Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (9)

Осма глава

В стаята зазвуча някакъв глас. Мъжки глас. Мелодичен. Леко фалцет. Пееше на непознат език.

Джъстин отвори очи и примигна в бледата светлина. Надигна се, седна в леглото и се заслуша по-внимателно, докато гласът заглъхна. Настъпи пълна тишина. Не се долавяше никакъв звук.

Остъклената врата беше отворена, тя стана и излезе на терасата. Погледна към парка, като очакваше да види оркестър и певец, който се подготвя за друга песен. Но нямаше оркестър, нито музиканти или певец.

И тогава се досети. Беше чула мюезина, който от минарето призоваваше правоверните на молитва. Джоан й бе обяснила, че това се случва пет пъти на ден и с усилватели гласът се чува в целия гъсто населен район.

Призивът на мюезина я събуди от дълбок сън, принуди я да стане и всъщност бе доволна. Трябваше да помисли сериозно.

След като обядваха с Ифет, се прибра в стаята си, извади от саковете нещата си, подреди ги и се обади на Еди Грейндж в Лондон. Той не беше открил в интернет нищо за двете фирми, в които баба й бе участвала. Нямало никаква следа от „Екзотични земи“ и „Далечни краища“. Все едно не бяха съществували.

Благодари на Еди и затвори телефона. Тази информация и фактът, че баба й не фигурираше в лондонския телефонен указател, доказваха повече или по-малко, че не живее в Лондон. Освен ако имаше невключен в указателя номер. Но Джъстин се съмняваше. Баба й не беше потайна. За разлика от майка й.

Облегната на перилата, се загледа в нощта и се потопи за миг в красотата. Синьото като опашка на паун небе бе осеяно със звезди, навсякъде примигваха светлини, особено от другата страна на Босфора, в азиатската част.

„Колко е странно — помисли си тя, — че съм в Истанбул, в Европа и Азия едновременно. Какъв интересен град.“ Изведнъж осъзна, че повече от всякога е убедена, че баба й е тук, в този град. Почувства го интуитивно.

И сега не преставаше да се пита дали при проверката в общинския жилищен регистър ще се установи адресът на Анита. Или на баба й. Съвсем в реда на нещата беше Габриел да има свой дом тук. По характер бе независима, решителна и енергична, стоеше здраво на краката си, бореше се с живота заради себе си и заради близките си.

Джъстин се усмихна на себе си. Бе наследила тези черти от нея, в това нямаше съмнение. Баща й беше й казал, че прилича повече на баба си, отколкото на майка си. И беше вярно, слава богу.

Защо баба й се беше преместила да живее тук, в Истанбул? На този въпрос Джъстин можеше да отговори веднага.

Анита, с която баба й беше приятелка цял живот, живееше тук. Освен тази причина имаше и други. Климатът беше мек през цялата година според Ифет, идеален за възрастна жена; познаваше Истанбул от времето, когато е въртяла бизнес; и други стари приятели живееха тук; начинът на живот й харесваше.

Джъстин влезе в стаята, запали лампите и седна на един стол. Затвори очи и се замисли за баба си. В общи линии Габриел Хардуик беше изчезнала привидно от лицето на земята. Сякаш беше мъртва. Тя знаеше, че не е покойница. Писмото на Анита го потвърждаваше.

В Лондон положително не е останало нищо от нейния живот. Днес Еди й го каза недвусмислено. „Абсолютно нищо“ — така се изрази. И тя наистина се изненада, дори се разтревожи, когато той се усъмни дали нейната фирма за внос изобщо е съществувала.

Ами ако същото се случи и тук? Ами ако и двете жени не притежават дом в Истанбул? Тогава няма да има начин да я открие. Ще изпадне в безизходица…

„Стена на сини и бели плочки.“ Най-неочаквано си представи стената на сини и бели плочки в нюйоркската кухня на баба си. „Не една стена, а няколко.“ Баба й каза, че плочките са от Истанбул. Също както вазите със сини и бели мотиви, ваните, саксиите и порцелановите съдове, които баща й и баба й продаваха на дизайнерите от Манхатън. Предмети от пиринч. Килими. Онези красиви копринени килими от Истанбул. Не, от Хереке, градче недалеч от Истанбул.

Докато си спомняше всичко това, й хрумна: „Да, точно така. Търговци на плочки, порцелан, антикварни стоки и килими… тях трябва да открия, ако се наложи.“ Може би щяха да си спомнят нейната баба, може би я познаваха и знаеха къде живее.

Джъстин отиде до бюрото и започна да прави списък на артикулите, които баща й и баба й внасяха от Турция. Докато пишеше, усети, че й олеква, защото се досети за още един начин да проследи Габриел Хардуик. Щеше да я открие. Нямаше да намери спокойствие, докато не разбере къде е. Утре започваше търсенето.

* * *

По едно време Джъстин се отърси от мислите си и стана от бюрото. Излезе на терасата и седна под нощното небе. Погледна нагоре и се възхити на небесната арка, обсипана със звезди. В душата й сякаш стана по-светло и по-мирно.

От другата страна на Босфора азиатската част просветваше в различни цветове и заприличваше на вълшебна страна от приказките. Хората вечеряха на терасата на ресторанта, дочуваше приглушени гласове, някой свиреше на пиано.

Позна веднага песента — „Да минеш под дъгата“ от нейния любим филм „Магьосникът от Оз“. Баба й харесваше филма толкова, колкото и те двамата с Ричард, когато бяха малки. Винаги беше мечтала за лъскави, алени обувки като на Дороти.

„Ето от какво имам нужда: от магьосник — помисли си тя, — добра фея и магическа пръчка.“ Въздъхна и тогава се замисли за онази влудяваща загадка. Какво се беше случило между майка й и баба й, за да се стигне до това безумство? Мина й през ума дали има нещо общо с пари. Майка й бе прахосница, знаеше го от малка. Гневният глас на баща й отекваше в главата й дори в този момент, все едно бе до нея. „Разорение“ беше другата дума, която не слизаше от устата му. „Ще ме разориш, както харчиш“ — викаше ядосано той, следваше друг скандал, затръшване на врати и спорове на висок тон с часове.

Но в края на краищата се помиряваха и атмосферата се нормализираше. Но като поглеждаше назад, съзнаваше, че всеки един от тях е държал другия в ръце или по-скоро за гърлото… този брак беше най-шумният от всички бракове. След един от тези скандали баба им не стъпи известно време в имението. Вместо това отиде в Хънтингтън при нейния близък приятел и адвокат Трент, в неговата къща, надвесена над Лонг Айлънд Саунд. Понякога баба им ги взимаше със себе си и двамата с Рич се радваха много на тези пътешествия, радваха се да бъдат с чичо Трент, който ги разсмиваше и измисляше фантастични игри. Майка им винаги беше против да ходят там, на Лонг Айлънд, главно защото не харесваше Трент Сондърс. Никак не го харесваше.

„Ревнувала е — хрумна изведнъж на Джъстин. — Ревнувала е, че Трент е имал място в живота на баба. Какво промърмори веднъж? — Никой не може да заеме мястото на моя баща.“ Но нейният баща е умрял, когато майка й е била на седем. Тя го идеализираше. Постоянно говореше за Питър Хардуик.

Колко странно, че толкова дълги години не си беше спомняла за този разговор. Най-неочаквано изплува в съзнанието й, може би защото й подсказваше нещо сериозно. Трент Сондърс е бил повече от американския адвокат на баба й, бил е специален приятел, всъщност съвсем специален. „Надявам се, че е бил“ — помисли си Джъстин, като си представи баба си, прелестната блондинка със сини очи и игрив смях, винаги безумно елегантна и чаровна, изключителна дама. Много изискана и умна.

Кипна изведнъж. Разгневи се на майка си. За част от секундата се изкуши да й се обади в Китай, но се въздържа. Защо да й дава повод? Много по-добре е да я постави пред свършен факт, след като изпълни онова, заради което бе дошла тук. И пак почувства със сигурност, че няма да й каже къде се намира баба й. Начинът на действие на майка й винаги е бил да отрича всичко.

Джъстин погледна часовника си, видя, че е девет и половина, и влезе в спалнята. Обади се на румсървис и си поръча зелена салата, различни видове сирене и чай с лимон. След това пусна телевизора и потърси Си Ен Ен, за да чуе последните новини.

Дори като малка обичаше да слуша новини, вълнуваше се какво става по света и това обясняваше защо стана журналистка. Следеше ентусиазирано новини от дете, беше нещо като запалянко на тази тема.

Погледа Си Ен Ен, след това превключи на „Скай Нюз“ от Лондон. „Тази вечер има само лоши новини“ — помисли си тя, загледана в екрана. Гласът на редактора на новинарския отдел в местния вестник на Кънектикът, където постъпи за пръв път на работа, отекна в главата й. „Лошите новини продават вестника — повтаряше постоянно на своите репортери. — Хич не си правете труд да ми носите добри новини.“ Ами светът напоследък е една огромна лоша новина.

Превключи отново канала и намери онзи, който най-вече я интересуваше — Международни новини. Залепи се пред екрана, докато не дойдоха от румсървис.

Сервитьорът вкара маса на колелца и я остави пред телевизора. Тя благодари и подписа сметката, без да откъсва очи от екрана.

Джъстин замръзна изведнъж. Лицето на екрана беше нейното. Говорителят обясняваше: „Известната документалистка Джъстин Ноулан ви отвежда в личния свят на най-великия жив художник Жан-Марк Бретон. Лентата с биографията на майстора «Доказателство за живот» ще се излъчи по този канал през септември от специалната ни документална поредица.“

Изредиха се бързо няколко кадъра с Жан-Марк Бретон, от къщите му в Прованс и Испания, и после всичко свърши. Нейното лице също не се появи повече. Новините продължиха. За бизнес както обикновено.

Джъстин остана слисана. Сега осъзна какво е имала предвид Миранда, когато, след като гледа филма, каза: „Ще вдигнем шум, Джъстин. Филмът е великолепен и ще се превърне в световен хит. Аз ще се погрижа. Ще подготвя веднага кампанията, както и рекламата“.

Това се случи във вторник. Днес беше четвъртък. Значи Миранда вчера бе сглобила няколко кадъра с подходящ текст, прочетен със златния глас на Ерик Фроман. Рекламата е тръгнала още тази вечер. Миранда Евънс работи бързо, направо се надпреварва с времето. Явно е убедена, че притежава потенциален хит. Но пък Миранда я бе насърчавала винаги, от самото начало й помагаше в телевизията.

Боже мой, и още веднъж боже мой! Джъстин се зарадва много, изпита истинско удоволствие и веднага се обади на Ричард.

Когато той отговори, тя каза:

— Рич, аз съм. Неудобно време ли уцелих? Мога ли да говоря?

— Здравей. Да, аз съм още в офиса. Какво се е случило?

— Само да чуеш! Миранда сътвори цяло чудо. Току-що видях първата реклама за „Доказателство за живот“ по Си Ен Ен. Представяш ли си! Случайно попаднах на рекламата, явно тя я е подготвила вчера, докато аз съм била в самолета. Трябва да призная, че се изненадах.

— Но това е чудесно. Тази вечер ще гледам новини, дано го излъчат. Тя наистина работи здраво. Как мина денят ти?

— Доста отчайващо в дадения случай. Анита и баба не фигурират в телефонния указател на Истанбул. Но ние си го знаехме. Ифет проверява регистрите за собственост. Ако притежават къщи, ще бъдат вписани там. Еди не откри никаква следа от фирмите, в които баба е участвала. Сещаш се — „Екзотични краища“ и „Далечни земи“. Както се изрази той: „Нищичко, ама абсолютно нищичко“. Той дори предположи, че навярно не са съществували.

— Греши. Баба ни е разказвала за тях, а тя не си измисляше. Вероятно ги е ликвидирала много отдавна и той не е търсил достатъчно назад в годините. Да се надяваме, че Ифет ще открие нещо.

— Хрумнаха ми няколко други идеи. Например Ифет да ме заведе при търговци на килими и порцелан. Ако имам късмет, ще открием някой, който познава баба и знае къде живее.

— Много добра идея. На прав път си, така че продължавай. Обади ми се утре. Сега тръгвам, Джуджу, след няколко минути имам съвещание.

— Тук е десет вечерта. Ще си лягам. Ще ти се обадя утре.

И двамата затвориха. Джъстин имаше просветление. „Интервю — помисли си тя. — Ще дам няколко интервюта за «Доказателство за живот». Ще обясня, че съм тук да подготвя документален филм за Истанбул. По телевизията, във вестниците.“

Стана и потърси бележника с имената, които й бе дала Джоан. Наистина имаше просветление. Ако тя не успееше да намери Анита и баба си, щеше да ги накара те да я намерят. Медиите бяха ключът. „Ще поставя лицето си пред баба — добави наум. — Това е единственият начин.“