Мелани Раабе
Капанът (14)

14.

Трудно ми е да преглътна факта, че Шарлоте сега е тук в кухнята и вари кафе, та аз не исках по никакъв начин тя да бъде в къщата. Но както и да е, сега вече не мога да го променя.

Когато влизам в трапезарията, Виктор Ленцен ме поглежда с леко вдигнати вежди.

— Всичко наред ли е? — пита той, а аз се възхищавам на хладнокръвието му, защото той, естествено, знае съвсем точно, че за мен абсолютно нищо не е наред.

Той продължава да седи на мястото си, пред него на масата са диктофонът и смартфонът му, а фотографът подрежда на паркета оборудването си и яде кекс.

— Всичко е отлично — отвръщам и внимавам езикът на тялото ми да не говори точно обратното. Вглеждам се в чашата с вода на моето място, напомням си, че не бива да пия повече от нея при никакви обстоятелства, след като съм я оставила без надзор за няколко минути. Изведнъж си задавам въпроса дали Ленцен мисли за мен точно същото — дали мисли, че аз бих могла да се опитам да го отровя. Дали заради това не яде?

Понечвам пак да седна срещу Ленцен, но фотографът ме възпира:

— Госпожо Конрадс, може ли първо да направим снимките? Така после няма да прекъсвам интервюто.

Аз мразя да ме фотографират, но, естествено, не го казвам. Страх от камерата — това е слабост. Малка, може би. Но все пак слабост.

— С удоволствие — казвам. — Къде ме искате?

Той се замисля за миг.

— Кое е любимото ви помещение в цялата къща?

Библиотеката, разбира се, обаче тя се намира на горния етаж и аз направо бих предизвикала дявола, ако заведа доброволно двамата мъже през цялата къща чак до моята светиня.

— Кухнята — отвръщам.

— Значи тогава в кухнята — казва фотографът. — Супер!

— Чао, до след малко — обажда се Ленцен.

Улавям погледа, който му хвърля фотографът — съвсем кратък, само за миг, и ми става ясно, че двамата не се обичат. Фотографът ми става направо симпатичен.

Аз вървя напред, фотографът ме следва. Ленцен остава сам в трапезарията. С периферното зрение виждам, че си играе на смартфона. Не исках да го оставям сам нито за секунда, но нямам друг избор. Цялата тази работа не започва никак добре.

Влизаме в кухнята, натъкваме се на Шарлоте, която тъкмо е заредила кафе. Гъргоренето на кафемашината, уханието, познато, успокояващо.

— Ще направим за малко няколко снимки — казвам аз.

— Изчезвам, вече ме няма — отговаря Шарлоте.

— Можете да останете и да погледате, ако искате — предлагам аз, за да я възпра да не ходи в трапезарията, но в същия миг се усещам, че се получава странно, защото от къде на къде аз ще искам тя да ме гледа, докато ме снимат?

— Ще отида да видя какво прави Буковски — казва Шарлоте. — Къде е той?

— В моята спалня. Внимавайте да не се измъкне. Трябва ни спокойствие тук долу — нареждам аз, като игнорирам неодобрителния поглед на асистентката ми.

Тя се изнася. Фотографът ме настанява на кухненската маса, подрежда пред мен вестника, чаши за кафе, насочва обектива, щрака. Трудно ми е да се съсредоточа върху него, мислите ми са при Ленцен в трапезарията. Какво ли прави той? Какво ли си мисли? С какви ли стратегии в ума е дошъл тук?

Питам се какво ли знае той за мен. Прочел е книгата — това поне е ясно. Трябва да е разпознал в нея убийството, което е извършил. Какво е чувствал, докато е чел — по този въпрос мога да развивам само спекулации. А в часовете, дните, седмиците след това? Бяс? Страх от разкритие? Несигурност? Имал е две възможности: да откаже интервюто и да ме избегне. Или да дойде и да се изправи срещу мен. Избрал е второто. Не се крие. Клъвнал е. Сега ще иска да открие какво планирам аз, какви козове имам срещу него. Сигурно още преди това си е мислел често за свидетелката на своето деяние. За онзи момент преди повече от десетилетие, когато двамата с него за секунди се погледнахме очи в очи, в продължение на един ужасяващо кратък миг, в едно белязано от смъртта жилище. Дали го е преследвало престъплението? Дали се е страхувал да не го разкрият? Дали се е опитвал да открие коя е свидетелката? Дали го е открил? Мислил ли е да я ликвидира? Нея, мен?

— Аз си ви представях съвсем другояче — обажда се фотографът и ме изтръгва от размишленията.

Линда, съсредоточи се.

— Така ли? И как?

— Ами… по-стара, по-откачена. Не толкова хубава.

Звучи доста просташко, обаче аз забелязвам, че той говори честно и го дарявам с усмивка.

— Вие сте смятали, че съм една стара дама? — казвам с престорено учудване, стараейки се да реагирам така, както по мое мнение би го направила една живееща уединено, но изобщо не налудничава авторка на бестселъри, а после допълвам кокетно: — Вие не казахте ли, че сте мой фен?

— Точно така. Смятам, че книгите ви са супер — отбелязва той, докато регулира фокуса на апарата си. — Но си представях авторката на тези книги някак си стара.

— Разбирам.

Наистина го разбирам. Норберт веднъж ми каза, че имам душа на осемдесет и пет годишен мъж и аз го разбирам какво имаше предвид. Аз съм се одухотворила, така да се каже. Нямам нищо общо с жени на моята възраст. Моята житейска действителност няма нищо общо с тази на една нормална 38-годишна жена. Аз водя живота на старица — децата отраснали и напуснали дома, мъжът отдавна умрял, повечето приятели също, болнава, обездвижена, закована вкъщи. Безтелесна. Асексуална. С други думи — одухотворила се. Така живея аз, такава съм, така се чувствам и сигурно така и звуча, когато пиша.

— А освен това — продължава фотографът, — за жена, която никога не излиза от къщата си, човек веднага си мисли, че това е някоя ексцентрична старица, която живее заедно с двайсет котки. Или за напълно изтрещял ексцентрик в стил Майкъл Джексън.

— Съжалявам, че не съответствам на вашите представи.

Казах това по-грубо, отколкото исках и той млъква. Заема се отново с фотоапарата си. Насочва обектива, щрака. Аз го наблюдавам. Той излъчва здраве. Загорял, атлетичен. Макар че е зима, той е по тениска. Има малък белег на лявата ръка, вероятно кара скейтборд или нещо такова.

Фотографът взема една чаша, налива димящо кафе, подава ми го.

— Ще изглежда страхотно така, с парата от кафето пред лицето ви. Може би ще успея да я уловя в кадър.

Аз вземам чашата, отпивам, фотографът щраква.

Гледам го и се опитвам да отгатна възрастта му. Изглежда толкова млад. Вероятно е на двайсет и пет, делят ни само десетина години, но аз го чувства така, сякаш аз съм поне сто години по-стара от него.

Фотографът приключва. Благодари ми. Събира оборудването си. Аз тръгвам пред него обратно към трапезарията.

Стомахът ми се свива на топка. Шарлоте седи срещу Ленцен. Нещо с лицето й не е както трябва, то изглежда… различно. Нещо не е наред с очите й, с устата, с ръцете й, с цялото й тяло, цялото й поведение е някак си… фалшиво. Когато аз влизам в стаята, тя вдига очи, става бързо от стола, аз съм прекъснала някакъв разговор, по дяволите, двамата са разговаряли, кой знае колко дълго, снимките продължиха доста. През това време е можело да се случи какво ли не! Сещам се за моя кошмарен сън, окървавените ръце на Ленцен, Шарлоте с прерязано гърло, малкият й син, наричан Дяволското изчадие, седнал в локва кръв, и Ленцен, гледащ ръцете си и хилещ се. Мисля си за това колко много неща знае Шарлоте за мен и се питам дали му е казала нещо, което да ми създаде трудности. Тя обаче не знае нищо. Слава богу, не знае нищо за микрофоните из къщата и за камерите, и въобще… Слава богу… Но тя седи лице срещу лице с убиеца на сестра ми и му хвърля поглед, прибира зад ухото си кичур коса, докосва леко врата си, а Ленцен регистрира това, бръчките му стават по-дълбоки, той има около устата бръчки от смях, мразя го заради тези бръчки, той не ги заслужава, тези весели бръчки. Поглеждам го за миг през очите на Шарлоте — интересен мъж на средна възраст, образован, светски обигран, и най-сетне проумявам какво не е наред с Шарлоте, защо ми изглежда така фалшива. Тя флиртува. Става ми ясно, че имам съвсем едностранчива представа за Шарлоте и че никога не съм я виждала в общуването с други хора, става ми ясно колко отчуждена от света съм аз в действителност, всичко, което зная за хората и връзките, се захранва от далечни спомени и от книги. Шарлоте неприкрито флиртува с Ленцен! Когато той се усеща, че аз съм там, се обръща към мен, усмихва ми се дружелюбно.

— Аз да изляза ли пак? — питам и се опитвам да прозвуча иронично и леко, но сама се чувам колко мизерен и неуспешен е опитът ми.

— Извинете — казва Шарлоте. — Не исках да преча.

— Няма проблеми, всичко е наред — отвръщам. — Но мисля, че днес няма да имам повече нужда от вас, Шарлоте. Предлагам за остатъка от деня да си вземете отпуска?

Ако Шарлоте е наясно, че искам да се отърва от нея, значи не се поддава на внушението ми.

— Защо да не нагледам първо Буковски? — пита.

— А кой е Буковски? — включва се в разговора Ленцен.

Сърцето ми се свива.

— Това е кучето на госпожа Конрадс — изтърсва Шарлоте, преди аз да успя да отговоря нещо. — Толкова е сладко, не можете да си представите.

Ленцен вдига заинтригувано вежди. Иде ми да заплача. Той не би трябвало да се намира в едно помещение с Шарлоте, а пък за Буковски изобщо не би трябвало да знае. В този страшен миг ми става ясно, колко погрешно е било предположението ми, че нямам какво да губя. Все още има нещо, което ми е мило и скъпо. И сега вече чудовището го знае. Ленцен се усмихва. Заплашителният нюанс в усмивката му е предназначен за мен.

Изведнъж ми се завива свят, адски силно, трябва да се съсредоточа, да успея да се наместя пак на стола си, без да се спъна, без да падна. За мой късмет Ленцен в момента не ме гледа.

— Ти свърши ли? — пита той фотографа, който се е появил в рамката на вратата зад мен и покрай когото се промушва Шарлоте — обстоятелствено и с някаква неуверена усмивка.

— Почти. Искам да направя няколко снимки по време на разговора. Ако вие сте съгласна, госпожо Конрадс?

— Няма проблеми.

Аз се вкопчвам в ръба на масата. Трябва да се успокоя. Може би трябва да хапна нещо. Пускам масата, усещам, че краката ми пак ме държат и леко залитайки, се насочвам към количката за сервиране. Вземам си дюнер и го захапвам.

— Моля, хапнете си и вие — обръщам се към Ленцен и фотографа. — Иначе всичко ще остане.

— Няма да чакам втора покана — отвръща фотографът и си взема купичка със салата от леща.

И за мое безкрайно облекчение сега става и Ленцен и се приближава до храната. Аз затаявам дъх, когато той се взема един дюнер с пилешко месо и започва да го яде още там, стоейки до количката. Аз се старая с всички сили да не го наблюдавам, обаче виждам как по горната му устна залепва сос от къри, как той го облизва, поглъща остатъка от сандвича. С напрежение го проследявам как си избърсва пръстите със салфетката и най-сетне, докато със спокойна крачка се връща към масата, я прокарва и по устата си.

Не мога да повярвам. Наистина ли е толкова просто? Сядам на мястото си. Ленцен ме поглежда. Седим лице в лице подобно на финалисти в шахматен турнир. Усмивката на Ленцен е изчезнала.

11.

Йонас

Софи седеше съвсем спокойно и един не толкова опитен наблюдател едва ли щеше да забележи напрежението в нея. Йонас обаче виждаше как мускулите на челюстите й се напрягат всеки път, когато Антония Буг й зададеше въпрос. Той виждаше как Софи се бори, как стиска зъби. Йонас отвърна поглед. Беше му жал за нея. Той винаги се опитваше да види събитията през очите на свидетелите, които даваха показания. И често пъти онова, което виждаше по този начин, се забиваше в главата му за по-дълго време, отколкото му се искаше. Софи за пореден път беше разказала как е намерила сестра си убита в жилището й. Говореше подробно и прецизно и без да пролее дори една сълза. Само от това как кокалчетата на пръстите й изпъкваха побелели под кожата на стиснатите й в юмруци длани, издаваше колко напрегната е в действителност. Йонас усърдно се бореше със себе си да вижда в нея само свидетелка, която в момента дава пак показания. Свидетелка на убийство, а не жената, седнала на стъпалата пред неговата къща, жената, накарала да изчезне чувството на отчужденост, което го съпровождаше отдавна — с няколко изречения, с няколко погледа, с лека усмивка и с половин цигара. Една свидетелка, казваше си той, нищо повече.

 

 

Антония Буг тъкмо се накани да зададе още един въпрос, ала Софи я изпревари.

— Има още нещо — рече. — Аз, естествено, не зная дали е важно.

— Всичко е важно — каза Йонас.

— Вчера бях при Фридерике Кампс, най-добрата приятелка на сестра ми. Тя ми разказа, че Брита имала намерение да се изсели от Мюнхен.

— И? — попита Буг.

— Не знам — каза Софи. — На мен това ми се вижда странно. Брита обичаше Мюнхен. Не искаше да се маха. Преди една година, веднага след следването, й бяха предложили страхотна работа в Париж, а тя я отказа, понеже не искаше да се мести в друг град. — Софи млъкна и се поколеба за миг. — Както казах, не зная дали е важно. Но може би има някаква връзка. Може би Брита се е чувствала заплашена и затова е искала да се махне от Мюнхен.

— Сестра ви споменавала ли е някога пред вас, че се чувства заплашена? — попита Йонас.

— Не! Никога! Хиляда пъти вече ви го казах — задъха се Софи.

— И все пак вие смятате, че… — започна Буг, ала Софи я прекъсна:

— Слушайте! Аз се хващам за разни сламки. Доколкото зная, при Брита всичко си беше наред.

— А вие двете сте си били много близки, така казахте? — попита Буг.

Софи потисна една въздишка. Йонас усети, че скоро ще дойде краят на нейното търпение.

— Да — отвърна тя кратко.

— А всъщност вие какво търсехте по това време при сестра си? — попита Буг.

— Нищо особено. Имахме един тъп спор с моя годеник и аз исках да поговоря с Брита.

— За какво беше този спор? — продължи да пита другата жена.

Йонас видя как Софи промени позата си — една ранна предварителна фаза на неудобното въртене върху стола. Беше го наблюдавал често, когато на човека дълго време задаваха неприятни въпроси. Той хвърли поглед на колежката си. Антония Буг беше като питбул, когато ставаше дума за разпити.

— Не знам какво общо има това с убийството на сестра ми — отвърна свидетелката, видимо изнервена.

— Моля да отговорите на въпроса ми — рече спокойно Антония Буг.

— Вижте какво. Аз ви дадох описание на мъжа, който избяга от апартамента на сестра ми. Не трябва ли това да ви интересува повече, отколкото проблемите на моята връзка?

— Естествено — рече невъзмутимо Буг. — Само още няколко въпроса. В колко часа пристигнахте при сестра си?

— Всичко това вече ви го казах — заяви Софи и стана. — Сега отивам при родителите си. Има много работа. Трябва да освободим апартамента на Брита и…

Тя не довърши изречението.

— Не сме приключили — прекъсна я Буг, ала Софи я игнорира и взе връзката ключове, които бе оставила на стола до себе си.

— Моля ви да ме уведомите, ако чуете нещо — обърна се тя към Йонас. — Моля ви.

Погледна го за последен път в очите, после бързо излезе от стаята.

Антония Буг погледна обезверено Йонас.

— Ако чуете нещо? — повтори тя думите на Софи. — Какво значи това? Откога сме станали бюро за услуги на свидетелите?

Той само сви рамене. Младата му колежка не знаеше, че свидетелката съвсем наскоро беше стояла пред неговата врата, по-точно казано — бе седяла на стъпалата пред къщата му. И така беше по-добре. Ако се появеше подозрение, че той разговаря със свидетелка за текущите разследвания, щеше да има сериозни проблеми.

— Вие да не би да й вярвате? — попита Буг.

— Естествено, че й вярвам — отговори Йонас. — И вие също й вярвате. Макар да не я харесвате.

— Прав сте — изсумтя тя. — Не я харесвам.

Йонас, усмихнат, се загледа в колежката си. На моменти тя адски му късаше нервите, но въпреки това той някак си харесваше тази нейна прямота. Буг беше член на екипа, но ентусиазмът й и нейната захапка за кратко време я бяха направили незаменима.

— Не е ли вече време да си говорим на ти? — попита той.

Лицето на Антония Буг засия.

— Тони — рече тя.

— Йонас — отвърна той.

Тържествено му подаде ръка, сякаш за да подпечатат отношенията си.

— Както и да е — каза накрая тя и погледна часовника. — Трябва да отиваме в съседната зала. Заседание на екипа.

— Наистина — отвърна Йонас. — Ти върви, аз идвам веднага. Само да изпуша една.

— Добре.

Йонас се загледа след нея как се отдалечава по коридора към заседателната зала — с подскачащата си коса, вързана на конска опашка. Мислите му бяха при Софи. Тя се беше държала дяволски добре по време на целия разпит. Никакви изблици, никакви сълзи. Потънал в мисли, Йонас пъхна в устата си цигара, докато вървеше към изхода, после потърси из джобовете запалката си и тъкмо понечи да щракне, когато я видя. Тя седеше на малкия зид, ограничаващ зелената площ от сградата.

Свита. Заровила лице в дланите си. Малка, чуплива, една оскубана птица. Потрепването на раменете й издаваше, че ридае. Йонас замря в движението си. Софи не го беше видяла. За миг размисли дали да отиде при нея, после реши да не го прави.

 

 

Върна се в залата и докато гледаше как последните от колегите му влизат в помещението за заседание, Софи все така не му излизаше от ума. И внезапно изпита неприязън — към това помещение, където беше прекарал толкова часове — под неоновата светлина, с миризма на пластмаса, с кафе пред себе си. После настана тишина, Йонас забеляза, че всички го гледат с очакване и си наложи да се съсредоточи.

— И така? — попита той, без да се обръща към някого конкретно. — Кой иска да започне?

Антония Буг тутакси атакува.

— Имаме, от една страна, бившия приятел, но по време на престъплението той вероятно дори не е бил в страната. Ще проверим това още по-точно — започна тя в типичния си тон „стакато“ и Йонас изведнъж успя да си представи много точно каква трябва да е била Буг като дете. Умна като старче, свръхамбициозна, зубрачка. И въпреки това обичана. Руса конска опашка, очила, раирани патици с тигрови шарки върху прилежно и красиво изписаните й тетрадки.

Мислите му се отклониха и той не им попречи. Отдавна беше прочел цялата информация, която неговият екип беше събрал за жертвата и нейното обкръжение. Брита Петерс, на 24 години, графичен дизайнер в една стартираща интернет компания, неомъжена, здрава. Ликвидирана със седем пробождания с нож. Няма сексуално престъпление. Оръдието на убийството, вероятно кухненски нож: изчезнало. Всички това направо крещеше причините: скарване с някого, когото тя е познавала, внезапно избухнал бяс, действие при „късо съединение“, разпалил се изведнъж и също така бързо изпарил се гняв. Партньорът. Когато се случваше нещо такова, извършител биваше винаги партньорът. Великият неизвестен — такова нещо има само във филмите. И все пак сестрата на жертвата твърдеше, че го е видяла. И не само тя, а и останалото обкръжение на жертвата се кълнеше, че Брита Петерс нямала връзка. Вече не се интересувала от срещи след една изключително мъчителна раздяла, само работа, работа, работа.

Гласът на Щефан Цимер, колега, връстник на Йонас, известен с педантичността си, върна Йонас в реалността. Явно Буг беше приключила с монолога си.

— Аз поразпитах в сградата и сред съседите на жертвата — заговори Цимер. — Отначало не беше резултатно. Но после говорих със съседката, която живее точно над жертвата и е горе-долу на същата възраст.

Йонас търпеливо чакаше Цимер да стигне до конкретния момент. Познаваше неговата многословност, но знаеше също така, че Цимер говори само когато наистина има да каже нещо.

— Тя твърди, че Брита Петерс била адски вкисната, защото хазяинът си бил позволил няколко пъти да влиза в апартамента в нейно отсъствие. Явно това й е било много неприятно. Тя дори мислела да се изнесе от там заради това.

— Разбираемо е — вметна Буг.

— Хазяинът в същата сграда ли живее? — попита Йонас.

— Да — отговори Цимер. — Той е в големия мансарден апартамент най-горе.

— Ти говори ли с него?

— Нямаше го. Но по-късно ще намина пак.

Йонас кимна замислен и отново се замисли, докато в същото време започна доклада си Михаел Жержевски — един по-възрастен колега, винаги в добро настроение, с когото Йонас понякога ходеше да рита футбол. Колегата излагаше подробности за работното място на жертвата.

След края на съвещанието екипът се разпръсна, за да проверява бивши приятели, хазяи и мъже-колеги. Йонас се загледа след сътрудниците си, които действаха с професионално усърдие. Мислеше си за Софи, за обещанието, което й беше дал, и се питаше дали ще успее да го спази.

Върна се в кабинета си и седна на бюрото. Погледът му се спря върху снимката в рамка върху плота: той и Миа в по-щастливия им период. За миг се изгуби в тази гледка, после му стана ясно, че сега не беше време да мисли за своя брак, който вече бе на умиране, стегна се и се зае за работа.