Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (26)

Двадесет и пета глава

Лежаха един до друг, стаили дъх, всеки потънал в своите мисли. Стаята беше изпълнена със същата сребриста мъглявина на лунна светлина, ветрецът къдреше пердетата на прозорците. Царяха пълна тишина и спокойствие.

Джъстин почувства лекота, все едно се носеше във въздуха, беше на седмото небе и дължеше цялото изживяване на мъжа до себе си. Най-неочаквано очите й се напълниха със сълзи и тя се сепна. Затъркаляха се по страните й.

Майкъл я прегърна и когато лицето му допря нейното, усети, че страните й са мокри.

Отдръпна се.

— Какво има, скъпа, защо плачеш? — попита, загледан в нея.

— Не знам — отвърна тя през сълзи, усмихвайки се изнурено. — Сигурно от щастие. Чувствата ми към теб са много дълбоки, Майкъл. Досега с нито един мъж не съм се държала така, затова се учудвам на себе си. В еуфория съм. Щастлива съм. И може би заради това съм развълнувана до сълзи. Сълзите са от щастие и чувство за пълнота.

— Чувствам се по същия начин, Джъстин. Копнеех за теб, както ти за мен — изрече той тихо. — Безумно се влюбих в теб, но ти го знаеш.

Тя се подсмихна и го подразни:

— Да, но си бил много добре подготвен от нашите баби съзаклятнички.

— Не ми се вярва, защото те не са знаели, че именно ти ще се появиш, изплувайки от Босфора като красива морска сирена, да цитирам Габриел.

— Но Анита е написала писмото, пратила го е и очевидно е очаквала да се появя.

— По-скоро е очаквала майка ти.

— Бъди сигурен, че баба нямаше да я очаква, ако е знаела.

— Може би имаш право. — Той се разсмя и продължи: — Не, не бях подготвен, мила. Но когато едва не ме прегази на кея и аз хукнах след теб, си казах: „Тя е моят човек“.

— Наистина ли?

— Да.

Тъмните му очи светеха насмешливо, когато прибави:

— В един миг ти се обърна и ме изгледа дръзко, после бързо отмести поглед. И се изчерви. Издаде се.

Тя само се усмихна и продължи да изучава лицето му, мъжествената извивка на челюстта, трапчинката на брадичката, извитите вежди над тъмнокафявите му очи, които сега искряха от любов.

Как е възможно този мъж да е неин?

Преди седмица дори не го познаваше. Изпълни я удивление… заради Майкъл, заради ненадейните обрати в живота, за тази изключителна страст, която се събуди у нея. Неподправено удивление, изтъкано от радост.

— За какво си мислиш? — попита той, опитвайки се да проникне в мислите й.

— Колко си красив и каква щастливка съм, и все се питам как е възможно този разкошен мъж в моето легло да е мой?

— О, но той е твой, че и отгоре, не го забравяй, хлапе. — Ухили й се, после продължи с по-сериозен тон: — Всъщност този мъж, преди да те срещне, никога не е бил нечий.

— Но ти си бил сгоден. — Тя го погледна озадачено и сви вежди.

— Вярно е и се отнасях съвсем отговорно към ангажимента, докато не проумях, че тази връзка не е за мен. Знаех, че няма и да бъде. Дори нямаше връзка, ако трябва да кажа истината, а само секс. Започнах да разбирам, че с нея нямахме нищо общо. И това стана още по-очевидно през изминалите два дена. Всъщност, откакто те срещнах.

— Защо с мен е различно?

— Между нас няма бариери. Мога да бъда какъвто съм. Също така на теб ти вярвам, чувствам се в безопасност с теб. Знам, че думата е странна. Но имам предвид, че се чувствам спокоен с теб. Защото си предана, на теб може да се разчита, никога няма да ми измениш…

— И знам, че ще бъдеш до мен. — Джъстин докосна лицето му. — Анита ми каза: „Моят внук е консервативен“. Габриел също ми каза, че никога няма да ми измениш, а те би трябвало да знаят най-добре.

— Те са големи хитруши. Често им казвам, че са като сиамски близнаци, и те умират от смях.

— И са ти много предани. Искам още веднъж да ти благодаря, че не си забравял баба през тези десет години. Знам колко много си направил за нея. Благодарна съм ти, че понякога си бил тук и си я разсейвал от самотата й, и че си толкова грижовен, Майкъл.

— Винаги ще бъда грижовен. Боже мой, дори нямаше да ме има на този свят, ако не е била леля Габи.

— Какво имаш предвид?

— Спасила е живота на Анита, когато са били на около четиринайсет години. Всички от моето семейство я обичат заради това, обичат я и защото е истински човек.

Джъстин го зяпна. Попита го смаяно:

— Как е спасила живота на Анита? Какво се е случило?

Майкъл веднага осъзна грешката си. Направи гаф. Очевидно Джъстин не знаеше нищо за ужасното минало на Габриел, нито пък за опропастените ранни години от живота на Анита.

Забеляза любопитството, изписано на нейното лице, и изрече набързо и нехайно:

— Виж, Джъстин, това е една от историите на Анита. — Усмихна й се и с привидно равнодушие прошепна: — Попитай Анита. Тя и бездруго очаква в края на седмицата да я интервюираш за живота й в Истанбул. За документалния филм. Тогава ще ти разкаже всичко.

— Не е ли по-добре да попитам баба.

— Ако бях на твое място, не бих я питал, скъпа. Тя е стеснителна, никога не говори за това, не обича да припомня стари истории. Невероятно скромна е, въпреки красотата й и успеха й в бизнеса. Не може да понася самохвалство и надути приказки.

— Баба е много скромна — отвърна тя.

— Такава е.

Той я прегърна, започна да я целува и веднага се възбуди, както и тя. Отново започнаха да се любят, по-спокойно и по-нежно, и запленени един от друг, забравиха света.