Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Letter From a Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Писмо от Истанбул

Преводач: Нина Рашкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателска къща Плеяда

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Симолини’94

Излязла от печат: 18.01.2016

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-357-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7898

История

  1. — Добавяне

Трета част
Отново заедно

Богато е съкровището,

сладко е удоволствието;

сладостта е удоволствието след скръбта.

„Празникът на Александър“ — Джон Драйдън[1]

Тринадесета глава

Отново обърнаха моторницата и заплаваха към Мраморно море, оставяйки зад себе си Централен Истанбул. Като минаваха покрай „Чъраган Палас“, Джъстин се обърна към Ифет:

— Каня те днес на вечеря. Но не в хотела. Избери ресторанта, ти познаваш заведенията.

— Не, не, не е необходимо — протестира тя. — Аз те каня.

Джъстин поклати глава.

— После ще се разберем за това, но те моля да избереш някой от любимите ти.

Ифет се беше научила да не спори с Джъстин за нещо подобно и промърмори:

— Ще направя резервация.

Седна под тентата и се обади в своята агенция.

На Джъстин й направи впечатление, че движението по Босфора стана изведнъж по-оживено. Два ферибота плаваха от единия до другия бряг, няколко моторници като тяхната явно също правеха обиколка. Нури намали скоростта, за да избегне дирята, оставена от моторниците пред него.

Стана много шумно. В лазурното небе кръжаха чайки, пронизителният им вик и бумтенето на фериботите създаваха какофония. Истинска лудница. „Още една фраза на баба, когато ставаше прекалено шумно“ — помисли си Джъстин и затвори очи. Боже, къде беше тя, неуловимата Габи? Зачуди се дали не е мъртва, дали не си е отишла от този свят.

Изостави тази неприемлива мисъл, взе камерата и започна да снима красивия пейзаж, понеже не искаше да се задълбочава в нищо депресиращо. Работата винаги беше най-доброто средство срещу всичко, което я тревожеше или потискаше.

Най-накрая моторницата пак направи завой и се понесе покрай азиатския бряг, под Каракьой, откъдето фериботите потегляха за Юскюдар.

Джъстин направи серия великолепни снимки, а също и на Кулата на девойката — бяла постройка по средата на пролива.

След това насочи камерата към красивите вили, старинните, реставрирани ялъ. Две от тях, заобиколени от градини, се издигаха на самия бряг на Босфора. Напомниха й за дворците във Венеция. Бяха не по-малко изящни.

Нури караше бързо, но изведнъж намали скоростта. Пред тях друга моторница спря до някакъв кей. Трима души тъкмо слизаха и Нури явно не искаше да разклати лодката.

Хората се заизкачваха по стълбите, които извеждаха на дългия кей, свързан с градината на розовата вила.

Нури маневрира покрай кея и тя насочи камерата си към розовата вила, която беше изключителна.

Балконите бяха с изкусна дърворезба, открояваща се като нежна бяла дантела на розовите стени. Градината пламтеше с най-различни цветове — от синьото на глицинията до червеното на дивите рожкови, светлорозовото на божурите и изобилието от многоцветни лалета, цъфтящи навсякъде. Каква гледка! „Съвършена, както се казва“ — помисли си тя.

Джъстин приближи картината и в този момент едната от жените на кея се обърна, за да хване копринения си шарф, който се развяваше зад нея и щеше да отлети. Погледна за миг към камерата и лицето й попадна в кадър.

Джъстин ахна, вцепени се и едва не изпусна камерата. Уловеното в кадъра лице беше на баба й с ореол от платиненоруса коса.

* * *

Остави камерата, ръцете й се разтрепериха и тя се развика с цяло гърло:

— Бабо! Бабо? Аз съм! Джъстин! Бабо, обърни се! Бабо, бабо!

Жената не я чу заради вятъра и шума на плавателните съдове. Нури вече беше подминал розовата вила и набираше скорост. Джъстин се развика към него:

— Нури! Нури! Спри тази моторница веднага!

Ифет, която беше под тентата и говореше по телефона, се изправи и отиде при нея.

— Какво става? Случило ли се е нещо?

— Видях баба! Там, при розовата вила. Снимах я. Накарай Нури да се върне. Моля те, Ифет! Тя не ме видя! — Гласът й секна. — Моля те! Това е баба! Ще я позная, където и да е.

— Вярвам ти — извика тя и побърза към кабината. — Моля те, обърни моторницата, Нури. Не чухте ли госпожица Ноулан?

Той поклати глава.

— Вятърът е силен, има шум и от морето, и не се чува. — Нури направи завой и потегли в обратна посока.

— Спри, моля те, при розовата вила — нареди Ифет.

След няколко минути стигнаха до кея на розовата ялъ. Там беше само мъжът, който придружаваше двете жени, и говореше с лодкаря.

Джъстин видя, че двете жени са в градината. Едната носеше синия копринен шарф, който едва не отлетя, и сърцето й подскочи.

Повече не можеше да се сдържа и се развика от моторницата:

— Бабо! Бабо! Аз съм!

Мъжът се приближи и се загледа недоумяващо в Ифет и Джъстин.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита на английски.

Преди Джъстин да отговори, Ифет обясни:

— Моята приятелка мисли, че познава дамата със синия шарф ей там в градината. Иска да говори с нея.

— Трябва да говоря с нея! — развика се Джъстин и преди другата жена да я спре, скочи от моторницата, изкачи стъпалата и хукна по кея.

Мъжът така се смая, когато тя профуча край него към градината, че остана като закован. Но веднага се съвзе и се спусна след нея.

Заради внезапната суматоха, жената със синия шарф и нейната спътница, облечена с червен тоалет, погледнаха към кея явно изненадани, може би дори изплашени.

Ифет също изкачи стълбата и се затича след мъжа и Джъстин.

Джъстин крещеше с все сила:

— Бабо! Бабо! Аз съм!

Жената със синия шарф я чу, пристъпи напред и разпери ръце, като я позна. По лицето й се стичаха сълзи, когато внучката й се хвърли към нея и едва не я събори.

— Бабо! Ти си! О, бабо. Търсих те толкова много.

* * *

Габриел Хардуик стоеше като ударена от гръм. Взираше се безмълвно в Джъстин, докосваше нежно лицето й и най-накрая промълви:

— Наистина ли си ти, скъпата ми? Ти ли си?

Гласът й трепереше, сините й очи се пълнеха със сълзи.

— Да — прошепна Джъстин и прегърна баба си. Габриел също я притисна към себе си. Двете се прегръщаха и ридаеха.

Ифет се просълзи, толкова много се развълнува, но същевременно й олекна. Най-накрая Джъстин откри баба си, мисълта я изпълни с трепет и радост. Избърса сълзите си и подаде ръка на другата жена.

— Извинете, бях нетактична, но така се развълнувах, че Джъстин намери баба си. Аз съм Ифет Йозгьонюл. Вие, предполагам, сте Анита Лоуи.

И жената с червения тоалет плачеше. Избърса сълзите си с дантелена кърпичка и най-после кимна.

— Анита Лоуи съм и много се радвам да се запознаем, госпожице Йозгьонюл — отговори тя и стисна ръката й.

— О, моля ви, наричайте ме Ифет.

— А вие мен Анита, всички така ме наричат. А това е моят внук Майкъл Долтън.

Мъжът се приближи и подаде ръка на Ифет, повдигайки озадачено вежди. Черните му очи бяха изпълнени с топлота и сърдечност.

— Радвам се да се запозная с вас, Ифет. Наричайте ме Майкъл. Мога да кажа, че това е най-драматичното появяване, на което съм бил свидетел. Освен това за пръв път едва не бях отнесен от блондинка.

Ифет тъкмо щеше да започне да извинява Джъстин и се усети, че той се шегува. И двамата се подсмихнаха.

Анита каза:

— Може и да беше необичайно и драматично, но е изключително желано, уверявам те. А сега, Майкъл, Ифет, да отидем при тях и да ги заведем вкъщи. Иначе току-виж, ще стоят там, ще плачат и ще се прегръщат до полунощ.

Тримата отидоха при Габриел и Джъстин, които най-после престанаха да се прегръщат. Габриел се обърна към Майкъл:

— Това е отдавна загубената ми внучка Джъстин. Джъстин, това е Майкъл Долтън, внукът на Анита.

Те се ръкуваха и Анита прегърна Джъстин.

— Може би е ясно и без да го казвам, но ти си радост за очите ми, скъпа. Защо се забави толкова много?

Джъстин зяпна стъписана.

— Защото нямах адреса ти.

Възрастната жена остана не по-малко изненадана.

— О! Ами, нека да влезем вкъщи и да разнищим историята на чаша чай.

— Чай! — възкликна Майкъл и очите му засияха. — При тези обстоятелства мисля, че шампанското е по-уместно. Та това е истински празник.

— Точно така — отговори Анита и ги поведе през градината. Джъстин и Габриел се държаха за ръце, като че ли се страхуваха да се разделят. И двете не преставаха да се усмихват.

* * *

— Винаги пием чай в „златната“ стая — каза Габриел, като водеше внучката си през просторната гостна с високи прозорци, с искрящ кристален полилей, а на пода с лъскав паркет. — Наричаме я така заради жълтеникавите копринени завеси, които стават златисти в този час на деня.

— Това твоята вила ли е, бабо? — попита Джъстин, залепена до нея, без да сваля очи от лицето й. Още не можеше да повярва, че най-после са заедно, че я е намерила.

— Не, на Анита е. — Габриел се усмихна и лицето й светна. — Живея в съседната вила. Ще ти покажа моята малка ялъ после, скъпа.

— Да седнем ли до прозорците? — попита Джъстин, загледана към прозорците в еркера, драпирани със златистожълти завеси от тафта. — Трябва да се обадя на Ричард и да му съобщя новината.

— Разбира се, там ще седнем. Обади му се веднага. Нека и той да се успокои.

Двете жени минаха през стаята по красивия турски килим, настаниха се на дивана и Джъстин набра Ричард. Докато чакаше да се обади, осъзна, че едва диша, толкова много се вълнуваше.

— Аз съм, Рич — каза тя уж равнодушно.

— Здравей, Джъстин, но съм на съвещание и не…

— Не ми пука! Чуй ме за минутка. Тук има един човек, който иска да говори с теб. Моля те, стани и излез в коридора, ако си в твоето ателие.

— В моето ателие съм. Добре, излизам. Кой иска да говори с мен? Каква е тази работа?

— Ще ти кажа, щом излезеш.

— Излязох. Кой иска да говори с мен.

— Баба.

— Какво?! — извика той безкрайно изумен.

Джъстин подаде телефона на баба си и Габриел се обади:

— Ало, Рич. — Гласът й трепереше.

— О, боже мой! Бабо! Наистина ли си ти? — Гласът му затрепери неудържимо, той се разплака, като се мъчеше да потисне сълзите. — Какво се случи? Как те откри Джъстин? Мислехме, че сме в задънена улица, че завинаги си изчезнала. Кажи ми! Говори!

Габриел също плачеше. Избърса очите си и отговори:

— Късмет. Щастлива случайност. Една от онези странни случки, които понякога ни връхлитат в живота, когато най-малко ги очакваш. — Тя извади от джоба на сакото си кърпичка, издуха носа си и се опита да се успокои. — Прекрасно е да чуя гласа ти, скъпи. Надявам се скоро да те видя, Ричард.

— Ще дойда веднага, щом мога. О, и, бабо, имам дъщеричка. Дейзи. На пет годинки е. Вече си прабаба. Джъстин не ти ли каза?

— Тя ме намери едва преди десет минути — разсмя се през сълзи тя и върна телефона на Джъстин.

— Хей, Рич, ще поговорим ли, или трябва да се върнеш на съвещанието?

— По дяволите съвещанието. Ще почакат. Разказвай, как откри баба?

— Съвсем накратко ще ти кажа. По-късно ще говорим надълго и нашироко. Днес следобед кръстосвахме с Ифет Босфора. Снимах с видеокамера азиатския бряг на Истанбул за моя нов филм. Нашата моторница намали скоростта, когато минавахме покрай една красива вила, понеже трима души слизаха от тяхната на кея. Вилата ми направи впечатление и насочих камерата към нея, и тогава една от жените се обърна. Беше баба. Лицето й беше пред очите ми в обектива на камерата. След това нашата лодка се понесе напред, затова се наложи да направи завой и да се върне. Скочих на кея и хукнах, като се развиках с всички сили след баба. Тя ме чу и ме видя. След миг се прегърнахме.

— О, божичко, наистина е било късмет! Точно както баба казваше! — извика Ричард, силно развълнуван. — Ако нямаше камера, нямаше да я забележиш, и ако не беше минала покрай вилата точно в този момент, пак нямаше да я намериш. Бъдещето е пред нас.

— Каквото е писано, ще стане. Мотото на баба, когато бяхме деца. Беше предначертано да я намеря. От все сърце вярвах, че е тук. Докато не се отчаях през последните няколко дена.

— Слава богу, че вярваше и не се отказа, само това мога да кажа. Вече трябва да се върна на съвещанието. Ще се обадя по-късно. Ще бъдеш с баба, предполагам.

— Че къде другаде? — Затвори телефона и видя, че Габриел плаче и бърше очите си. Джъстин седна до нея и я прегърна. — Имаме да си говорим толкова много, бабо, и аз имам цялото време на света.

— Не, всъщност нямаш толкова време — отвърна припряно Габриел. — Предполагам, че чаят и розовото шампанско са сервирани. Не бива да караме Анита да чака. — Разсмя се изведнъж и щастието, че е с Джъстин, озари лицето й. — Следобедният чай е ритуал за Анита. Ще си помислиш, че сме в „Риц“. Изнася цяло представление.

Джъстин се засмя, долавяйки шеговития намек на баба си. Винаги се отнасяше с чувство за хумор, което идваше от английското й възпитание. Колко много й бе липсвало да се смее с баба си на живота и на хората с техните безкрайни слабости.

Тя се изправи и предложи ръка на баба си.

Габриел я погледна подозрително и възкликна:

— Какво си въобразяваш? Че съм някоя старица ли? Не ставай глупава, Джъстин! Мога и сама да стана.

— О, извинявай, бабо. — Погледна Габриел и каза съвсем искрено: — Изглеждаш чудесно, признавам. В цветущо здраве. Анита също.

— О, трябва да й го кажеш!

Бележки

[1] Джон Драйдън (1631–1700) — английски поет, критик, драматург, придворен поет от 1670 до 1700. — Б.пр.