Мелани Раабе
Капанът (32)

32.

Аз пристигнах на крайната цел на моето пътешествие.

Виктор Ленцен стои пред мен.

Затворил е вратата зад нас, изолирал е света отвън. Ние сме сами.

Ленцен изглежда променен. Облечен е в черна риза и джинси, изглежда като от реклама за афтършейв. И тези светли очи, за които знаех, че никога няма да ги забравя, след като ги видях за първи път в онази нощ в квартирата на Ана. Как изобщо можах да се усъмня в себе си?

— Какво искате, Линда? — пита Ленцен.

Той ми се вижда малко по-нисък, отколкото при последната ни среща. Или пък аз се чувствам малко по-висока?

— Искам истината — казвам аз. — Заслужавам истината.

Една-две секунди двамата с него стоим там, в коридора на къщата му, и се гледаме. Въздухът между нас трепери. Мигът се проточва болезнено дълъг, но аз го понасям. Сетне Виктор Ленцен отмества поглед.

— Да не говорим тук в коридора — казва.

Тръгва, аз го следвам. Къщата му е голяма и празна. Изглежда така, сякаш той се кани скоро да се изнася оттук или пък сякаш никога не се е нанасял истински.

Аз се питам какво ли си мисли Ленцен тъкмо в този момент, докато крачи пред мен и ме усеща зад гърба си. Това, че аз съм тук, означава, че съм го разгадала. И че за него нещата не са приключили. И че започва следващият рунд.

Той се мъчи да излъчва спокойствие. Мислите му обаче сигурно са объркани. Двамата вървим по коридора, по чиито снежнобели стени на разни разстояния и в привидно случайно подреждане висят черно-бели фотоси, зърнеста техника на изображението, големи формати. Нощното море, къдравата глава на жена, заснета откъм тила, змия, събличаща кожата си, млечният път, умният поглед на лисица и черна орхидея ме придружават по пътя ми в коридора. После се изкачваме по малко, лишено от декорации стълбище нагоре в жилището на Ленцен.

Дизайнерска лампа от метал и плексиглас къпе помещението в студена светлина. Няма телевизор, няма рафтове с книги. Няма цветя. Само кожа, стъкло и бетон. Дизайнерски мебели, две кожени кресла, стъклена маса и абстрактно изкуство в синьо и черно. Във въздуха се носи съвсем лека миризма на студен дим. До стаята има отворена кухня. Изгледът е към потънал в мрак балкон.

— Моля — казва Ленцен и ме изтръгва от мислите ми. Посочва едно кресло. — Седнете.

— Трябва да знаете, че има хора, на които е известно, че аз съм тук — казвам. Това е единственият ми коз. — Ако не се обадя, ще дойдат да ме търсят.

Студените очи на Ленцен се присвиват. Той кима замислено.

Аз се настанявам в предложеното ми кресло. Ленцен сяда в другото срещу мен. Разделя ни само малката стъклена масичка.

— Искате ли да пиете нещо? — пита той.

Изглежда разчита на това, че аз не съм въоръжена. Явно, понеже сам захвърли пистолета ми в Щарнбергското езеро.

— Не. Благодаря.

Няма да се оставя да ме разсейва. Този път — не.

— Не сте изненадан да ме видите — казвам.

— Действително не съм.

— Как сте могли да знаете, че ще дойда тук?

— Подозирах, че вие в никой случай не сте толкова болна, както се представяте — отвръща той.

Изважда цигара от опаковката, оставена на масичката, запалва я.

— Искате ли една? — пита.

— Аз всъщност не пуша — казвам.

— Обаче главната героиня във вашата книга пуши — казва Ленцен и слага на масата между нас една цигара и запалката си.

Аз кимвам. Вземам цигарата. Запалвам я. Двамата пушим мълчаливо. Една цигара време. Време за пощада — сигурно това си мислим и двамата. Една цигара време, време за пощада, преди да сложим край на това тук. Аз изпушвам моята до последния милиметър, едва тогава я гася. Въоръжавам се за отговорите на моите въпроси.

Не знам защо, но имам чувството, че сега Ленцен ще ми отговори. И че отмина времето за игричките.

— Кажете ми истината — настоявам.

Той не ме поглежда, наблюдава някаква неопределена точка на пода.

— Къде бяхте на 23 август 2002 година?

— Вие знаете къде съм бил.

Той вдига поглед, двамата се гледаме в очите, както онзи път. Естествено, че аз знам. Как съм могла изобщо да се усъмня.

— Откъде познавахте Ана Михаелис?

— Вие наистина ли искате да продължаваме така? С тези глупави въпроси?

Аз преглъщам.

— Вие сте познавали Ана — казвам.

От гърлото му се изтръгва някакво глухо гъргорене, един безрадостен вариант на смях.

— Аз обичах Ана — казва. — А дали съм я „познавал“? Съвсем честно… нямам представа. Вероятно не.

Той шумно въздъхва. Изкривява лице. Отмята назад глава и я завърта, няколко прешлена изпукват. После си запалва нова цигара. Пръстите му треперят. Съвсем леко, много леко. Аз се опитвам да преглътна казаното.

Чувам гласа на Юлиян: „Престъпление от любов. Толкова гняв, толкова много намушквания с нож, това винаги насочва към престъпление от любов.“ А аз отвръщам: „Но Ана нямаше връзка. Аз щях да зная.“

О, Линда.

— Вие сте… — трудно ми е да го кажа така, сякаш изричам нещо невероятно неприлично. — Вие сте имали връзка със сестра ми?

Ленцен само кима. Аз си мисля за малкия, плосък смартфон, който за всеки случай залепих с тиксо за гърдите си и който сега записва всичко, и ми се иска Ленцен да ми отговори. Той обаче няма такива намерения. Седи и пуши. Избягва да ме поглежда в очите. И в този миг ми става ясно, че нещата са се променили. Сега той е този, който не понася повече моя поглед.

— Мога ли да ви попитам нещо? — започвам.

— Нали за това сте тук — казва Ленцен.

— Защо дойдохте при мен?

Ленцен гледа в празното пространство.

— Вие не можете да си представите какво беше — казва.

Аз изкривявам подигравателно уста.

— Обаждането в редакцията. Известна писателка, която иска непременно аз да я интервюирам. Не проумявах нищо. Името Линда Конрадс ми беше бегло познато от литературните ни страници, иначе не ми говореше нищо. — Ленцен тръсва глава и продължава: — Главният редактор на литературния отдел беше обиден, че са го пренебрегнали. Естествено, че той искаше да вземе интервюто с вас. На мен ми беше все едно, аз се радвах на разговора.

Ленцен избухва в горчив смях. Дърпа припряно от цигарата, продължава да говори:

— Но както и да е. Нашата стажантка уговори дата за интервюто, а аз получих един сигнален екземпляр от книгата, за да се подготвя.

Аз треперя.

— И я прочетох — продължава той. — Просто така, както се чете нещо, което трябва да прочетеш служебно. Надве-натри, в промеждутъците, когато имах време, в трамвая, по ескалатора, по няколко страници в леглото преди заспиване. Повечето страници попрехвърлих отгоре-отгоре. Аз не ценя особено криминалните романи, светът е достатъчно брутален, та да го описват непременно и в книги…

Той се усеща колко фалшиво звучи, изречено от неговата уста, и млъква.

— Не го забелязах — казва после. — До онази глава, където това се случва, не го бях забелязал.

Презирам го, заради това че избягва думата убийство. Той мълчи няколко секунди, съсредоточава се.

— Когато прочетох тази глава… Беше странно. Отначало не го проумях. Вероятно мозъкът ми просто не е искал да проумее, отлагал е, забавял го е, докогато може. Сценарият ми се стори само бегло познат, по един неприятен, обезпокояващ начин. Като нещо, което може би съм видял някога в някой филм. Съвсем недействително. Тогава тъкмо седях във влака. И когато го проумях, когато схванах какво бях прочел… Беше… странно. Своеобразно е, когато изведнъж си спомниш за нещо, което напълно си прогонил от съзнанието си. Исках да я оставя настрана, книгата, в първия момент ми се прииска това. Да мисля за нещо друго. Да забравя всичко това. Но първите плочки от доминото бяха паднали и споменът се върна, парче по парче. А после адски се вбесих.

Той ме поглежда. Очите му ме плашат.

— Толкова силно се опитвах да забравя онази нощ. Толкова силно! Почти щях да успея. Аз… знаете ли… човек живее. И работи. Не седи през цялото време и не размишлява за миналото. Поне не постоянно…

Той губи нишката на разказа си, заравя глава в дланите си, потъва в себе си, изплува пак, налага си да продължи да говори:

— През последните дванайсет години аз не съм се разхождал наоколо с едничката мисъл в главата, че съм убил човек. Аз…

Той го каза. Ръцете ми се разтреперват така, че притискам длани към бедрата си, за да ги успокоя. Той го каза! Той каза, че е убил човек.

Ленцен си поема дълбоко дъх, издишва.

— Но аз го направих. Направих го. И книгата ми го припомни. Аз почти го бях забравил. Почти.

Гледам недоумяващо как Ленцен отново заравя лице в ръцете си. Изпълнен със самосъжаление, дребен. Сетне той пак се изпъва. Не знам защо, но ми се вижда решен да отговори на всички мои въпроси. Може би защото си мисли, че на мен и без това никой няма да ми повярва. Може би, защото му става добре, като говори. Или може би, защото отдавна вече е решил, че аз и без това никога няма да имам възможност да разкажа на някого за това.

Не. Той не може да го направи! Номерът му няма да мине. И той го знае.

— След като разбрах за какво се говори в тази книга, направих проучвания за вас. За няма и десет минути открих, че вие сте сестра на Ана.

Когато изрича името на Ана, той ме поглежда така, сякаш търси нейните черти в моето лице.

— Аз трябваше да дойда — казва просто Ленцен.

— Искахте да знаете какво имам срещу вас — отвръщам аз.

— Мислех си, че вие нямате нищо срещу мен. В противен случай щяхте да повикате полицията. Но не бях сигурен. Трябваше да дойда.

Той се засмива горчиво.

— Хубав малък капан — казва той.

— Вие не дойдохте неподготвен.

— Естествено. Аз губя всичко. Наистина всичко.

Усещам заплахата, заложена в това изречение. Но издържам.

Питам се дали той ще ми отговори, ако сега го попитам какво се е случило тогава.

Вместо това питам:

— Откъде идваше музиката?

Той веднага се сеща за какво говоря.

— Първия път от един малък мобилен уред в джоба на фотографа. Втория път от другия ми мобилен телефон. Този, който не беше на масата.

Би трябвало да се притесня от факта, че той отговаря с такава готовност на всички мои въпроси, но аз продължавам:

— Как накарахте фотографа да участва?

Ленцен повдига ъгълчетата на устните си нагоре, сякаш иска да се усмихне, но се е отучил как се прави това.

— Той ми дължеше услуга. Голяма услуга. Аз му пробутах всичко като невинна шега. Лудата писателка, която не излиза от къщата си, ще превърти малко, ще стане суперистория. Но вие не си мислете лошо за него. Той съвсем не беше във възторг от цялата работа. Обаче нямаше избор.

Аз си припомням леденото отношение между Ленцен и фотографа.

— Защо изобщо направихте всичко това? — питам аз. — Цялото това шоу?

Той въздиша, вглежда се в пода. Прилича на фокусник, от чиито ръкави са изпопадали подправените карти пред очите на цялата публика.

— Трябваше да съм сигурен, че вие няма да отидете в полицията и да я насочите към мен.

Ясно. Схващам. Да посее в мен съмнението — това е бил най-сигурният път да ме накара да млъкна. Откачената писателка, която никога не излиза от къщата, самотна, превъртяла, лабилна, почти напълно изолирана. Оглеждам Ленцен, този сериозен, уравновесен мъж. Нищо чудно, че паднах в капана му. Трябваше да очаквам някои неща от него. Лъжи, насилие. Да отрича на всяка цена, възможно дори да се опита да ме убие. Но това, което изобщо не бях очаквала, бе това шоу, което устрои той, статисти, реквизит, включително и музикално оформление. Блестящо. Защото кой би се сетил за подобно нещо? И кой би ми повярвал подобно нещо?

— Вие се опитахте да ми внушите, че съм убила собствената си сестра — казвам аз. Изплювам го най-сетне.

Ленцен не реагира.

— Откъде знаехте, че ще се хвана на това? Откъде знаехте, че с Ана понякога не бяхме особено… — Млъквам рязко, прозрението е безкрайно болезнено. — Ана е говорила за мен пред вас — казвам.

Ленцен кимва. Това е като удар под пояса.

— Какво ви е казвала? — питам тихо.

— Че двете постоянно сте се карали, още като деца. Като огън и вода. Че Ана ви е смятала за себична и вече не можела да понася вашите творчески превземки. И че вие сте наричали Ана „Всезнайка“ и, с извинение, „манипулираща малка курвичка“.

Устата ми е пресъхнала.

— Но дори Ана да не ми беше разказала това — добавя Ленцен. — Има ли сестри, които да не се мразят, поне от време на време? И има ли оцелели, които да не изпитват чувство за вина?

Той свива рамене, сякаш иска да каже, че е било даже твърде лесно.

Двамата мълчим известно време, докато се опитвам да подредя мислите си, а той се обгръща в цигарен дим.

Трябва да му задам въпроса сега. Отлагах го, защото ако Ленцен ми отговори на този въпрос, тогава всичко ще е казано, а аз не зная какво ще се случи след това.

— Какво стана в онази нощ? — питам.

Той пуши и мълчи толкова дълго, та аз вече започвам да се боя, че няма да ми отговори никога. Сетне гаси цигарата си и ме поглежда.

— Август 2002 година — казва. — Боже, колко отдавна беше. Един друг живот.

Аз не реагирам. Лятото преди дванайсет години. Ана все още е жива. Аз съм сгодена. Едва отскоро преуспяваща. Едва отскоро с куп пари в банковата сметка. Успехът на третата ми книга. Сребърната сватба на нашите. Лятото, в което се ожениха Ина и Бьорн, празникът край езерото, когато с младоженците ходихме да плуваме през нощта, голи и пияни. Един друг живот.

Ленцен си поема дълбоко дъх. Моят мобилен телефон, все още включен на запис, пари върху кожата ми.

 

 

— Ана и аз… ние бяхме… ние се познавахме от близо година. Аз тъкмо бях станал баща, тъкмо бях станал завеждащ редакция, тъкмо бях добил чувството, че съм някой. Имаше завистници, естествено, хора, които твърдяха, че съм получил длъжността само защото съм женен за жената, чието семейство е собственик на издателството. Хора, които смятаха, че преследвам само парите на жена ми и нейното влияние. Но аз знаех, че не е така. Бях добър в работата си. И обичах жена си. Бях намерил мястото си в живота. Но тогава хлътнах по това младо момиче. Смешно е, но такива неща се случват. Естествено, ние пазехме в тайна връзката си… Отначало тя го намираше за забавно и някак си интригуващо, една забранена любов. Аз пък от самото начало го намирах само за опасно. Няколко пъти едва не ни засече нейният приятел. Той знае, че нещо не е наред, напуска я. На нея й е все едно. Мен това ме плаши, боя се, че може да се издадем. Но въпреки това не мога да се откъсна от нея. В началото.

Той тръсва глава.

— Идиотско. Напълно идиотско. И толкова банално. Защото, естествено, момичето в един момент ме иска само за себе си, а аз, естествено, не искам да напускам младото си семейство. И ние се караме. Непрекъснато. Накрая аз й заявявам, че всичко е свършило и че няма да се виждаме. Но момичето е свикнало да получава каквото поиска. Тя ме заплашва. Изведнъж вече не мога да я позная. Казва неща, които не бива да се говорят никому:

„А какво, ако отида при жена ти? Дали това ще й хареса? Да чуе, че ти си при мен, докато тя седи сама вкъщи и кърми с увисналите си цици вашето грозно малко бебе?“

Аз й казвам да замълчи и че няма представа за жена ми, за моя живот. Но тя не млъква:

„Знам всичко за твоя живот, скъпи. Знам, че любимият ти тъст ще ти нарита тъпанарския задник през вратата, ако разбере, че изневеряваш на разглезената му дъщеричка. Ти наистина ли мислиш, че си получил тази работа, понеже си компетентен? Я се погледни! Застанал си тук, все едно ей сега ще се разхленчиш, смешен некадърник! Значи съвсем честно, аз другояче си представям една ръководна личност.“

И аз й казвам да си затвори най-после устата, но тя продължава:

„Само не си мисли, че можеш просто ей така да ме захвърлиш. Като свърша с теб, няма да имаш вече нищо. Нито жена, нито работа, нито дете. И изобщо не си мисли, че не говоря сериозно. Не си го и помисляй!“

Аз съм в пълно недоумение. Вцепенен от гняв. Почти сляп. А тя се смее:

„Как си ме зяпнал, Виктор! Като препикан пудел. Може би трябва оттук нататък да ти викам Вики. Сладко име за пудел. Ела, Вики. Седни! Добро куче.“

Тя се смее с този неин смях. Гадният й дрезгав, момчешки смях, в който навремето се бях влюбил, който сега обаче ме отвращава. Тя се смее ли, смее. И не престава. Продължава все повече, все повече, все повече. Докато…

Ленцен прекъсва. Мълчи няколко секунди в плен на спомена си. Аз сдържам дъха си.

— Баща на семейство наръгва младата си любовница — казва най-сетне той. — Така озаглавяват вестниците подобни случаи. Само с няколко думи. Баща на семейство наръгва младата си любовница.

Той отново се смее с този горчив смях. Аз съм онемяла от ужас. Не зная какво ме шокира повече — фактът, че Ана почти една година е имала тайна любовна връзка с женен мъж, или невероятната, ужасяваща баналност на мотива на Ленцен. Скандал между любовници. Един мъж, раздразнен почти до кръв от любовницата си, който накрая я убива, бесен и заслепен от гняв. В главата си чувам гласа на Юлиян: „Винаги се оказва партньорът.“

Животът често пъти е толкова по-беден спектакъл отколкото фантазията.

— Вие сте убиец — казвам.

В Ленцен нещо се скъсва.

— Не! — изкрещява.

Юмрукът му се стоварва върху стъклената маса.

— Мамка му! — изревава.

Но тутакси се овладява.

— Мамка му! — повтаря, този път по-тихо.

 

 

И тогава от него се изсипва всичко, просто се изтърсва, на къси, интензивни порции:

— Не го исках. Не съм го планирал. Не съм убил никого, за да защитя себе си или да прикрия нещо. Просто избухнах. Падна ми червеното перде. Минаха няколко секунди, преди да дойда на себе си. Само няколко секунди. Ана. Кухненският нож. Всичката тази кръв… Аз я гледах вторачено, просто я гледах. Недоумяващо. Бях неспособен да проумея какво се беше случило преди секунди. Какво бях извършил. Тогава на вратата се позвъни. Веднага след това някой превъртя ключ в бравата. Аз стоя там, като истукан. И после изведнъж в стаята влиза тази жена. И ме поглежда. Не мога да опиша това чувство. И тогава усетих, че мога пак да се движа и исках само да се махна, да се махна. И така, през вратата на терасата, и побягнах. Изплашен, разплакан. Тичах. В нощта. Към къщи, къде другаде, инстинктивно. Хвърлих дрехите си, хвърлих ножа, съвсем механично, като робот. Легнах при жена ми. Бебето ми е в креватчето си до нас. Чаках. Полицията. Взрян в тавана, вцепенен от уплаха, чаках полицията. Изпълнен от страх, будувах цялата нощ, а на следващия ден отидох на работа, автоматично като робот, и нищо не се случи. И прекарах буден още една пълна със страх нощ и следващата, и следващата. Не се случваше нищо. Не можех да го проумея. Даже вече ми се искаше да се случи, да дойдат да ме вземат, просто така, за да се свърши с чакането. Но не се случваше нищо. Понякога успявах да си внуша, че е било само кошмарен сън. И някога може би щях дори да си повярвам, ако не се беше появило във вестниците. И аз се опитах да спася брака си, но той бе тръгнал по надолнището, въпреки бебето. Може би щеше да се разпадне и така, без факта, че след онази нощ не бях себе си. Дори и без това, че вече не можех да преодолея себе си и да взема в ръце бебето, с тези ръце, с които аз… Не знам. Във всеки случай страхът остана, страхът от първите дни и седмици стана по-притъпен, не така режещ, но остана. Не само страхът, че полицията идва със сирените пред къщата ми. Страхът, че жената с късата тъмна коса и ужасените очи, която ме беше изненадала в апартамента на Ана, може да ме срещне. В супермаркета. Или на някой купон или… постоянно изпитвах страх. Но нищо не се случваше. Никой не идваше. В един момент аз проумях, че Ана беше удържала на думата си. Че тя наистина не беше разказала на никого за нас. Никой не знаеше за нас. Никой никога не беше ни виждал заедно. Аз изобщо не съществувах в нейния живот. Нямаше никаква връзка. Аз бях случайно познанство, за което никой нямаше представа. Бях извадил невъобразим късмет. Невероятен късмет. В един момент човек си мисли, че може би има причина за това, че се е отървал. Че му е даден втори шанс. Може би той има още нещо да свърши. А после се появи тази работа в Афганистан. Никой не я искаше, никой нямаше желание да рискува живота си в една разрушена, прашна страна, на предния фронт. Аз обаче исках работата. Смятах я за важна. И затова заминах. И когато работата ми в Афганистан приключи, продължих. Беше важна дейност.

Той кима тежко, сякаш за да убеди сам себе си, сетне млъква.

Аз примигвам като упоена. Накрая Виктор Ленцен все пак си призна.

Толкова години смятах, че ще ми олекне, като науча истината. А сега, когато знам всичко, се чувствам опустошена. В стаята се възцарява тишина. Не се чува нищо, дори и дишане.

— Линда — обажда се най-сетне Ленцен и се привежда напред, както е седнал в креслото си. — Моля да ми дадете телефона си.

Аз го поглеждам и отвръщам твърдо:

— Не.

Ти трябва да си платиш за това, което си сторил.

Погледът ми се спира върху масивния пепелник на масичката. Ленцен го забелязва. Въздъхва тъжно, обляга се назад. Мълчи.

— Преди няколко години правих един репортаж за осъдените на смърт в САЩ — обажда се изведнъж той.

Аз не казвам нищо, но мисълта ми работи. Никога няма да предоставя на Ленцен телефона си. Той ще си плати за това, което е сторил, аз ще се погрижа.

— Те бяха запленяващи, тези мъже — продължава Ленцен. — Някои от тях лежаха от години в килията на смъртниците. В Тексас се запознах по-отблизо с един от тях. Бяха го осъдили за въоръжен грабеж, извършен заедно с няколко негови приятели, когато е бил на двайсет и пет години. В затвора се беше обърнал към будизма и беше започнал да пише книги за деца. Печалбите от тях беше дарявал. Мъжът беше лежал в затвора почти четирийсет години. И тогава изпълниха присъдата му. И въпросът, който възниква тук, е този: шейсет и пет годишен човек, след като е лежал четирийсет години в килията на смъртниците за убийство, което е извършил като двайсет и пет годишен, той същият човек ли е? Той все още ли е убиецът?

Аз поглеждам Ленцен, надявам се да продължи да говори, понеже не знам какво ще се случи, когато той престане.

Юлиян, къде си, Юлиян?

— Това, което се случи в онази нощ, беше жестока грешка — казва той. — Само един момент, един-единствен момент на загуба на контрол. Ужасяващ и непростим. Бих дал всичко, ако можех да върна времето назад. Наистина всичко. Но не мога.

Той млъква за малко.

— Но аз си платих престъплението — продължава той. — Доколкото можах. Всяка сутрин се събуждах с желанието да дам най-доброто от себе си. Да работя добре. Да бъда добър човек. Подкрепям много чудесни организации. Почетен член съм. Даже веднъж спасих живота на един човек. По дяволите! На едно дете! В Швеция, в една река. Никой не посмя да се хвърли във вълните, всички само стояха наоколо. А аз влязох в реката. Такъв съм аз! Онова, което се случи тогава, то… то беше само един момент, един ужасен момент. Трябва ли цял живот да ме оценяват и измерват само по това? Пред мен самия? Пред колегите ми? Пред дъщеря ми? Нищо повече ли да не бъда, нищо повече от един убиец?

Аз установявам, че той отдавна вече не разговаря с мен, а със себе си.

— Аз съм повече от това — добавя тихо.

Сега зная защо паднах в капана му. Защо му повярвах. Той не ме е излъгал, когато каза, че е невинен, че е само един журналист, само един баща. Само един добър мъж. Той наистина го вярва. Това е неговата истина. Неговата изкривена, изместена, натъкмена, самодоволна истина.

Ленцен вдига очи и ме поглежда.

В погледа му съзирам решителност. По гърба ми пробягват студени тръпки. Ние сме сами. Юлиян няма да дойде. Кой знае дали въобще се е върнал у дома, кой знае дали приятелката му изобщо ще му предаде моето съобщение. Вече няма значение. Твърде късно е.

— Вие все още можете да постъпите правилно — казвам. — Можете да отидете в полицията и да си признаете какво се е случило тогава.

Ленцен дълго мълчи. Сетне тръсва глава.

— Не мога да причиня това на дъщеря си.

Той вече не ме изпуска от очи.

— Спомняте ли си как ме попитахте дали има нещо, заради което бих убил? — пита той.

— Да — казвам и преглъщам мъчително. — Вашата дъщеря.

Той кима.

— Моята дъщеря.

И най-сетне аз разбирам странното изражение на лицето му, което не можех да изтълкувам. Ленцен е тъжен. Тъжен и примирен. Той знае какво идва сега и то не му харесва. Натъжава го.

Аз го гледам — журналиста, кореспондента. Всички ужасни неща, които сивите му очи са видели, всички истории в бръчките на лицето му, и си казвам, че при други обстоятелства вероятно щях да го харесам. При други обстоятелства с удоволствие бих седнала с него и бих си поговорила за Ана. Той би ми припомнил разни дребни неща за нея, които аз съм забравила или никога не съм знаела. Малки странности. Но други обстоятелства няма, само тези тук.

— Аз съм се подсигурила, ще ме търсят тук, ако не се обадя — повтарям дрезгаво.

Ленцен ме гледа мълчаливо.

— Дайте ми телефона си, Линда.

— Няма.

— Това, което току-що ви разказах, е предназначено само за вас — казва той. — Вярно отбелязахте одеве. Вие сте си заслужили истината. Честно е само това, че аз ви казах каквото искахте да знаете. Сега обаче ми дайте телефона.

Той става. Аз също. Отстъпвам няколко крачки назад, бих могла да хукна към стълбите, но знам, че той ще е по-бърз от мен, а и не искам да е зад гърба ми, той и тежкия пепелник.

— Добре — казвам.

Бръквам под пуловера си и изваждам телефона. Тялото на Ленцен се поотпуска леко. Всичко след това става невероятно бързо. Аз не се замислям. Стрелвам се към прозореца, отварям рязко едното крило, замахвам и с висока дъга хвърлям телефона през прозореца. Той пада някъде в тревата. Остра болка пронизва ръката ми. Обръщам се.

И се сблъсквам със студените очи на Ленцен.