Мелани Раабе
Капанът (18)

18.

При мисълта, че Ленцен може да причини нещо на Шарлоте, направо ми се повдига. Вероятно тази няма заплаха е напразна, но аз вече не мога да изтрия всичко това от главата си. По физиономията на Виктор Ленцен виждам, че той с усилие успява да удържи самодоволната си усмивка. Ето го най-сетне! Чудовището от моите сънища.

Навън дъждът се е усилил, през предния прозорец виждам как безчет малки водни изстрели пронизват повърхността на езерото. Хората в действителния свят ще се оплакват. По-предпазливите ще се щурат насам-натам под преобърнатите от вятъра чадъри, прилични на оживели огромни гъби. Всички други ще се стрелкат от навес до навес, подобно на подплашени животни, а дъждът ще напоява главите им.

— Обичате ли животни? — питам аз Ленцен още преди да е седнал пак на мястото си. Аз продължавам. Поддържам хода на нещата.

— Моля?

Той сяда.

— Мой ред е. Преди да ни прекъснат, вие ме попитахте как се казва кучето ми, аз отговорих „Буковски“, а сега аз ви питам дали обичате животни.

— О, ние все още играем тази игричка?

Аз не отвръщам нищо.

— Вие сте ексцентрична жена, госпожо Конрадс — казва Ленцен.

Аз не отвръщам нищо.

— Е, добре — продължава той. — Не особено. Никога не съм имал домашен любимец или нещо такова. Ако имате това предвид.

Той хвърля поглед върху записките си, после ме поглежда пак в очите.

— Тонът, който придоби част от нашия разговор, не ми харесва — заявява той. — Ако аз съм ви провокирал, съжалявам за това.

Аз не зная какво да му отговоря, затова само кимам с глава.

— Нека да се върнем към вашето творчество. Кое във вашата работа обичате най-много?

— Да създавам свои реалности. И, естествено, да давам нещо на читателите си, което им доставя радост — казвам аз. Честно. — А вие? Кое във вашата работа обичате най-много?

— Интервютата — отвръща Ленцен и се захилва.

После поглежда записките си.

— В пресата и в интернет се пише много за вас, макар че или тъкмо защото вие никога не се появявате в публичното пространство — казва той.

— А, така ли?

— Вие четете ли статиите за себе си?

— Понякога, когато ме мъчи скуката. Повечето неща са чиста измислица.

— Чувствате ли се засегната, когато четете за себе си неща, които не са верни?

— Не. Забавляват ме. Колкото по-откачени, толкова по-добре.

И това също е вярно.

— Сега е мой ред — казвам аз. — Два пъти.

Замислям се за миг.

— Вие смятате ли, че сте добър човек? — питам.

Ловя риба в мътна вода. Всичките ми досегашни въпроси отскачаха от него като от броня. Не знам какво търся. Исках да подходя структурирано. Да открия как изглежда той, когато казва истината, а после да открия как изглежда, когато лъже. А после ще затегна винтовете. Ленцен обаче е хлъзгав като змиорка. Може би трябва да опитам още веднъж да го провокирам.

— Добър човек? — повтаря той. — Боже мой, ама и вие задавате едни въпроси. Не. Вероятно не съм. Но всеки ден се старая.

Интересен отговор. Ленцен млъква за малко, сякаш няколко секунди претегля думите си, за да ги определи накрая като точни и верни. Аз стрелям веднага:

— За какво съжалявате най-много в живота си?

— Не зная.

— Ами помислете.

Ленцен се прави, че мисли.

— За нещата, които доведоха до разпадането на брака ми. Така предполагам. А вие? Вие за какво съжалявате?

— Че не можах да спася сестра си? — казвам.

И това е вярно.

— Сестра ви е мъртва? — пита Ленцен.

Копеле!

— Да оставим това — казвам.

Той сбърчва вежди, за секунди изглежда объркан, но бързо се овладява.

— Докъде бях стигнал? А, да. Казвате, че историите, които се въртят в интернет, не ви дразнят. А критиката, дразни ли ви критиката?

— Само когато е оправдана — казвам аз. Продължавам незабавно: — А вие за какво, което не сте направили, съжалявате най-много?

Той отново е готов на старта, отговаря веднага:

— Трябваше да отделям повече време на дъщеря си, когато беше малка — казва той и продължава направо с атаката си. — Веднъж един критик беше писал, че вашите са силни, но в линията на действията им липсва сила.

— Какъв е въпросът ви?

— Аз все още го формулирам. За мен например много по-голям проблем бяха не толкова линиите на действие, а някои от действащите лица във вашия роман. Има двама герои в книгата ви, които не бяха така ясни в представата ми и пред очите ми като другите. И интересното е, че това бяха жертвата и убиецът. Жертвата е, простете ми, ако се изразявам прекалено остро, милата невинна душица, а убиецът тъкмо напротив, бездушен социопат, който обича да убива млади жени. Защо сте обрисували два такива архетипични образи, след като иначе сте прочута с вашите изящно описани характери?

Космите на тила ми се изправят.

— Просто е — казвам. — Аз не чувствам тези образи като клиширани архетипове.

— Нима? Ами да вземем например убитата. Брита, както се нарича тя в романа.

Скалпът ми се свива болезнено. „Както се нарича тя в романа“, казва Ленцен. С което на практика признава, че знае коя е тя, че я има наистина и че в действителност тя се казва другояче.

— Смятате ли образа на Брита за реалистичен? — пита Ленцен.

— Напълно.

Естествено, че смятам. Брита е Ана, Ана е Брита, има я, имаше я, аз я познавах толкова добре, като себе си.

— Брита не е ли по-скоро идеализиран образ на една млада жена? Една снежнобяла мечта. Захаросана, умна, мила и при това тъй страхотно морална. Значи този епизод, как тя реагира на бездомника… едно малко дете, което иска да прибере бездомниците от улицата…

Ленцен прихва с един такъв кратък, пренебрежителен звук. С усилие се въздържам да не скоча през масата и да му забия един в лицето. Но аз се сдържам. Решавам да го оставя да пита, да не го прекъсвам. От неговите въпроси научавам повече, отколкото от отговорите му.

— Имам чувството, че Брита е невероятен всезнайко — продължава Ленцен. — Онази ретроспектива, когато тя иска да придума сестра си да не носи вече дрехи от естествена кожа заради животните. Е, това вече ми се видя почти като пародия. Брита постоянно се разпорежда с хората или им казва какво да правят. И зная, че в романа вие представяте това като положително, обаче в реалния живот такива хора адски дразнят околните и никой не ги боготвори, така както вие го описвате в книгата си… Ако изобщо има такива чисти до последната си клетка хора. Или? Вие как го виждате?

Отварям уста, не ми достига въздух. С всички сили се старая да не му позволя да ме провокира. Този гадняр!

— Аз мисля, че има хора като Брита — успявам да изтръгна от устата си тези думи. — Вярвам, че има много добри и много лоши хора във всички степени между тези двете. Възможно е ние да сме така обсебени от нюансите, от тези междинни степени, че да изключваме хората, които се намират в края на скалата. Наричаме ги клишета или нереалистични. Обаче има такива хора. Много рядко, разбира се.

— Хора като вашата сестра? — пита Ленцен.

Температурата в стаята светкавично скача с няколко градуса. По мен избива пот.

— Какво?

— Имам чувството, че тук говорим за вашата сестра.

— Така ли?

Бялото на стената срещу мен затрептява пред очите ми.

— Да, някаква такава мисъл. Поправете ме, ако се заблуждавам. Обаче вие пишете тук тази непонятно идеализирана версия на едно отношение между сестри. Самата вие имате сестра, за която казвате, че не сте могли да я спасите. Може би тя е мъртва. Може би вие имате предвид спасяване в метафоричен смисъл, в края на краищата вие сте писателка. Може би не сте могли да я спасите от дрогата или от мъж-насилник.

— От къде на къде ви хрумна?

Устата ми е пълни със слюнка.

— И аз не знам. Очевидно вие изпитвате симпатия към този образ, към Брита. И то въпреки че тя по принцип е толкова ужасна — заявява Ленцен.

— Ужасна ли?

Неочаквано, сякаш от удар, получавам невъобразимо главоболие. Стената насреща ми сякаш се издува към мен, хванала в плен нещо, което като че ли се опитва да се изскубне от нея.

— Да! — казва Ленцен. — Такава добра, такава красива, тъй чиста. Направо истинска принцеса от филми на „Дисни“. В действителния живот такава жена би била непоносима!

— Да?

— Ами, аз във всеки случай намирам за учудващо, че по-голямата сестра… как се казваше тя?… Извинете…

Главата ми се пръсва.

— Софи — успявам да промълвя.

— Това, че Софи се справя така добре с този образ… Как Брита разказва на сестра си, че годеникът й не бил подходящ за нея. Как тика под носа на сестра си хвалбите за страхотната си нова работа. Как постоянно критикува външния вид и килограмите на сестра си. Брита… имам предвид Брита. Тази принцеса в стил Уолт Дисни, яхнала белия си кон. Съвсем честно? Ако бях жена и ако бях Софи, щях да съм вбесен от Брита. Може би дори щях да я ненавиждам.

„И точно така беше с мен“, казвам си аз наум.

Прозрението за това, което току-що си помислих, ме удря като гръм. Откъде дойде тази мисъл? Тя не е нова — усещам го. Често пъти съм си го мислила, само не толкова ясно. Тайничко. Отвъд болката.

Що за човек си ти, Линда?

Не бива да си мисля това. Обаче си я мисля пак. Да, ненавиждах я. Отвращаваше ме. Да, тя беше самодоволна, да, тя бе арогантна, да, тя седеше надменно на бял кон, светата Ана. Ана, която можеше да се облича в бяло, без да си изцапа дрехата. Ана, за която мъжете пишеха стихове. Ана, заради която би ме напуснал Марк, ако тя го беше поискала. И тя никога не ми позволи да забравя това. Ана, чиято коса дори след ваканция на палатки, пак ухаеше на шампоан. Ана, чието име можеше да се чете отпред назад и отзад напред. Ана, Ана, Ана.

 

 

Какво става тук?

Изтласквам се, ритайки с крака, изплувам, отново мисля ясно. Зная с какво си имам работа. Това е моето чувство за вина. Нищо повече от чувството ми за вина, коварно и подло. Моето чувство за вина, задето не можах да спася Ана. То ме изяжда и за да не бъда изядена напълно, моят мозък си търси изход — пък дори този изход да е тъй малък и нищожен като мисълта, че тя дори не беше толкова добра, сестра ми.

Колко е гадно, колко е дребнаво това, което току-що се опита да направи Ленцен. И колко гадно, колко дребнаво е това, че аз се оказах уязвима. Аз съм твърде развълнувана, твърде изтощена, твърде пропусклива. Главоболието пулсира в мозъка ми.

Трябва да се стегна. Ленцен удари един от моите топове, но царят и царицата са все още в играта. Концентрирам се. И докато аз се събирам вътрешно, чак тогава ми става ясно, какво всъщност съм чула току-що. Какво каза той. Как говори. Почти така, сякаш изпитва някакъв личен гняв към нея. Към Брита. Към Ана. И на мен ми става ясно нещо. Господи!

Дори и секунда не съм мислила за това. До този момент изхождах от позицията, че ако е имало някаква връзка с Ана и ако тя не е била случайна жертва, полицията щеше да залови престъпника. Мислех, че Ана е умряла, защото някой се е възползвал от факта, че там живее красива млада жена, сама в апартамент на партера и понякога оставя отворена вратата на терасата си. Но може би това не е вярно. Може би изобщо не е било жестока случайност. Възможно ли е? В крайна сметка, дали Ана все пак не е познавала чудовището?

— Както и да е — продължава Ленцен така, сякаш изобщо не е забелязал вътрешната суматоха, с която се боря аз. — На мен ми беше много интригуващо описанието на убийството и изобщо главата, когато Софи намира сестра си. Наистина е болезнено да четеш това, покъртително. На вас какво ви беше, когато го пишехте?

Десният ми клепач се свива. Нищо не мога да направя, за да го спра.

— Тежко беше — отговарям кратко.

— Госпожо Конрадс — казва Ленцен. — Надявам се, че тук не възниква впечатлението, че аз не харесвам книгата ви. Защото не е така. Главната героиня Софи например е образ, който за мен като читател до голяма степен действа последователно. Има обаче разни неща, които според мен някак си изпадат извън рамката на романа. И затова, естествено, аз съм много заинтригуван да се възползвам от уникалната възможност да разпитам авторката защо е описала нещата точно така, а не другояче.

— А, така ли? — казвам. Трябват ми няколко секунди, за да овладея прилошаването. Трябва да спечеля време. — Е, какво изпада извън рамката според вас, освен жертвата на убийството?

— Ами, убиецът… Това само така, като пример.

— Да?

Сега вече става интересно.

— Да. Убиецът е представен като бездушно чудовище, като типичен психопат. И после… този трик, тази уловка, че той непременно трябваше да остави нещо на местопрестъплението. От писателка от ранга на Линда Конрадс аз очаквах един по-диференцирано обрисуван образ.

— Има социопати — казвам аз.

„Тъкмо сега седя срещу един такъв“, мисля си. Но не го казвам.

— Естествено, така е. Но те са изключително редки, а въпреки това близо деветдесет процента от всички кримита и трилъри се въртят около този вид престъпници. Вие защо избрахте един толкова едноизмерен образ?

— Аз смятам, че в света наистина съществува злото, точно както и доброто. Това исках да изобразя — казвам аз.

— Злото? Наистина ли? Че то не е ли във всеки от нас?

— Може би — отвръщам. — Повече или по-малко.

— Какво очарователно намирате в престъпници като този в книгата ви? — пита Ленцен.

— Абсолютно нищо — казвам.

Почти изплювам думите.

— Нищо. В една студена, болна душа, като тази на убиеца в моя роман, не ме очарова абсолютно нищо. Освен възможността да се погрижа за това той да отиде завинаги зад решетките.

— Можете. Поне в литературата, можете — отбелязва самодоволно и снизходително Ленцен.

Аз си мълча.

„Ще видиш ти, почакай“ — казвам си наум.

„Дали? Ще види ли? — мисли си в отговор друга част от мен. — И как?“

— Един по-комплексен, по-психологически мотив нямаше ли да бъде по-интригуващ? — продължава да говори Ленцен.

Отдавна ми е ясно, че той вече не говори за моята книга, а за самия себе си, може би дори се опитва да се оправдае. Аз го зная, той го знае, а двамата знаем, че другият от нас го знае. Може би трябва най-сетне аз да го изрека. Да помета от масата всички метафори и завоалирани формулировки.

— Какъв мотив например? — питам вместо това.

Очите на Ленцен се променят. Той е прозрял моя неумел трик. И двамата знаем, че аз го питам за неговия собствен мотив.

Той само свива рамене. Гладък и хлъзгав като змиорка.

— Аз наистина не съм писател — изрича благо. — Но вие, кажете ми вие, защо накрая не оставихте главната си героиня да умре? Това щеше да е по-реалистично. И заедно с това драматично.

Ленцен ме поглежда. Аз го поглеждам. Той задава някакъв следващ въпрос.

Аз не го чувам.

Love, love, love.

О, не.

Love, love, love.

Моля ви, не.

Love, love, love.

Моля ви, не, не мога повече.

There’s nothing you can do that can’t be done. Nothing you can sing that can’t be sung. Nothing you can say but you can learn how to play the game. It’s easy.

 

 

Аз скимтя. Вкопчвам се в ръба на масата. Оглеждам се панически из стаята, търсейки източника на музиката. Нищо. Само един голям паяк пълзи по паркета, чувам шума от краката му — пшик-пшик-пшик-пшик.

Изведнъж лицето на Ленцен се появява съвсем близо пред моето, виждам малките капиляри, пронизващи много бялото бяло на очите му. Чудовището от моите сънища — точно пред мен. Усещам дъха му върху лицето си.

— Страх ли ви е от смъртта? — пита той.

Моят страх е дълбок кладенец, в който паднах. Нося се отвесно във водата, с пръстите на краката си опипом търся дъното, ала там няма нищо, само чернилка.

Отръсквам се, опитвам се да остана над водата, да остана в съзнание.

— Какво казахте току-що? — питам.

Ленцен ме поглежда, бърчейки чело.

— Нищо не съм казал. Вие добре ли сте?

Аз пъшкам, задъхвам се. Успявам да се овладея. Бог знае как.

— Знаете ли — продължава невъзмутимо Ленцен, — най-много се зачудих на развръзката. Аз наистина си мислех през цялото време, че изобщо няма убиец и че накрая тази привидно побъркана сестра ще се окаже убийцата.

 

 

Подът под краката ми изчезва. Под мен има само мрак. Марианската падина, 11 хиляди метра чернилка. Лицето на Ана, смеещо се, подигравателно, моите пръсти около дръжката на ножа, студен гняв, аз забивам острието.

Забивам острието ли? Аз? Не, не. Това — не. Всичко трае само някакъв кратичък, страховит миг. Не. Не беше така! От музиката е! От присъствието на чудовището! От моите напрегнати нерви! Може би той дори ми е сипал нещо! Аз не съм на себе си! Преди миг не бях на себе си! За един кратък, ужасяващ момент аз току-що се запитах дали моето огромно чувство за вина не почива върху факта, че аз не можах да спася Ана, а върху това, че аз — че АЗ. Е, добре. Може би не е имало никакъв бягащ мъж. Били сме само аз и Ана. Може би бягащият мъж е бил само една история, една толкова красива история, каквато могат да си измислят само мозъците на писатели.

Историята не е лоша. Беглецът, толкова малко реален, колкото сърнето на поляната. Линда и нейните истории.

 

 

Мобилизирам се. Не. Това не е като онази история със сърнето. Аз не съм лъжкиня и не съм откачена. Аз не съм убийца. Отърсвам черната мисъл от себе си. Насочвам пак вниманието си към Ленцен. Без малко да се оставя той да ме манипулира. Поглеждам го. Той излъчва… веселие. Аз потръпвам. Тази студена, едва забележима усмивка в светлите му очи. Не зная какво точно става зад челото на Ленцен, но вече нямам никакво съмнение, че той е дошъл, за да ме убие. Заблуждавала съм се — той не е вълк, той не убива ефективно и бързо. Той се наслаждава на това тук, наслаждава се на играта.

Гласът му отеква в главата ми: „Страх ли ви е от смъртта?“. Виктор Ленцен ще ме убие. Ръката му се пъха в сакото плавно и леко. Ножът. Господи!

Аз нямам друг избор.

Вземам пистолета, който бях залепила с тиксо под плота на масата, дръпвам го. Насочвам го към Виктор Ленцен и натискам спусъка.

22.

Софи

В мислите си Софи постоянно се връщаше назад в апартамента на Брита. Все още я измъчваше въпросът, какво точно бе онова, което й се бе видяло толкова странно там, на местопрестъплението, в жилището на Брита. Имаше нещо там. Тя го бе видяла на местопрестъплението, виждаше го и в кошмарните си сънища, ала то все й убягваше. А тя беше сигурна, че ключът бе точно в тази подробност. Мозъкът й обаче бе твърде препълнен с прекалено много неща и тя не можеше да мисли ясно. Дори само през вчерашния ден се бе случило толкова много. Първо идва комисарят и й чете конско за поведението й. После това с баща й — бяха го закарали в болница със съмнение за сърдечен инфаркт. Майка й, естествено, беше пред нервен срив, макар че цялата история се беше оказала фалшива аларма. Въпреки това Софи все още беше стресирана. Не можеше и да мисли за спане. А нощта бе тъй тиха. Нямаше го вече Паул до нея, за да изпълва спалнята с равномерното си, спокойно дишане. Всъщност Софи даже се радваше, че го няма. Тя бе твърде разбита, за да поддържа някаква връзка, да мисли за сватба и деца, както искаше Паул. Тя беше бясна, на себе си, на света. Това е само един признак на тъга, каза психотерапевтката. Напълно нормално. Софи обаче не се чувстваше нормална. В момента всичко у всекиго я дразнеше и ядосваше. Може би, с изключение на този млад комисар, който притежаваше обезпокоителната дарба да казва точно правилните неща.

Софи беше неспокойна. Не можеше да се спре на едно място, постоянно трябваше да е в движение. Веднъж беше чула, че много хора след тежка загуба или рухвали, или направо се вледенявали, или възприемали всичко напълно приглушено. През последните седмици тя бе видяла и двете. Чувството за глухота при баща си, нервния срив при майка си, която обаче (с успокоителните медикаменти от лекарите и поставена в състояние на покой) не бе принудена вече да чувства кой знае какво. Софи, напротив, чувстваше всичко.

Разбра, че и тази нощ няма да заспи, стана, излезе от спалнята и отиде в кабинета си. Седна на бюрото си, заринато с разпечатки и изрезки от вестници, и включи компютъра.

През последните дни и нощи тя бе картографирала до най-малка подробност живота на сестра си, беше разговаряла с разплаканите приятелки на Брита и с шокираното й бивше гадже, но въпросите не доведоха до напредък. Тя и без това познаваше приятелите на сестра си и никой от тях не можа да й помогне, никой не можеше да си представи дори за миг, че някой може да иска да стори зло на Брита. Може би Брита бе засякла в дома си крадец. Или я бе проследил някой болен ненормалник, нещо от типа „неизвестен извършител“. Жестока случайност. Само така ще да е било — това бе единодушното мнение. Брита обаче не се беше оплаквала, че някой я следи или нещо такова. Не беше притеснена. Нищо подобно. Приятелите на Брита недоумяваха, точно както и самата Софи. Оставаше само едно.

 

 

Софи влезе в интернет и кликна на страницата на агенцията, за която бе работила Брита. По принцип работата бе единствената сфера в живота на Брита, където нямаше пресечни точки с живота на Софи. Ако Брита е познавала убиеца си, тогава това може да е бил само неин колега. Всички други мъже в живота на сестра си тя познаваше. И да, тя бе видяла само за малко сянката му на вратата към терасата, преди той да изчезне през перилата на балкона, но никога нямаше да забрави лицето му. Затова смяташе глупавите въпроси на онази млада комисарка за семейството на Брита и Софи и за личното им обкръжение, толкова невероятно смешни и ненужни. Софи знаеше какво бе видяла. Един непознат мъж.

Тя намери адреса на стартиращата интернет-фирма, за която от близо година Брита бе работила като графичен дизайнер. Погледна часовника. Наближаваше два часът. Спомни си, че Брита често пъти бе оставала да работи в офиса до късно през нощта, понякога даже беше нощувала там, за да изготвя проекти с кратки срокове. Софи се запита дали и колегите й са имали такова ненормално работно време. Взе телефона си, набра номера, посочен в интернет, изчака, звъня продължително, но никой не вдигна. Жалко. Колегите на Брита бяха последните, които искаше да провери, след това вече не знаеше какво повече да прави. В този миг й хрумна една идея. Понякога във фирмените сайтове се публикуваха снимки и кратки биографии на сътрудниците — най-вече при нови, малки фирми, като тази, за която бе работила Брита. Софи отново отвори сайта. Наистина, имаше бутон с надпис „Нашият екип“. С треперещи пръсти кликна върху него.

Снимката се стовари върху нея като удар под кръста.

От екрана я гледаше Брита с широка усмивка на лицето. Руси коси, големи сини очи, лунички по носа. Брита, която винаги ухаеше така хубаво. Брита, която винаги улавяше паяците, от които толкова се страхуваше Софи, събираше ги в стари буркани от мармалад и внимателно ги изнасяше навън, пускаше ги на поляната. Брита, с вечната дъвка в устата.

Софи с усилие откъсна поглед от снимката на сестра си и разгледа снимките на другите сътрудници. Три от тях бяха жени и тутакси отпаднаха. Останаха шестима мъже. Двама управители, артдиректорът, трима компютърни специалисти. От пръв поглед Софи видя, че никоя от физиономиите не принадлежеше на мъжа, когото бе видяла в апартамента на Брита. Продължи да превърта надолу и хлъцна от изненада. Имаше две рамки, под които бе изписано име и длъжност, но не бяха добавени снимки. Сърцето й заби лудо и тя набързо си записа имената: Симон Плацек — публични медии. Андре Бялковски — програмист.

Софи погледна пак часовника. Доколко вероятно бе посред нощ да има човек в офиса? Не много вероятно. А каква беше алтернативата? Да си легне пак и да зяпа тавана? Невъзможно. Тя се облече, взе ключа от колата и излезе от жилището си.

Софи чувстваше тялото си странно леко, докато излизаше от паркинга, разположен точно до комплекса от сгради в центъра на града, където бе работила Брита. Седемдесет и два часа без сън. Софи се огледа. От четирите бизнес сгради наблизо само в една светеше, иначе цялата околност, която само след няколко часа щеше да се изпълни с делово суетене, сега бе напълно безлюдна. Черен асфалт, няколко самотни осветителни стълбове, няколко таксита, преминаващи бързо по недалечната улица. Софи тръгна към сградата, където светеха лампи, но после се спря разочарована. Беше блок номер 6–10, а Брита бе работила в блок 2–4 — в съседния стъклен исполин, тъмен и изоставен. Недоволна, Софи тръгна обратно към колата си. Взе асансьора, слезе в подземния гараж, въздухът тук долу беше направо отровен, вонеше на отпадъчни газове. Софи зарови из чантата си в търсене на ключа, вече бе стигнала почти до колата си, когато го усети. Нещо не беше наред. Тя не бе сама тук. Инстинктивно се спря. И проумя. Тя не беше разпознала убиеца. И заради това бе изхождала от позицията, че той също не я познава.

Ами, ако това не беше вярно?

Тогава той ще я преследва. Ще се опита да убие нея, свидетелката. Тази мисъл беше като удар. Тук имаше някой, точно зад нея. С болезнено разтуптяно сърце Софи се обърна. Нямаше никого. Затича се към колата си, стъпките й и запъхтяното й дишане отекваха силно в опустелия подземен гараж. Стигна почти до нея, оставаха й само няколко крачки. И в този миг тя отново се спря, застина. Там все пак имаше нещо, една приведена сянка на задната седалка в колата. Или? Не. Само й се бе привидяло. Или?

Сянката се размърда. Сърцето на Софи пропусна един удар, сетне продължи да куцука панически. „Той ще убие и мен“ — помисли си. Тя нямаше да успее. Не можеше дори да крещи, можеше само да стои там и да гледа. В този миг вцепенението й се пропука, нишката се скъса. „Махай се — каза си Софи, — трябва да се махна от тук.“ И още: „Твърде близо, твърде близо съм. Три крачки и той е при мен. Три крачки и той ще ме убие.“ И най-сетне мозъкът й направи това, което трябваше да направи: отскубна се от всички други мисли и изстреля в тялото й едно чувство на пълен терор. Само няколко крачки. Смъртният страх я заля подобно на водопад от ледена вода, напои тялото й, дрехите, косата й, открадна за миг дъха й. Сетне вцепенението свърши, тялото на Софи превключи на режим „оцеляване“, обърна се и хукна, а сгушената сянка се изтърколи от колата и също затича, Софи го чу, той беше бърз, приближаваше. Колко бързо можеш да тичаш, Софи, колко бързо? Тя тичаше към изхода, сърцето й пулсираше в главата й, нямаше кислород, мъжът и ножът бяха точно зад нея. Софи тичаше, блъсна се във вратата на асансьора, изпъшка, натисна панически копчето, зад нея отекваха бързи крачки, тя не се обърна, сети се за Орфей и подземния свят — обърнеш ли се, ще си мъртъв, обърнеш ли се, ще си мъртъв. Асансьорът не идваше, не идваше, не идваше, не идваше, не идваше, не идваше. Софи хукна към стълбището, блъсна скърцащата стоманена врата, премини, стъпала, стъпала, чу как след нея вратата се затвори със силен трясък. Дали мъжът с ножа се бе качил в асансьора? Какво, ако мъжът с ножа е взел асансьора? Какво ако?… Ако мъжът с ножа вече я чакаше там горе, ако?… Вратата на входа долу се отвори със силно пищене, стъпките се втурнаха по стъпалата. Софи продължи да тича с металически вкус в устата, политна, падна, надигна се, и пак — нататък, мъжът с ножа зад гърба й, все по-близо, все по-близо, не се обръщай, не се обръщай, ако се обърнеш, си мъртва, ами ако той направо метне ножа, просто го метне? В гърба ти? Софи достигна изхода на подземните гаражи, хвърли се към вратата, удари се силно в нея, заключено, заключено, какво може да е това?, заключено, заключено, моля, моля, моля… ако той те хване, мъртва си, моля, моля, отвори се, заключено, заключено, точно зад нея, мъжът с ножа плътно зад нея!, крачките се приближаваха, спринт, финал, толкова бързо, все по-близо. Софи блъсна повторно вратата, тя се отвори, не е заключена, дори не заяжда, просто Софи бе натиснала достатъчно силно бравата, твърде глупаво, да отвориш врата, тичай, по дяволите, Софи, не мисли, тичай! Софи се хвърли навън и побягна. Покрай пустата фасада на сградата, по пустата, безлюдна съседна улица, стъпки и нож зад нея, тичаше, черна кръв, отворените очи на Брита, застиналото изненадано изражение на лицето на Брита, и онзи образ в сянката, образът в сянката, Софи тичаше, тичаше, тичаше, тичаше, докато не загуби представа къде се намира. Докато там вън не изчезна всичко, нямаше нищо друго, освен нейните собствени крачки и собствения й дъх. Едва тогава тя се спря.