Барбара Тейлър Брадфорд
Писмо от Истанбул (29)

Двадесет и осма глава

Анита седеше на терасата на Габриел и разглеждаше етажното разпределение на някаква къща, когато Джъстин се върна. Вдигна поглед и я видя да се приближава усмихната, сияеща от щастие.

— Ето те и теб, скъпа. Майкъл замина, нали?

— Да, Анита. — Джъстин я прегърна и седна на стола до нея. Оживено продължи: — Щом пристигнахме в „Чъраган Палас“, потърсихме колата и шофьора, които Шюкри беше наел, и след минути Майкъл замина за летището. Не ми разреши да отида с него.

— Не, няма да ти разреши. Мрази сбогуванията. Подозирам, че е бил много равнодушен, като е тръгвал, нали?

— Да. Каза: „Хайде, до скоро“, целуна ме набързо и изчезна.

— Такъв си е, трябва да свикваш.

— Свикнах, струва ми се. Разбирам го и го обичам, Анита.

— Очевидно е, виждам, че и той те обича.

Джъстин се облегна и се замисли. След една-две секунди продължи:

— Майкъл ми каза, че баба ми е спасила живота ти, когато сте били момичета. Обясни ми, че ти ще ми разкажеш цялата история.

След разговора с Габриел беше подготвена.

— Каза ми, преди да замине. Но Габриел предпочита сама да ти разкаже и възнамерява да говорите утре сутрин. Днес следобед има среща за нейната колекция и мисля, че ние двете можем да проведем интервюто за твоя филм. Да разнищим моя живот тук, в този град. Моментът е удобен, Джъстин, защото утре следобед с баба ти трябва да отидем в Бодрум. Обзавеждаме къщата на наш клиент на брега на морето. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Много ми се иска да видя Бодрум, но не мога, Анита. С Ифет уговорихме среща заради обявата във вестниците, което влиза в предварителния ми план. Нали не се сърдиш, че няма да дойда?

— Естествено, че не се сърдя, Габи също няма да има нищо против. Знаем, че ще останеш, докато дойде Ричард, и сме спокойни. Между другото, той кога ще дойде?

— Почти е привършил монтажа на инсталациите в хотела и се надявам, че ще ми съобщи датата на пътуването си днес следобед. — Джъстин стана. — Отивам да си взема магнетофона и бележника. — Да започнем ли сега, преди обяд?

— Защо не.

— Къде е баба?

— Отиде в ателието да вземе някакви мостри. — Анита потупа плана и добави: — За тези стаи във вилата в Бодрум.

Джъстин кимна:

— Връщам се веднага.

Анита се загледа след нея, като си помисли колко е прекрасно да си млад. Въпреки годините си тя не се чувстваше стара, и само това имаше значение.

Джъстин се върна след няколко минути и седна срещу нея.

— Знам, че навярно си интервюирана много пъти, но искам да ти обясня, че не правя обичайните интервюта за документалните си филми. Подхождам малко по-различно. Обичам да си изграждам мнение за хората, да вниквам какво чувстват по отношение на темата. Съгласна ли си, Анита?

— Съгласна съм. Да започваме ли?

— Да започваме, готова съм. Искам да придобия впечатления за Истанбул от теб. Например, когато си далеч, не си тук, какво си представяш?

На Анита не й беше необходимо да се замисля. Веднага отговори:

— Звуци и миризми.

— Имаш предвид звуците и миризмите на града, а не на твоя дом, нали?

— Точно така. Най-острите звуци за мен са воят на сирените на фериботите, които прекосяват Босфора, и виковете на чайките в ранното утро… вдигат много шум тези птици. — Анита поклати глава и очите й изведнъж се засмяха. — Котките не остават по-назад, постоянно се чува мяукане, а през март стават много гласовити, когато са в любовен период, и това трае денонощно. Има много кучета и обикновено започват да вдигат врява, щом мюезините започнат да приканват за молитва. Има още нещо, което ненадейно ме спохожда, когато не съм в града. Музиката на улица „Ъстъклал“. Там са музикалните магазини. Носи се всякаква музика — кюрдски и арменски песни, турска попмузика, също фолклорна… Винаги ми е приятно да минавам по тази улица.

— Значи не само кучетата и котките вдигат врява — усмихна й се Джъстин.

— Не, съвсем не. Що се отнася до миризмите, те са наистина най-разнообразни. Боже мой, как да го обясня? Градините в старите ялъ. Благоуханието на цветята, примесено със соления въздух, нали се досещаш? Понякога долавям мириса на риба във въображението си и веднага си спомням колко много обичам морето. И устата ми се пълни със слюнки, защото веднага свързвам морето и рибата с вкуса на ракията, която, както вече научи, обикновено пием, докато ядем риба.

— А как ти въздейства цигареният дим? Забелязах, че Истанбул е град на пушачи. Пушенето дразни ли те?

— Малко — отвърна тя. — Но какво да направя? А има по-неприятни миризми. На бензинови изпарения например. На боклук в горещ ден. Но за да доловиш хубавите миризми на града, наистина трябва да следваш обонянието си, Джъстин. Турското кафе с наситен аромат, съблазнителният мирис на топъл хляб от фурните, уханията от ресторантите с така наречената „домашна кухня“. Ако влезеш в някоя пекарна, ще усетиш мирис на бадеми, шамфъстък, баклава и хляб. Такива вкусни миризми. А като отида на Капълъ чаршъ, винаги се отбивам в магазините за благоуханни масла. Чувствам се замаяна, но по приятен начин, скъпа. Другата седмица ще те заведа. Ще ти купя българско розово масло, то с нищо не може да се сравни. С него се маже тялото, не се слага във ваната.

— Какво искаш да кажеш? — Сви вежди озадачено Джъстин. — Че се втрива в тялото ли?

— Точно така — усмихна се Анита. — Само няколко капки тук и там, не литри, защото ще замиришеш като китайски публичен дом.

Джъстин избухна в смях. Харесваше скандалните неща, които Анита изричаше така безцеремонно, без да се интересува какво ще си помислят хората.

— Ще запомня, Анита, само капчица. А сега да сменим темата. Кога дойде да живееш в града?

— О, боже мой, живея тук през целия си живот, с изключение на времето, което съм прекарвала в Лондон с Максуел, моя първи съпруг. И любовта на моя живот. Беше англичанин, както без съмнение знаеш.

— На колко години беше, когато дойде да живееш в Истанбул?

— На четиринайсет, почти петнайсет. Дойдох с брат ми Марк. Моята майка вече живееше тук — отговори Анита. — Беше вдовица и се пресели при сестра си Леони, която също беше вдовица и се беше разболяла. Майка ми не можеше да я остави сама, затова доведе и нас тук. Тогава избухна войната, беше невъзможно да се пътува, затова след смъртта на леля останахме в Истанбул. Завършила съм гимназия и колеж тук.

— От тази страна на Босфора ли живеехте или в европейската част?

— О, в европейската част, Джъстин. Другата седмица ще те заведа и ще ти покажа къде съм пораснала. Казва се „Бейоглу“. Намира се на стръмен хълм северно от Златния рог и там открай време живеят чужденци… от векове и повярвай ми, не се е променил много. От шестнайсети век насам всички велики държави са открили посолства, които са в този квартал, има също така много исторически сгради — джамии, църкви, синагоги. Прочутият хотел „Пера Палас“ също е там. Ама че хотел беше, мога да ти кажа.

Анита й хвърли многозначителен поглед и завъртя очи.

— Що за хотел е бил? — попита Джъстин. — Хайде, кажи ми, така палаво поглеждаш.

Възрастната жена се подсмихна и поклати глава.

— Не намеквам, че е бил със съмнителна слава. Беше великолепен, всички отсядаха там, дори Агата Кристи, английската писателка. Беше шик и по време на войната там се навъртаха шпиони, жигола, мошеници, донжуановци, дипломати, проститутки и бежанци. Мъже и жени от всякакви обществени прослойки се тълпяха в бара, във фоайето, в ресторанта.

Удобно облегната, Анита се умълча за кратко, после продължи:

— По време на войната в Истанбул се крояха заговори. Турция пазеше неутралитет и всякакви персони, като например абдикирали кралски особи и съмнителни типове от всяка страна се събираха тук… — Замълча и се позамисли, преди да попита: — Гледала ли си „Казабланка“?

— Разбира се! Той е знаменит и е един от най-любимите ми. Много романтичен и, о, Ингрид Бергман е божествена! — отговори Джъстин. — Да не би да правиш паралел между Казабланка и Истанбул от онова време?

— Точно така. Беше интригуващо, опасно, пленително.

— Представям си.

— Обаче аз не бях достатъчно голяма, за да изживея всичко това.

— Какво е „всичко това“? — попита Габриел, която излезе на терасата.

— Удоволствието да отиде човек в „Пера Палас“, да пие коктейли и да се смеси с всички опасни хора — отвърна Анита и очите й светнаха. — Моят брат ходеше понякога с приятелите си, но аз не бях дорасла да им правя компания. Когато станах на около двайсетина години, войната свърши и всичко се промени.

Габриел изглеждаше в добро настроение, когато седна до Джъстин.

— Суна приготвя едно от любимите ти ястия за обед — пържена дребна риба.

— О, бабо, това е чудесно! С Пърл все се опитваме да я изпържим като теб, но все не става като твоята.

— В силно сгорещена мазнина, това е тайната. Радвам се, че Пърл и Тита са добре, и съвсем случайно тази сутрин разглеждах снимки от „Индианско бърдо“. Видях, че моята стара беседка си е все там. Също така зеленият покрив на галерията е страхотен. Свързва хармонично сградите. Ричард е много талантлив. Нямам търпение да го видя и да се запозная с Дейзи.