Мелани Раабе
Капанът (31)

31.

Седя в таксито пред неговата къща. За мое безкрайно облекчение там свети. Той си е у дома. Вече е разведен, но все още живее тук. Поне доколкото знам. Не че неговият граждански статус играе някаква роля тук и сега.

Вдишвам смесица от миризма на кожени седалки, пот и тежък афтършейв. Плъзвам поглед по стъпалата и къщата, спомням си как седяхме там в мрака и поделяхме една цигара. Преди безкрайно много време. Не съм виждала Юлиян почти дванайсет години. В началото на тези дванайсет години аз бях сигурна, че това няма да е всичко помежду ни. Че той ще се обади. Ще позвъни по телефона, ще пише, ще застане неочаквано пред вратата ми, ще даде някакъв знак. Но не стана нищо. Комисар Юлиян Шумер. Помня връзката, която имахме, тъй невидима и реална като електричеството или като сън.

Той ми липсваше. А сега аз седя тук в такси пред дома му, докато времето ми изтича, шофьорът слуша Класик Радио, барабани тихо в такт по волана, а аз се опитвам да събера в себе си смелост, за да изляза от колата.

После се мобилизирам. Тръгвам с бързи крачки към входната врата, заслепява ме светлина, задействана от фотоклетката, изкачвам стъпалата, натискам звънеца. Опитвам се да се въоръжа за срещата с Юлиян. Моите чувства сега нямат значение. Важно е само той да ми повярва, да ми помогне. Едва успявам да си поема дълбоко дъх, когато тежката дървена врата се отваря.

Пред мен стои една много висока, много красива жена и ме гледа въпросително.

— Да? — казва тя.

За миг оставам без думи. Що за идиотка съм. Защо изобщо не съм предвидила тази възможност? Светът е продължавал да се върти.

— Извинете, че ви безпокоя — казвам, след като съм се окопитила. — Юлиян Шумер тук ли е?

— Не. Няма го.

Жената скръства ръце пред гърдите си, обляга се небрежно на рамката на вратата. Червеникавата й коса пада на леки вълни по раменете. Тя хвърля поглед към чакащото такси, после пак насочва вниманието си към мен.

— Ще се върне ли днес? — питам.

— Той отдавна трябваше да се е върнал — отговаря тя. — Вие колежка ли сте?

Аз тръсвам глава. Направо усещам физически подозрението на жената, но нямам друг избор, трябва да я помоля за услуга.

— Вижте, нужна ми е спешно неговата помощ. Вие бихте ли могли да се опитате да се свържете с него на мобилния?

— Той не е у него.

Ех, Линда. Дотук с твоите планове.

— Добре. Тогава… бихте ли му предали нещо, когато се върне?

— Коя сте вие изобщо?

— Казвам се Линда Михаелис. Преди много години Юлиян разследваше убийството на сестра ми. Спешно ми трябва неговата помощ.

Жената свива вежди, изглежда, не е сигурна дали да ме покани да вляза, за да ме изслуша. Накрая решава да не го прави.

— Кажете му само, че съм идвала. Линда Михаелис. Кажете му, че го намерих. Мъжа. Мъжът от онзи случай. Казва се Виктор Ленцен. Можете ли да го запомните? Виктор Ленцен.

Жената ме гледа, сякаш съм полудяла. Не ми отговаря.

— Кажете му, че трябва да дойде възможно най-бързо на този адрес — казвам аз, изваждам припряно от чантата си бележника и откъсвам страницата, на която съм записала адреса на Ленцен.

— Възможно най-бързо? Окей? Наистина е важно!

Аз я поглеждам умолително, но с това постигам само едно — тя незабележимо се отдръпва по-далече от мен.

— Като е толкова важно, защо тогава не се обадите на спешния телефон? — пита тя. — Юлиян не е единственият полицай на тази планета.

— Сложно е. Моля ви!

Аз й подавам бележката. Тя само я гледа. Тогава набързо я хващам за лакътя, игнорирам уплашената й въздишка и напъхвам листчето в дланта й.

После се обръщам и си тръгвам.

Таксито, осветено от уличната лампа, е оранжево като вечерно слънце. С разтреперани крака стигам до него, качвам се. Не правя неочаквани посещения. Диктувам на шофьора адреса и се опитвам да се въоръжа.

Пред вътрешния ми взор изниква лицето на Ленцен и през корема ми се излива залпова вълна от адреналин, смесва се с моя гняв. В тялото ми се появява толкова енергия, че ми става трудно да седя на едно място. Вдишвам и издишвам няколко пъти.

— Всичко наред ли е с вас? — пита шофьорът.

— Отлично е — отвръщам аз.

— Лошо ли ви е?

Аз тръсвам глава.

— Можете ли да ми кажете какво слушаме в момента? — питам, за да се разсея.

— Това е концерт за цигулка от Бетховен — отговаря шофьорът. — Кой точно не мога да ви кажа. Вие обичате ли Бетховен?

— Баща ми обича Бетховен. Едно време при всяка възможност озвучаваше цялата къща с Деветата на Бетховен.

— Ако питате мен, това е най-възхитителното музикално произведение, писано някога.

— Така ли?

— Абсолютно! Бетховен е написал Деветата симфония, когато вече е бил напълно глух. Тази чудна музика, всички тези инструменти, различните гласове, хорът, солистите, всички тези прекрасни, божествени звуци са идвали от главата на един напълно глух човек.

— Това не го знаех — лъжа аз.

Шофьорът кима въодушевено. Аз пък се радвам на неговия ентусиазъм.

— Когато Бетховен дирижира за първи път Деветата симфония и отзвучават последните акорди, публиката зад него избухва, вика и тропа от възторг. А той не може да ги чуе. Обръща се с лице към залата, неуверен как е била възприета неговата симфония. И едва когато вижда възхитените лица, разбира, че са я харесали.

— Леле! — казвам аз.

— Да — отвръща шофьорът.

После през таксито преминава кратък тласък и ние спираме.

— Пристигнахме — казва мъжът.

Той се извърта в седалката си и ме поглежда. В отговор и аз го поглеждам.

— Добре — казвам.

После излизам от защитния пашкул на таксито, което веднага потегля и изчезва в мрака.

Аз съм в периферията на града. Тих, тузарски квартал. По-големи къщи, отколкото тези на улицата на моите родители. Кестенови алеи. Разпознавам къщата на Ленцен. Виждала съм я на снимки. Направи ми ги един частен детектив, когото в началото на моите планове бях ангажирала, да разузнае колкото се може повече за Ленцен, семейството му и обкръжението му.

За трети път в тази странна вечер аз тръгвам по покрита с чакъл пътека, но този път коленете ми не треперят, сърцето ми не блъска. Аз съм спокойна. Фотоклетката се включва и лампата осветява пътя ми. Изкачвам двете стъпала до входната врата. Вътре се запалва лампата и още преди да успея да позвъня, Виктор Ленцен ми отваря вратата.

Тези светли, бистри очи.

— Трябваше да се сетя, че ще дойдете — казва той.

И ме пуска вътре.