски се появи като по даден знак, но не се хвърли върху мен, както обикновено, а се спря объркан.

— Мисля, че той също се чуди, понеже ви вижда извън къщата — каза Шарлоте.

Аз клекнах, подадох му ръката си, да я подуши. Той така и направи, отначало срамежливо. После завъртя опашка и започна да облизва щедро ръцете ми.

Връщам се в настоящето, имам да правя толкова много неща. Първо искам да отида при родителите си и да видя дали са преглътнали новините. После трябва още веднъж да отида в полицията, трябва да говоря с моя адвокат, всички тези неща. Предстои ми много работа, но зная, че ще се справя. Вътре в мен нещо се промени. Чувствам се силна. Жива.

Навън бавно, много бавно се запролетява. Природата се пробужда за нов живот, тя също изглежда усеща, че скоро ще започне нещо ново. Протяга се и се изпъва.

Мисля си за Ана. Не за ангелоподобната Ана, която през последните години бях създала в главата си и в романа си. За истинската Ана, с която се карах и после пак се сдобрявах, да, Ана, която обичах.

Мисля си за Ленцен, който е мъртъв и когото вече няма да мога да попитам за цветята, защо в жилището на Ана имаше цветя. Дали той й ги е подарил. Дали все пак тя не е обичала неговите букети с отрязани цветя.

Мисля си за Юлиян.

Измъквам се от леглото, вземам душ, обличам се. Поръчвам си закуска в стаята. Давам на Буковски да яде. Прослушвам си гласовата поща, която се пръска по шевовете. Поливам орхидеята, която Шарлоте ми върна и чиито пъпки скоро ще се разтворят. Правя си списък със задачите. Ям. Обаждам се в издателството и на адвоката ми. Поплаквам си малко. Издухвам си носа. Уговарям се с родителите си да се видим. Излизам от хотелската стая, слизам с асансьора. Прекосявам фоайето в посока към изхода, автоматичната врата се отваря.

Казвам се Линда Конрадс. Аз съм писателка. На 38 години съм. Аз стоя на прага.

Пред мен лежи светът.