Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (3)

Втора глава

По-късно следобед, когато Дейзи заспа, Джъстин отиде в малката гостна и седна на писалището. Не й отне много време да прегледа пощата, получена за месеца, през който тя и Ричард бяха в Ню Йорк.

Повечето бяха боклуци, които изхвърли незабавно; провери сметките и ги закопча заедно, разгледа поканите за разни местни събития и също ги отдели настрана.

Най-отдолу на купа имаше четвъртит бял плик от хартия, която й се стори чуждестранна. „Определено е европейска“ — помисли си, като го взе.

Джъстин видя веднага, че е адресирано до нейната майка Дебра Ноулан и че пощенският печат е от Истанбул.

Кой познаваше майка й точно в Истанбул от всички градове по света? Но пък от друга страна, как би могла да знае? Майка й имаше приятели къде ли не. Като обърна плика, забеляза, че нямаше име или адрес на подателя. Позагледа писмото малко по-дълго и си помисли, че навярно е покана, тъй като точно такъв беше размерът му.

Сви вежди, зачудена дали да го отвори или не. Преди осем години, когато майка й се премести в Калифорния, им предостави правото да ползват тази къща. Изискванията бяха съвсем незначителни — да поддържат къщата в добро състояние, да плащат месечните сметки и да препращат всички писма, ако се отнасят до юридически въпроси.

Това споразумение се спазваше стриктно от самото начало. Майка им плащаше годишния данък, те се грижеха за поддръжката и заплатите на семейството чилийци, които продължаваха да работят в „Индианско бърдо“ при тях — Тита, сестра й Пърл, нейният съпруг Карлос и баща му Рикардо.

За пръв път от осем години се получаваше лично писмо. Джъстин сви рамене; взе ножа за хартия, разряза плика и извади писмото.

Отбеляза си наум името, гравирано най-отгоре на листа за писма, име, което никога не беше чувала, и започна да чете:

Скъпа Дебра,

От известно време искам да ти пиша, но за съжаление все не събирах смелост. Обаче това писмо повече не може да се отлага. Ти не ме познаваш. Дойдох в Лондон да те видя, когато беше бебе, но няма как да помниш. Аз съм най-близката и най-отдавнашна приятелка на твоята майка и ти пиша, понеже съм крайно обезпокоена за нея. С години се тревожи и се чувства нещастна заради отчуждението между вас. Напоследък стана още по-мрачна и още по-съсипана от сърдечната болка, на което повече не мога да бъда свидетелка.

Копнее да види теб, Джъстин и Ричард. Обича ги нежно, точно както обича и теб. Ти си нейното единствено дете.

Мой дълг е да те помоля, Дебра. Защо я прогони, Дебра? Не разбирам поведението ти към твоята майка. Със сигурност нищо не е чак толкова лошо, та да не може да се поправи. Каквато и да е била причината за това отчуждение, трябва да сложиш край незабавно, преди да е станало прекалено късно, преди тя да умре. Почти на осемдесет е, както ти е добре известно. И така, умолявам те да потърсиш майка си, да се свържеш с нея, да я върнеш в живота си и в живота на нейните внуци. Зависи от теб и само от теб да прекратиш страданието й и душевната й болка.

С най-искрени чувства

Анита Лоуи

Джъстин занемя. Взираше се в думите, които току-що прочете, чувствайки сякаш земните пластове се разместваха под краката й. Беше шокирана. Забеляза, че ръката й трепери, както държи писмото, после осъзна, че цялата трепери. Не й се вярваше какво научи. Баба й е още жива! Как е възможно? За какво ставаше въпрос?

Пое дълбоко дъх, остави писмото на писалището и се помъчи да подреди мислите си. След няколко минути се успокои, наведе се, за да прочете още веднъж писмото, да погълне думите… те разкриваха нещо толкова важно, че беше смаяна.

Баба й беше още жива.

А тяхната майка преди десет години беше им казала потресаващата и безбожна лъжа. Каза им, че тяхната баба, майката на Дебра Габриел Хардуик, е загинала в катастрофа с частен самолет.

Умът й заработи трескаво. Писмото истинско ли бе? Или измислица? Как беше възможно? Каква е причината? Беше адресирано до майка й и звучеше правдоподобно. Истинско е, добре; не се съмняваше.

И тогава смисълът му я връхлетя най-неочаквано. Като вълна от радост. „Баба е жива!“ Забеляза пощенското клеймо, примигвайки, за да не потекат сълзите й. Писмото бе изпратено в началото на април. Сега наближаваше краят на месеца. Писмото лежеше в този лакиран поднос за писма от три седмици. Никой не бе отговорил на Анита Лоуи. Пък и как да се изпрати отговор? Обратен адрес нямаше. Всъщност къде живееше баба й? В Лондон? Или в Истанбул? С Анита Лоуи ли? Едно време пътуваше често между двата града. И защо тази жена не съобщаваше повече подробности за местонахождението на баба й? Защото вярваше, че Дебра знае. Очевидно това е отговорът. Което отново й напомни за лъжата на майка им.

Преди десет години, в деня след дипломирането им в колежа, Дебра им бе обяснила защо баба им отсъства на церемонията. Докато държали последните си изпити, частният самолет, в който била и Габриел, се разбил в Гърция. Никой не оцелял, телата не били намерени.

Като затвори очи и се върна назад във времето, Джъстин си спомни думите на майка си съвсем ясно: „Не ви казах за смъртта на баба ви, защото не исках да ви разстройвам преди толкова важни изпити“.

Но нищо от това не е било истина… писмото го показваше. И обичната им баба беше жива и се намираше някъде там. Бабата, която обожаваха и която толкова често оставаше при тях, и играеше толкова голяма роля в живота им.

Според Анита Лоуи между майка им и баба им настъпило отчуждение. Защо? Заради нещо наистина непоносимо ли? Навярно така беше, след като продължаваше десет дълги години. Всичките тези изгубени часове, дни, седмици, месеци и години. Отминали безвъзвратно. За бога, защо? Отговор нямаше.

Обзе я гняв към майка й и несъзнателно посегна към телефона, за да я попита, но после се отказа. Майка й не беше в Лос Анджелис. Преди три дена замина за Китай, за да купи стоки за своя бизнес с вътрешно обзавеждане. От Китай отиваше в Хонконг и щеше да отсъства шест седмици. Не можеше да й се обади сега. Часовата разлика не беше удобна.

Погледна часовника си. Беше почти три и половина. Ричард нямаше да пристигне от Ню Йорк в следващия час. Трябваше да говори с него; трябваше да си изработят план… и първата, най-необходима стъпка беше да намерят баба си, преди да е станало прекалено късно.

* * *

В малкия коридор откъм задната страна на къщата Джъстин взе от закачалката старата масленозелена пелерина на баба си, наметна се и излезе навън. Искаше да подреди мислите си, докато брат й пристигне.

Преди малко щеше да се обади на Ричард по мобилния телефон, но промени внезапно решението си. Знаеше, че трябва да обуздае желанието си веднага да сподели с него тази невероятна новина. Такъв беше естественият им начин на действие.

Близнаците винаги са много близки, между тях има по-специална спойка, емоционална зависимост и връзка, и в това отношение тя осъзна, че с брат й не са изключение. Всички близнаци имат такива изживявания. Но този следобед разбра, че трябва да почака, докато той пристигне, за да му покаже писмото и да обсъдят как да действат. Двамата ще измислят план, не се съмняваше. Бяха най-страхотният екип през целия си живот.

Прекоси задния двор и се качи по дървеното бяло стълбище, изградено в склона на хълма. Карлос, съпругът на Пърл, явно го бе пребоядисал наскоро и то блестеше на слънцето. Десетте стъпала я отведоха до широка площадка, където вляво имаше голяма беседка, също прясно боядисана, за да посрещне пролетните капризи на времето.

Джъстин се поколеба, после влезе. Стисна очи, спомняйки си щастливите мигове от детството им. Отвори очи и се огледа, съзнавайки, че опасенията за баба й са на първо място. Не можеше да не се тревожи, да не се пита как е, след като вече знаеше, че не е мъртва.

Излезе от беседката и продължи да се изкачва по стълбите, докато не стигна края му. Застана пред ливадата, зад която беше галерията, построена от баба й, след това реконструирана от баща й и променена в някои части от брат й преди четири години.

Галерията беше красива, изградена от варовиков камък на два етажа; продълговата, семпла, но с елегантна архитектура, с ателиета от двете й страни. Повечето стени бяха остъклени. Ателиетата всъщност бяха свързани с галерията и покривът на цялата постройка беше полегат, със зелени керемиди. Именно той беше нов, проектиран от нейния брат близнак, ценен като един от най-добрите архитекти днес. Според нея беше плод на истинско вдъхновение. Покривът със зелени керемиди сякаш се носеше над галерията и стъклените „крила“, цялата сграда внушаваше чувство за хармония и лекота, в стила се долавяше европейско влияние.

Джъстин влезе в галерията и включи осветлението, после свали пелерината и я остави на малката пейка точно до вратата. Заради картините, някои от които много ценни, въздухът се контролираше и се поддържаше постоянна температура през цялата година. Беше хладно и умиротворяващо, усещането за простор, сводестият таван, тишината и спокойствието я зарадваха.

Мина бавно през галерията, без да се задържа пред някоя картина, както правеше понякога, просто вървеше целенасочено през просторното, бяло пространство. Ричард беше проектирал подвижни прегради, които нарече „плаващи стени“, защото лесно се преместваха, където беше необходимо. Беше инсталирал някои от тях в центъра на галерията и беше окачил на тях свои картини, както и на много други художници. Джъстин мина между тях, като ги побутваше леко встрани.

След секунди се озова в другия край на галерията и се насочи към ъгъла, където бяха изложени картините на баба й. Интересуваше я една от тях, на която се възхищаваше от години. На нея бяха изобразени две момичета, вероятно петнайсет-шестнайсетгодишни, в разцъфтяла ливада, с тъмнозелени хълмове в далечината под лазурно небе. Момичетата бяха пленителни с техните летни рокли от някаква много тънка материя, с издути поли и разпилени от вятъра коси. Откакто се помнеше, знаеше, че по-високото момиче с руса коса и сини очи е баба й Габриел. Другото не се знаеше кое е. Самоличността му бе неизвестна.

Дали не беше Анита Лоуи?

Джъстин се наведе и прочете надписа, поставен отстрани на картината — „Приятелки на ливадата“. Отдолу стоеше името Габриел Хардуик и годината, когато е била нарисувана — 1969.

Най-неочаквано си спомни нещо — склонността на баба й към детайлите, как документираше грижливо почти всичко.

Джъстин откачи малкото платно от стената и го занесе в ателието на Ричард, което бе свързано с галерията. Обърна го внимателно върху масата и разгледа вътрешната страна. Ами да, ето го, малък етикет, залепен в долния край съвсем до рамката, пожълтял от годините. На него пишеше А & Г: 1938. Върху етикета беше залепено прозрачно тиксо.

По памет ли бе рисувала Габриел? И „А“ от Анита ли идваше? Може би. Наистина не можеше да не се запита, защото в писмото Анита Лоуи твърдеше, че е най-отдавнашната и най-близка приятелка на Габриел. Значи вероятно беше тя. В известен смисъл нямаше значение дали момичето на портрета е Анита Лоуи или не е. Защото истинската Анита без колебание се беше изразила красноречиво и смислено преди около три седмици, когато най-сетне беше взела писалка и лист за писмо, след явно колебание дали да напише писмо, продължило няколко години. Най-после беше помогнала на приятелката си и слава богу. Сега си спомни смътно, че баба й говореше за своята най-добра приятелка… Анита.

Джъстин върна картината в галерията, закачи я на мястото й и за няколко секунди се вгледа в нея. Другото момиче имаше кестенява коса, искрящи черни очи, излъчваше и нещо екзотично. Позачуди се защо досега не го е забелязвала… може би защото винаги се е взирала в поразително красивото, русокосо момиче — нейната баба, пленителната Габриел. Изведнъж разбра, че другото момиче е Анита.

Върна се в центъра на галерията, където сводестият таван като в катедрала беше най-висок, и седна на сгъваемия стол от бяло ленено платно. Хладното, светло пространство, тишината и усещането за спокойствие винаги я успокояваха, и днес го почувства особено подчертано. Обгърна я съвършен покой. Затвори очи и се замисли за баба си и за последния път, когато я видя.

Беше потънала в мислите си, когато пискливото звънене на телефона я стресна. Извади го от джоба си и отговори:

— Ало?

— Почти пристигнах — каза Ричард.

— Радвам се. Къде си?

— Какво има? Звучиш странно.

— Добре съм. Къде си?

— Тъкмо излизам от Ню Престън. Защо?

— Моля те за услуга.

— Готово, каква?

— Искам да дойдеш направо в галерията. Чакам те тук.

— Ще дойда, щом видя Дейзи.

— Моля те, Ричард, трябва веднага да дойдеш тук! Случи се нещо и…

— Какво? Кажи ми какво има!

— Не мога по телефона. Моля те, Рич, просто ела първо тук. Моля те.

— Добре. След малко ще се видим.

Нетърпелива и неспокойна, Джъстин стана и се запъти към остъкленото ателие на брат си. Щеше там да го чака. Докато отиваше към стъкления куб, друга картина привлече вниманието й и тя се приближи да я погледне. Беше портрет на нея и на брат й, нарисуван от прочута нюйоркска портретистка, когато бяха четиригодишни.

Художничката ги бе уловила съвсем вярно. Колко много си приличаха с еднаквите руси коси, трапчинките и светлосините очи.

— Да, близнаци без съмнение — промърмори. Емоционално свързани.

Техният баща беше поръчал портретите и много ги харесваше. Но не и майка им. Всъщност тя не желаеше да ги рисуват. Сега на Джъстин й просветна изведнъж, че реакцията на майка й беше странна, и се учуди защо. Защо, за бога, е била против портрета? „За тази главоблъсканица няма отговор“ — помисли си тя. Но Дебра Ноулан беше странна птица, точно каквато е и сега… вятърничава, ексцентрична, понякога направо безотговорна. „И лъжкиня“ — добави наум.

Въздъхна, върна се в ателието на Ричард и се огледа. Както винаги блестеше от чистота благодарение на Тита, Пърл и тяхната преданост към „Индианско бърдо“.

Изведнъж чу хрущенето на чакъла, когато колата спря. Нямаше търпение, побърза да излезе и мина през галерията до входната врата почти на бегом.

След секунда Ричард слезе от колата и се запъти към нея явно разтревожен, с изопнато лице.

— Виждам, че нещо не е наред — каза той, изкачвайки стълбите. — Хайде, кажи ми. И нещо ужасно ли е?

Тя се хвърли в прегръдките му, притисна се силно до него и после, докато влизаха, отговори:

— Много, много ужасно. Но, от друга страна, е хубаво. Прекрасно.

Затвори вратата, хвана ръката му и го поведе през галерията.

— Да отидем в твоето ателие, искам да ти прочета писмото, което заварих днес. Но те предупреждавам, Рич. Ще останеш шокиран.